петък, 30 януари 2009 г.

Отзив за пътеписа на арабския пътешественик Ахмед ибн Фадлан

Отзив
за пътеписа на арабския пътешественик
Ахмед ибн Фадлан



От: Александър Емилов Серафимов
Факултетен номер: 0854
По дисциплина: Пътуване и комуникации в Източното Средиземноморие IX-XI век.



Титулна страница от “Рисала” на Ахмед ибн Фадлан
Ръкописът на арабският пътешественик от X век Ахмед ибн Фадлан /специалист по ислямско право/ в който описва пътуването си да Волжките българи, е колкото увле-кателен от литературна гледна точка, толкова и безценен извор за онази епоха.Авторът ни осветлява по редица въпроси от взаимоотношенията между араби, тюрки, българите от поволжието и други народи от Средна Азия.Дава ни редица сведения както от етно-ложки, така и от правен характер.Внимателно описва разликите в обичаите и религията на племенните и държавни образувания които среща по време на своето пътуване.
За съжаление сведенията за ибн Фадлан са твърде оскъдни.Това, което се знае за него, произтича единствено от текста на самото му произведение – “Рисала” /“Трактатът”/. Все пак Райна Заимова ни дава годината на смъртта му - 951 [1].Историята на пътуването на ибн Фадлан започва когато един мюсюлмански лечител от Бухара излекува от тежка болест царят на Волжките българи и неговото семейство[2]."Видях, че ислямската държава е преди другите” – казал по този повод блгарският цар.В столицата на халифа-
та, пристигнала мисия с молба от българите - да им проводят пратеници, които да ги просветлят по въпросите на исляма и да им построят джамии в които да се молят.Като вещ по религиозните въпроси, именно ибн Фадлан бил определен за един от ръководи-
телите на пратеничеството.Безспорно арабският халиф /Джаафар имам ал-Муктадир/ не би поверил една толкова важна задача на случаен чиновник /мисля че би могло да се твърди,че именно Волжките българи са най-северният народ приел исляма/.Именно това ни подсказва за начетеността на нашият герой и за положението, което заемал сред съветниците на халифа.
Друг съществен повод за ислямизирането на поселилите се край река Волга българи е търсенето на силен съюзник срещу хазарите /юдеи/, който те намират в лицето на арабския халиф[3].Получава се един парадокс: за да оцелеят, Дунавските българи и да се интегрират в европейското общество от деветото столетие, то те приемат християнството за държавна религия, докато техните събратя от Поволжието поради сходни мотиви, започват да изповядват друга религия – ислямът.
За нашето изложение обаче пътеписът на ибн Фадлан има огромни достойнства от по-друг ъгъл.Поради авторитета на автора, нямаме основания да не вземаме под внимание изключително точните и подробни сведения, които той ни дава за редица аспекти от търговско и икономическо естество за район, зона на взаимодействие между китайско-монголският Изток и християнска Европа; и между арабският, ислямски свят и северните народи /русите например/.Точно това е районът на Средна Азия, може би най-комуникативната част от трасето на Пътят на коприната.
Първото нещо на което ще обърнем внимание е самата подготовка на едно такова пътуване.Докато пътуват от Мадина ас-Салям[4] /Багдад/ до тюркските народи, насе- ляващи Ал Джурдания не са споменати никакви приготовления.Няма да е грешна ако твърдим, че всеки пътеписец би описал само нетипичните за него и етническата му група /в случая арабите/ подробности.Следователно за този етап от пътуването не се изисквали специални приготовления, а само типичното за група от пътници: водач на групата /кервана/, охрана /за предотвратяване на пиратски и разбойнически нападе-
ния/[5],преводачи, пътници, кучета, коне, магарета, камили, слуги и други служители, както и стоки за които авторът по-късно съобщава, че са раздадени като необходими подаръци на владетелите през чиито земи са преминали[6].Ето обаче какви сведения ни оставя, когато се готвят да се борят със “съпротивлението на пространството”:

“ Купихме тюркски камили, поръчахме да ни направят пътни мехове от камилски кожи за преминаване през реката и с помощта на които щяхме да се отправим към страната на тюрките. Запасихме се за из път с хляб, просо, изсушено и осолено месо за три месеца. Обърнахме се към жителите на страната, чиито гости бяхме и с които се бяхме сприятелили, да ни съдействуват за намиране на дрехи, и то колкото се може в по-голямо количество…
За всеки от нас имаше по куртка /връхна дреха, подобна на сако[7]/, хафтан /широко, от груб плат палто/, шуба, плъстена шапка и на всичкото отгоре бурнус /плъстена шапка и капюшон/. Като се нахлузи всичко това едно върху друго, оставаха да се виждат само две очи и, разбира се, широките панталони, двойно подплатени. За всеки имаше и по чифт гетри /обувки без подметки, достигащи до коленете/, ботуши от кимухт /черна кожа от кон или магаре/. Над ботушите още едни чизми, така че когато яздехме камилата, не можехме да се помръднем от тежестта на грамадата от дрехи…
Работата с екипировката на кервана беше свършена. Наехме и водач по име Фалус - жител на Ал-Джурджания. Помолихме се на Аллах - великия и всемогъщия, и тръгнахме.”

Необходимостта от такава екипировка ибн Фадлан обосновава със “студа” и “него-вата огромна сила”…”Веднъж излязох от банята – продължава разказа си той - и когато влязох в къщата, поглеждайки към брадата си, установих, че на мястото й се намираше една ледена шушулка - трябваше да се доближа да огъня, за да придобие тя предишния си вид”.А друг път отбелязва, че “Едно древно дърво се пръсна на две”.
Безспорно е че колкото по на север се пътува климатичните условия стават все по-непоносими за един арабин: “Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали… душите ни бяха близки до гибел”. Дори на моменти и бузата му залепвала за възглавницата.
Покрай пътуванията той стриктно отбелязва и времето, необходимо за почивки на товарните животни и за събирането на провизии.Във всеки по-голям, подходящ град средната продължителност на тези възстановителни почивки е 2 – 3 дни.
Едно друго важно свидетелство за пътуването през X век, потвърдено от Ахмед ибн Фадлан е не само огромната роля на реките[8] и водните басейни, но и съществуването им като необходимо условие за преодоляване на големи пространства.Още от Бухара /най- голямото за своето време търговско средище/ се отправили към река, където наели кораб до Хорезем, а оттам достигнали и до Джурдания.
Първата река, която е трябвало да прекоси се е наричала Багнади (дн. Бейнау, Багнау) в съседство с Хорезм. След това преминал през реките Джам (Емба). Азал (дн. Елгъз), Уариш (Уил), Уатба (дн. Утва) и Джайх, където се издавили част от неговите хора и камили. Реката Джайх е несъмнено една и съща с реката Урал, известна до миналия век като Яик и това действително е една твърде пълноводна и опасна за преминаване река – седма по пълноводие в Европа. От брега на р. Джайх оцелялата част от експедицията се насочила към Самур (р. Самара), Канджал (дн. Кинел) и Сух (дн. р. Сок), а после покрай земите на народа Ал-Башгард (Башкирия), откъдето не след дълго достигнала до волжките българи, прекосявайки р. Гирмисан (дн. Черемшан), Уран и Урем (дн. Уран) и Баянах (дн. р. Майна). [9]
Интересно е че дори и през големите зимни студове, реките не променяли функцията си на основна пътна артерия.Свидетелство за това е река Джайхун, която по думите на автора “изцяло замръзна” , това непознато за арабските страни явление продължило цели три месеца!Нямало обаче какво да спре устремения керван и заедно с колите, конете, камилите и мулетата те преминали през реката чийто лед бил с дебелина от 17 педи!
По много вълнуващ и интересен начин била преодоляна река Баганди /р.Четан[10]/. Това се случило след като специално изработени от самките на тюркските камили, кожени мехове се запълвали с дрехи и други лични вещи докато не се издуели до краен предел та да може върху всеки такъв кожен мех да се настанят по 5 – 6 и повече души!За весла им служили пръти от хаданк /бяла топола[11]/ и след един такъв, своеобразен рафтинг, те се спускали по течението докато не достигнели целта си. Разбира се такива екстремни преживявания, през 922 година не винаги минавали без жертви, а и това, че керванът се разпръсква го правело и потенциална плячка за башкирците и други войнствено настроени тюркски племена.Тук охранителите минавали първи за да осигурят безопасността на останалите спътници.
От пътеписа на Ахмед ибн Фадлан може да се извлече полезна информация относно монетите, които били в обръщение, по местата през които минава, за състава на ценни метали в изработката им, както и за стойността и съотношението по между ми при размяна.В Бухара например, като най-оживен търговски център и разнообразието на дирхемите /драхмите/ било доста голямо /”различните им видове и цветове”/.Имало дирхеми направени от сплав от жълта и червена мед /ал-гитрифи/,100 от тези дирхеми били равни на 1 сребърен.Други били изсечени само от жълта мед, те се равнявали на един данак, който пък се разменял за една шеста от стойността на сребърния дирхем. Самаркандските дирхеми също се секли от жълта мед, но тяхната стойност била още по-ниска - 6 от тях се равняват на 1 данак.
Естествено, че и по времето на ибн Фадлан фалшификаторите не са спели.Пратеникът ни осведомява:”Видях и хорезмитски драхми, и фалшиви, и оловни, и такива, които не бяха с нормално тегло, и медни”.Един дирхам "тазидж" бил равен на четири и полови-на данака.Сарафите не ще да са били сред най състоятелното съсловие защото изглежда са се занимавали и дребна търговия, като освен монети са продавали “кости за игра” и “мастилници”!?Друга парична единица в Средна Азия бил ратл, един ратл се равнявал на 144 дир-хема.Освен парична единица той се използвал и като мярка за тегло равна на 449,29 грама.[12]
Сред тюркските и съседните на тях народи, покрай обменните, явно са съществували и други финансови операции, като даване на заеми срещу парична или предметна изгода.Те са описани по следният начин:
“…ако на човек му се наложи неочаквано да си тръгне и му потрябват някои ве-щи, като камила или кон или пък се нуждае от пари, то той се задължава да остави като залог остатъка от вещите си на приятеля си тюрк, взима неговите камили, коне и всичко, което му е необходимо, и потегля. Когато се върне оттам, за където е тръгнал, обезщетява го за парите, които е заел от него, или му връща камилите или конете.”[13]
Интересна информация получаваме за един обичай да се посипват знатните гости с монети:”В ръкава му повидимому имаше дирхами, които той разпръсна върху нас… разхвърляха пред нас множество дирхеми...жените изсипаха върху й дирхеми...”[14].
Този обичай е характерен за много народи /пръскането на пари от Тервел в Констан-тинопол през 705 г., описано в лексикона “Свида”/.Това демонстративно пръскане на монети подчертава и показва наяве ритуално представата за “богатия” , “щастливия“, “с добра съдба и късмет” владетел, която е била присъща и на българите.[15]
От непосредственият разказ се разбира с какви стоки са търгували различните народи попаднали в описаните от ибн Фадлан случки.Като по близки до Западна Европа русите са имали търговски взаимоотношения с “франките” от които явно са си набавяли плоски мечове.От един спътник, ковач той научава за интереса на немюсюлманските народи към кованото желязо.
“Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил” или “Няколко търговци излезли по река Атил, както обичайно правят това.”- свидетелство за интензивни търговски контакти.Покрай тази река, течаща към страната на хазарите се намирало пазарището, което ставало по всяко време и там се продавали много полезни стоки с голяма стойност.Русите акостирали на брега на реката и дори си правели дървени домове, което наистина означава, че са се заседявали и постоянната търговия с Волжките българи, хазарите и тюрките не ми била чужда.Ценна стока за тях били мънистите, които след като нанизвали подарявали на своите жени, дори сключ-вали и търговски договори!!! за тези украшения.
Ето един странен обичаи за търговия, който се вижда много странен на Ахмед ибн Фадлан:
“И само след като техните кораби пристигнат на това пристанище, всеки от тях излиза и носи със себе си хляб, месо, лук, мляко и набиз и така, докато не достигне до дълга, забита в земята греда, по която има изсечено лице, наподобяващо лице на човек, а около нея парчета от дърво с по-малки изображения, а зад тях стърчат високи трупи, забити в земята. И така той се приближава към голямото изображение, покланя му се и произнася следните слова: "О, господарю мой! Дойдох от далечна страна. С мен пристигнаха толкова и толкова девойки и толкова и толкова самурени кожи", и така, докато не изреди всички стоки, които е донесъл със себе си - "аз дойдох при теб с тези дарове" – след това оставя всичко, каквото носи със себе си, пред гредата - "искам да ми изпратиш търговец, притежаващ много пари и дирхеми, за да купи от мен всичко, каквото пожелая, и да не ми противоречи в нищо, за което му говоря". И след това си отива.
И все пак, ако продажбата бъде трудна за него и идването му се протака, то той отново пристъпва с подаръка – втори и трети, и ако му бъде трудно да получи това, което иска, той поднася подарък на всяко от по-малките изображения, моли и за ходатайство и ще каже: "Това са жени на нашия господар, неговите дъщери, неговите синове." И така той продължава да отправя молби към едно или друго изображение, да го моли и унизително да проси и да се кланя пред тях. Понякога продажбата се извършва много лесно, така че той продавал. Тогава той изрича: "Господарю мой, вече се изпълни това, което ми бе нужно, и трябва да го възнагради!" И ето че той взема известен брой овце или рогат добитък, убива ги и раздава част от месото, а останалото го занася и хвърля пред голямата греда и пред малките, намиращи се около нея, и главите на рогатия добитък и на овцете на тези трупчета, забити в земята. Когато настъпи нощта, идват кучета и изяждат всичко. Говори този, който е сторил това: "Вече си доволен от мен, господарю мой, изяде моя дар." !!!
Авторът описва Волжките българи и като един вид търговски посредници между северните от тях народи и живеещите на юг – тюрки.Тюрките охотно купували донесени от Север ценни кожи, защото правели от тях своите скъпи самурени шапки, които били задължителна част от костюма, на който и да е знатен куманин или печенег.[16]От номадите вземали овце и други животни.Продукти с които Волжките българи активно търгували били медът,зелените ябълки /’’момински’’/, лешници, черни лисици и риба от която добивали рибено масло.
Не става много ясно обаче дали съдовете, при царя на Българите, които ибн Фадлан е видял и твърди, че са изработени от йеменски оникс са достигнали до Поволжието по пътя на тър-говско-икономическо сътрудничество с различни народи или става въпрос за чисто регионален занаят, при който такива съдове се правят от рог на носорог, както му било обяснено на него.
Но след като арабският пътешественик пише, че трона на българският владетел е покрит с византийски брокат и коприна, а шатрата му е постлана с арменски килими, може да се каже,че регионът още през X век е бил превърнат в съсредоточие на интензивен обмен с далечни култури в резултат на непрестанните пътувания с търговска цел.




Картина на Х.И.Семирадски по мотиви от разказа на ибн Фадлан и серщата му с русите през 921г. /historydoc.edu.ru/catalog.asp?cat_ob_no=12186.../



Ибн Фадлан чете писмото от багдатския халиф Ал Муктадир до царя на Волжките българи. /www.islam.ru/pressclub/histori/sepobifnro/

Карта на някои земи и народи, описани от ибн Фадлан.




Вероятен маршрут на ибн Фадлан до Части от ръкописа на ибн Фадлан.
земите на Волжките българи.



[1] Заимова ,Р. Арабски извори за българите.С.,2000
[2] Пак там;
Ковалевски А.В. Книга Ахмеда Ибн Фадлана о его путешествии на Волгу 921-922 г.,Харьков, 1956.
[3] “…да построя крепост, от която щяха да ме защитават от юдеите”- както заявил пред ибн Фадлан царят на българите – www.kroraina.com/fadlan/fadl_15.html
[4] града на мира
[5] ето какво пише ибн Фадлан по повод башкирите /Ал-Башгард/ - Ние се пазехме, бяхме много внимателни, защото това бяха най-лошите тюрки и най-мръсните, които бяхме срещали, и повече от всички връхлитаха и бяха настроени и имаха склонност и разположение към убийства. Някой от тях среща случайно на пътя човек, отсича му главата, взема я със себе си, а трупа му изоставя.- www.kroraina.com/fadlan/fadl_15.html
[6] надонесли му бяхме стафиди, орехи, пипер и просо / на владетеля на гузите /;
“Подир това аз извадих подаръците, които се състояха от благовония, дрехи, бисери и маргарит за жена му, непрекъснато вадех пред него и пред нея вещите една подир друга, докато не изчерпахме донесеното. Сетне облякох жена му в почетен халат “ /подаръци дадени на царя на българите/. - www.kroraina.com/fadlan/fadl_15.html

[7]Всички уточнения в скоби са на преводача Л.М.Бораджиева Ахмед ибн Фадлан Пътешествие до Волжка България
[8] за значението и връзката на реката и морските превозни средства с ежедневието на търговските народи, през Средновековието разбираме и от погребалните обичаи на някои народи описани от ибн Фадлан:
“…построяват малък кораб и полагат мъртвеца в него…” /русите/ след което го запалват
“…под този гроб има голяма река, те поместват гроба именно над тази река и казват, че всичко се прави, за да не достигнат до него нито дяволът, нито човек, нито червеи, нито пък други отвратителни твари…” / за погребалните ритуали при хазарите /

[9] Наблюдения на Петър Добрев върху ‘Пътувания...’ на Ибн Фадлан - http://members.tripod.com/~Groznijat/fadlan/fadl_dobr.html

[10] Л.М.Бораджиева Ахмед ибн Фадлан Пътешествие до Волжка България

[11] Пак там
[12] Пак там
[13] Пак там
[14] Пак там
[15] Заимова ,Р. Арабски извори за българите.С.,2000
[16] Наблюдения на Петър Добрев върху ‘Пътувания...’ на Ибн Фадлан - http://members.tripod.com/~Groznijat/fadlan/fadl_dobr.html

Мотиви за доброволна ислямизация на Балканите

Мотиви за доброволна ислямизация на Балканите

от средата на ХVII до края на ХVIII век




































изготвил: Александър Емилов Серафимов
факултетен номер: 0845
по дисциплина: Църкви и религиозни групи на Балканите




Реших да започна работа над тема с подобна тематика, не само защото съм роден и израстнал, в един от регионите на Балканиския полуостров с многобройно мюсюлманс-ко население ( Източните Родопи и по-точно град Кърджали ). Изпитвам искрен инте-рес да се потопя в мотивите на изстрадалите човешки съдби на хора, от толкова много области на Балканите с компактни и до днес групи от мюсюлманско население (Родо-пите, Босна, Албания, Южна Добруджа и някои части на Македония ). Какво може да предизвика желанието на хора, от всяка точка на полуострова да приемат доброволно религията на новите господари на Балканите? В историческата памет на балканските народи се е съхранил споменът за насилственото налагане на исляма, изразен както в киното и литературата, така и в устния фолклор с поговорката „Чалмата или главата”. Новосъздадените през XIX век Балкански държави се конституират неизменно като християнски, което не може да не даде отражение сред новоизграждащата се творчес- ка интелигенция да създава негативен образ на „турчина” и неговата религия в своите творби.
„Доброволен мотив”- това е повод, подбуда, основание да се предприеме или извър-ши нещо по своя воля, без принуда. Да смениш религията си по такъв начин може да стане единствено по дълбоко канонични причини. Но аз силно се съмнявам, че за един баща със седем деца, не получаващ никакви приходи, би могло да има значение каква религия ще изповядва, освен ако тя не му осигурява стабилен ежедневен доход. За та-къв родител може да има само една религия – тази, която ще му помогне да облече и нахрани седемте си дечица.
Ще бъде късно, ако сега не се очертаят границите на изследването. Хронологически то обхваща периода от втората половина на XVII до края на XVIII век. Този период от век и половина е избран най-вече поради това, че по-голямата част от изворовият мате-риал с който си послужих се отнася именно към тази датировка[1]. На етногеографският обхват на темата няма излишно да се спирам, нито да влизам в разногласията за грани-ците на полуострова и за това кой етнос е балкански, и кой не е. Затова предлагам при-ложение №1 след текста, където са посочени етническата принадлежност и регионална-та идентификация на упоменатите в изворите случаи[2]. За тези сто и педесет години на-чело на Османската империя се сменят десетима султана[3], респективно и на чело над по-голяма част от полуострова. Империята воюва доста активно: Кандийска война с Ве-неция ( на чиято страна се включват Папството и Испания ) - 1645 – 1670 г.; 1662 г. се потушават бунтовете в Трансилвания; с Австрия - 1663 – 1664 г.; с Полша - 1671 – 1677 г.; подкрепя се унгарското въстание на Имре Тьокьоли срещу австрийската власт от 1678 – 1682 г.; обсадата на Виена - 1683 г. и последвалата я война срещу „Свещената лига” ( Австрия, Полша, Венеция, Малта а от 1686 г. и Русия ) - 1683 – 1699 г.; през 1705 – 1710 г. на практика губи Тунис ( начело на който застава Хюсеин бен Али ); 1710 – 1711 г.- воюва с Русия, като част от „Великата северна война”; 1714 г.- реално прества да съществува турска власт в Триполитания ( „благодарение” на Ахмед паша Караманли ); 1716 – 1719 г.- воюва с Австрия и Венеция; през двайсетте години на XVIII век, империята има постоянни конфликти с афгански племена ( разбита е от Аш-раф шах - в битката при Исфахан през 1726 г. ); 1730- 1750 г.- война с Персия; 1736 – 1739 г.- с Австрия и Русия; 1768 – 1774 г.- с Русия; 1787 – 1791 г.- с Австрия и Русия; и на няколко пъти си разменя господството над Момбаса с португалците.
Мнозинството от документите с които е работено са от колекцията на Ориенталския отдел на НБКМ, даващи светлина върху различни страни от социалното, военно-поли-тическото и културно-религиозното развитие на балканските народи под османска власт[4]. Разбира се че не е възможно да се изчерпат всички страни на ислямизационните процеси, които започват още с установяването на османската власт на Балканите и про-дължават до окончателното освобождаване на балканските народи от чужда власт. Раз-гледани са молби за помохамеданчване на хора с желание да им се отпуснат „полага-щите им се по обичая” дрехи, средства за препитание или някакви предимства, под друга форма, затова че са станали мюсюлмани. Не е разумно да се твъди че след като в архива са запазени молби от такъв тип от втората половина на XVII век, то едва тогава започва процесът на „доброволна” ислямизация. Молбите по-скоро подсказват че тази практика вече е придобила стереотипен характер за което се изисквало дълъг период от време. Може да се допусне, че подобни молби са изготвени в специални канцеларии от административни чиновници или от кадииствата. Нито формата, нито съдържанието на тези документи ни подтикват към мисълта, че „бедната жена”, „гола и боса”, „молеща за парче хляб” знае да пише на османотурски [5] и то на специален изискан, от канцелар-ска гледна точка шрифт[6] (особено ако до вчера е била християнка или пък е „девет го-дишен разумен малолетен” ). Това е част от един всячкески стимулиран от държавата процес.
Още в хода на за-воеванието на балканският полуостров, което приключило към края на XV век, пред империята бил поставен въпросът за нуждата от увеличаване на мюсюлманският еле-мент, чрез който да се утвърди османската власт в новите земи. Балканите са регион, където живеело население, отдавна изповядващо християнството, чиято култура и бит в най-широк смисъл на думата били регулирани от християнската идеология[7]. Голяма част от този процес била и политиката на ислямизация, системно провеждана от орга-ните на централната власт, от армията, духовенството и т.н. Ислямизацията била свър-зана и с определени предимства: опрощаване на провинения на нарушители на закона; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедните и немощни нови мюсюлма-ни[8]; включване в различни османски военни организации – спахийство, еничарство, яя ( селяни пехотнци ), мюслеми ( свободни селяни конници ), акънджии ( ударна конни-ца ), юруци и т.н. [9].
Таня Бонева посочва че мюсюлманската религиозна идентичност в Османската им-перия обуславя социалния и политически престиж на индивидите и общностите[10]. А Ж. Госийо намира дублиране на етническата и религиозната идентичност произтичащо от самата организация на империята и значимостта на религията за упражняването на вла-стта ( без значение на централно или на местно ниво ), „религията е етноним на властта, а властта е мюсюлманска”[11].
Очевидно е че причините и факторите за приемането на исляма от част от балканс-кото население не са окончателно изяснени и ще останат дискусионни, ако обяснението им се търси само в „насилието” или само в „доброволността”. Може би трябва да се свържат с вътрешнополитическата стратегия на османската държава, спрямо много-бройното и неподдаващо се на реален контрол население във високите планини на Бал-каните ( Босна, Родопите, Албанските планини ), с неговият много труден живот при средновековната икономика, при който минимални данъчни облекчения в неплодород-ните години, за отделни смейства или за цели села, придобивали животоспасяващи из-мерения, както и със средновековната религиозност на селяните и невъзможността на намиращата се в подчинено положение, православна църква да поддържа вярата им и да ги подкрепя материално[12].
В следващите страници ще се пристъпи по-конкретно към задачата, която съм си поставил, а именно ще се посочат конкретните мотиви, косвено или директно изтък-нати от самите „нови мюсюлмани” в молбите им за приемане на исляма, събрани от авторите А. Велков, М. Калицин и Е. Радушев в сборника от османски документи в ко-лекцията на Ориенталският отдел на НБКМ. Те ще бъдат групирани и придружени с кратък коментар за облагите към които вероятно „синовете на Абдулах”[13] се стремят или биха могли да получат след като приемат новата религия. На места ще бъдат цити-рани пикантни подробности от самите „изложения за приемане на исляма”. А за улес-нение, накрая са поместени и таблици предлагащи честотен анализ на мотивите ( за до- броволна ислямизация ) и съответната за случая датировка ( приложение № 5 ).
Един от най-често прозиращи изпод молбите мотиви за доброволна ислямизация е изпадането във финансова немощ и търсене на милостиня. Финансовото подпомагане става по различни начини. Абсолютно винаги обаче резолюциите, върху молбите, от счетоводството и баш дефтердарите се явяват като придвижване на финансова препис-ка за оправдаване на разходи за дрехи ( или по-често на пари за нови дрехи ) на нови мюсюлмани. Тази практика е за да не се чувства помюсюлманченият лишен от елемен-тарни нужди, а и за да се покаже привилегированото му положение сред християнската рая. Често се вписва и забележката „както е по обичая”! Стойността на един кат дрехи на границата между седемнадесетото и осменадесетото столетие варира между 6 и 10 гроша за обикновен комплект, и достига до 70 гроша за пълен комплект ( за „удостое-ните с честта да приемат исляма в присъствието на Негово Величество” ). Ето компо-нентите и стойността на комплект дрехи на „щастливеца”, които през 1705 г. моли да приеме исляма в присъствието на султан Ахмед III (1703 – 1730 г.) :

обикновено сукно за горна мъжка дреха ( кантош ) – 4 лакета = 16 гроша
обикновено сукно за дълга горна мъжка дреха ( долма ) – 4 лакета = 16 гр.
обикновено сукно за гащи (чакшър ) = 8 гр.
тюрбан = 6 гр.
шапка ( кавук ) = 1; 1,5 гр.
горна дреха ( антерия ) = 5 гр.
пояс = 6 гр.
бельо = 5 гр.
чехли от мека кожа = 1 гр.
разходи за шивач = 5 гр.

Или общо 69, 5 гр.[14]

Оказва се че с пари, дадени за дрехи новопомюсюлманченият би могъл да си купи къща с градина, кобила, вол с кола и поне една крава с две телета сукаляета![15] Което, за един неполучаващ отникъде доходи клетник, си е цяло състояние. Разбира се че това не е постоянна практика. Имало е и варианти на злоупотреба с парите раздавани за дрехи което се подразбира и от следващото извлечение от Главното счетоводство:

Извлечение от Главното счетоводство:
Според обичая онези неверници, които бъдат удостоени с честта да приемат ис-ляма, получаваха от държавата пари за дрехи в размер на 10 гроша за обикновен ком-плект и между 50-60 гроша за пълен комплект дрехи. Стана практика обаче да се да-ват само по 2-3 гроша за обикновен комплект, а за пълен комплект – 15-20 гроша. Но по този начин новите мюсюлмани биват ощетявани, а така също се вреди и на инте-ресите на държавата. За това наместо дрехи вече ще се раздава тяхната парична равностойност – по 6 гроша за обикновен комплект и по 25 гроша за пълен комплект. За да се изостави досегашният начин на раздаване на дрехи е издадена височайша за-повед с дата 18.VII.1710 г., която е регистрирана в Главното счетоводство[16].


Не са малко и случаите в които новопомюсюлманчените молят директно за конкретна сума пари:


Ваше Величество, честити и щастливи султане мой. Бъдете здрав!
Аз, вашият покорен роб, желая да бъда удостоен с честта да приема исляма. Нека да ми се дадът дрехи, както е според закона. Освен това имам дълг от 200 гроша. Мо-ля да проявите вашата милост като ми ( дадете пари ) – толкова, колкото е дългът ми. Заповедта по този повод принадлежи на моят султан.
Ваш роб.[17]



Или безкрайно словоохотливата жена от док. №183

Изложение за приемане на исляма от изпаднало в дългове българско семейство:

Великодушни, величествени, могъщи и велики благодетелю, мъдри мой господарю! Да пребъде щастливата ви императорска особа!
След като най-напред се помолих богу, сега дръзвам да се погрижа за своето бла-гополучие, като отправям следната молба към Вас. Моят съпруг – Ваш покорен слуга – още преди време се присъедини към изповядващите правата вяра люде. Поради това и аз самата – Вашата покорна робиня – с божията благословия искам да постигна съ-щото. Дойдох, ръководена от желание да стана мюсюлманка, да Ви моля и на мен да разясните правата вяра. Нека бъда озарена от светлината, която ще ме залее; нека се наредя до тези, които имат привилегията на осветените; нека се присъединя към покорните служители на вярата, та удостоена с исляма, и аз да видя полза от него.
Мой велики и смели господарю, аз, покорната Ви робиня, съм много бедна и нямам дом. Освен това покроният Ви роб – съпругът ми, тъй като също от никъде не полу-чава ( средства ), по божията воля е изпаднал в дълг 5-6 гроша. Търсим изход къде ли не, но скоро не ще можем да издържим и мъжът ми ще бъде затворен. Колкото и да е належащо, нито аз – Вашата покорна робиня, нито съпругът ми – Вашият покорен роб, по никакъв начин не ще можем да изплатим дълга си. В безизходица сме и нямаме и най-малката възможност да излезем от това положение, а не дай Боже, и ( по-ло-шо ни чака ). Ето защо търсим състрадание, великодушие и милост от нашия милос-тив господар, а също убежище и закрила от Бога.
Милост, всемилостиви наш господарю, милост всеблаги господи! Поднасям тази наша молба за справедливост, като израз на жертвоготовността и верността ни към младя, много привлекателен и жизнерадостен принц, в името на неговото щас-тие. Нашето бедствено положение трябва да бъде милостиво разрешено. За наскър-бените Ви и отчаяни покорни слуги няма друг път освен Вашата благосклонност. Поднасяме нашето уважение и пожелания за радост и веселие на Вашите щастливи дни. Издаването на висшочайша заповед оставяме на Ваше разпореждане.
Вашата покорна робиня Димие.[18]

На страница 103 от същия сборник с документи е публикуван, запазен от 1679/80 г. опис за изразходване на суми за помюсюлманчване на 345 души в присъствието на сул-тан Мехмед IV Авджъ ( 1648 – 1687 ) докато той е на лов ( най-вероятно в Източните Родопи ). От него става ясно че всеки нов мюсюлманин е получил определена сума па-ри:
мъже 171 на всеки по 1200 акчета
жени 144 на всяка по 2170 акчета
момичета 21 на всяко по 1000 акчета
момчета 18 на всяко по 700 акчета

Явно е че може би поради детеродните си способности жените и момичетата са оце-нени най-високо ( те ще множат броя на мюсюлманите ), докато момчета биха могли да попаднат в процеса на ислямизация и по други пътища ( като потециални бъдещи ени-чари например ). Отново и тук всеки може да си направи сметка с какъв имот би могло да се сдобие едно новоислямизирано три- или четеричленно семейство.
Както пише Страшимир Димитров[19] с течение на времето тези документи, изложе-ния или молби започват да издават някои подробности за положението на просителя и за обстоятелствата, при които е приел исляма. „През шаблонната канцеларска фразео-логия си пробива път реалният живот с неговите сложни и многообразни човешки съд-би, очертават се по-конкретно пътищата на отделни хора към исляма.”
Тук ще се върнем към съдбата на клетия баща със седем деца от увода на изложени-ето. Той, след като заявява желанието си да приеме исляма ( през 1678 г. ) заедно с де-цата си, чрез резолюция на султан Мехмед IV и Великия везир Мустафа паша, му е оси-гурена ежедневната издръжка от 14 акчета, които трябвало да се вземат от приходите на истанбулската митница. Естествено следствие от това било и отписването му от джизие регистрите.
На много места ислямът се приема от местните първенци, които се стремят да вля-зат в състава на османската господстваща класа и да запазят привилегиите си[20]. Въз-можността за влизане и израстване в османската обществена йерархия, чрез при-емане на исляма е толкова реална че списък с помюсюлманчени люде, достигнали до върховете на имперската администрация едва ли може да бъде съставен. Засега ще спо-мена само четирима, от най-изявените, трима от които достигат до поста Велик везир: Соколу Мехмед паша ( 1505 – 1570 г. ) взет за еничар от босненското градче Сокол, ми-нал през проста капудан паша ( адмирал на флота ), а от 1565 г. заел поста Велик везир; Хюсрев паша, взет за еничар от Босна, командир на еничарите и Велик везир при Мех-мед IV; Кьопрюлю Мехмед паша ( родоначалник на цяла династия от административни чиновници Кьопрюлю ) – еничар от албанското градче Кьопрю е започнал като готвач в султанската кухня, но също станал Велик везир при султан Мехмед IV; Кочи Бей Гю-мюрджински – служител в двореца по времето на Мурад IV ( 1623 – 1640 г. ), съветник на шейх–юл исляма Яхия Ефенди и автор на политически трактат обясняващ причини-те за упадъка на османската социално-политическа система.[21] Историята познава и мо-го други такива личности от по-старо и от по-ново време. Някои ще бъдат споменати отново в текста, а и други ще бъдат посочени. Те поакзват начина за преодоляване на една етнорелигиозна бариера, непозволяваща развитието на „неверниците” в османска-та система.
На служба в султанския дворец или в султанските градини новите мюсюлмани си пробиват път, все по-масово, през първата половина на XVIII век.[22] За този педеесет годишен период имаме запазени 16 изложения за приемане на исляма с молба за пре-минаване на служба в двореца или при бостанджиите ( служители в султанските гради-ни ).[23] В публикуваната ведомост-списък на „дворцовите занаятчии” от 1592 г. се виж-да, че от 35 занаятчии в двореца ( шивачи, ботушари , майстори на лъкове и ключари ) 20 са „синове на Абдулах”, тоест новопомюсюлманчени. От там, те могат да „проник-ват във всички пори на османската администрация” ( Ст. Димитров ).[24]
Крайно любопитно за мен обаче си остава едно изложение за приемане на исляма от името на мъж евреин ( от 1707 г. ) :

Ваше Величество, честити и великодушни султане мой! Бъдете здрав! Вашият покорен слуга евреин. От малък работя като пречиствач на метали в Държавната монетарница. Бях осенен от правата вяра и достигнах до божествената истина. Же-лая да приема исляма в присъствието на Ваше Величество. Молбата ми до Вас е след-нта: да ми възложите с височайша грамота да ръководя, докато съм жив, цеха за пр-ечистване на метали към Държавната монетарница. Срещу това аз, Ваш покорен роб се задължавам ежегодно да внасям в държавната хазна сумата от 30 000 акчета. Причисли ли ме моят господар към своите слуги, аз ще положа мюсюлманско усърдие сред гнусните евреи за привличането им в исляма.
Ваш роб.[25]

Сред приелите исляма балкански християни са както изповядващите източното пра-вославие, така и католиците и евреите.
Влизането в средата на военизираните организации и привилегиите произтича-щи от статута на военен в Османската империя е друг набиващ се на очи мотив, посо-чен в изложенията. Едва ли можем да предложим много източници на препитание за обикновените хора от XVII и XVIII век. Селските среди биха могли да се занимават със земеделие или скотовъдство, а градското население със занаятчииство или търговия. Това не винаги са били поминъци с редовен и постоянен доход, а и носели рискове, ко-ито можели да не донесат и никаква печалба на упражняващите ги. Една „военнофеод-ална формация по същността си”[26] , османската държава обаче предоставяла възмож-ност, чрез влизане в платената войска, не само за стабилна твърда заплата, но и за пляч-ка от многобройните военни кампании, които водела империята през периода. Без да излизаме извън темата накратко ще се споменат някои привилегии, които произтичали от влизането в тази категория на помюсюлманчени балканци.
Е. Радушев структурира най-общо вида на походната османска армия така: Провин-циална войска ( еялет скерлери ) – спахийска конница издържаща се на тимар. И плате-на войска – еничарските корпуси и шестте полка на султанската гвардейска конница ( алтъ бьолюк халкъ ).[27] А спомагателните корпуси на оръжейниците артилеристи, бом-бардири и т.н. също били на държавна заплата и в организационно отношение са про-дължение на еничарството. От средата на XVI век нататък „...спахийската войска прес-танала да бъде онзи ефектив, от който зависел победният завършек на завоевателните походи”. Според него точно тогава започва да навлиза и практиката за платената ар-мия.[28]
Чрез еничарството, новопомюсюлманчените можели да попаднат и сред един друг кръг от хора, натрупващи парични капитали – откупувачите на държавни мукатаи[29] по правилата на системите илтизам, еманет и други.
Така наречените улюфеджияни ( самото им наименование идва от думата „улюфе” (заплата) и означава „платени хора”, „хора със заплата” ) са част от полковете на лична-та султанска конна гвардия – силяхдари, губери и др., най-голямата част от която били безспорно еничарите.[30] Аджеми-огланите ( неопитни младежи ) били набираните чрез девширмето деца, които се обучавали в казармите и от тях се попълвал корпусът на еничарите.[31] Тяхната надница била между 1-5 акчета[32] - почти толкова, колкото е и до-хода на един дребен спахия. Преминаване в редиците на еничарите означавало и уве-личаване на заплатата. За разлика от спахията, доходът на еничара не зависел от рекол-тата и от това дали раята си стои по селата или е забягнала[33]. Обстоятелството, че ени-чарството било на редовна държавна заплата ( еничарските заплати се изплащали вед-нъж на всеки три месеца ), позволява то да бъде определено като самостоятелна и доб-ре организирана професионална категория, представляваща специфична социална прос-лойка в османското феодално общество, със свои опредлени икономически и политиче-ски стремежи.[34]
Султанските гвардеици получавали най-високи заплати в системата на османската платена армия – обикновенно двойно по-големи от тези на еничарите.[35]
Историята е запазила много имена на бивши християни, приели исляма и влезли във военната организация на империята. Освен Хюсрев паша, който заемал поста ени-чарски ага ( командир на еничарите ) при султан Мехмед IV; еничари били още и сим-волът на албанската антиосманска съпротива – Скендербег и Патрона Халил ( пак от албански произход, който бил начело на въстанието от 1730 г. завършило със сваляне-то на султан Ахмед III, със смътта на Великия везир Ибрахим паша и други виши съ-новници). До престижния пост на капудан паша пък достигнали, след като приели ис-ляма Хайредин паша Барбароса ( 1466 – 1546 г. ) при султан Сюлейман I (1520–1566 г.) и наследилият го на същия пост Соколу Мехмед паша.[36]
Първенец по получена издръжка за преминаване на османска военна служба, след като према исляма е граф Клод Боневл ( венецианец ) – приел името Ахмед бей. След като бил изпитан от комисия за познанията си по военно дело, той бил определен за на-чалник на хумбараджиите ( тежката артилерия ). Той остава като един от най-големите реформатори в османската артилерия, въвел много западни маниери в имперската армия. През 1732 г. му е определена за дневна издръжка колосалната сума от 1300 акчета![37]
При управлението на Селим I ( 1512 – 1520 г. ) Великият везир Юнус паша ( 1517 – 1518 г. ) издействал разрешение от султана за своя брат, вече пенсиониран еничар (от-уракчи ), да се ожени и да създаде семейство. Така се регламентира един важен източ-ник за попълване на еничарския корпус и на султанската гвардия – с „потомствени ени-чари”.[38]
За широокото присъствие на новопомюсюлманчени в състава на османската воени-зирана структура ни се дава ясна представа от публикуваните ведомости за получаване на тримесечното възнаграждение на бойците.[39] Те са записани или с презимето „син на Абдулах” или след мюсюлманското име е уточнена етническата им принадлежност: Юсуф българин; Али френк; Ахмед грък; Ахемд хърватин; Хасан албанец; Джафер рус-нак; Ахемед унгарец; Али Илияс унгарец; Мехмед българин и т.н. Названията и само-названията на различните общности са обусловени до голяма степен от тяхната религи-озна и етническа идентичност. Хриситяните на Балканите описват религиозната си идентичност чрез етнически термини. Самото название грък, българин, сърбин в народ-ните песни означава християнин.[40] От корпуса на улюфеджиан-и йемин в описа от 1578 година [41] са запазени етнически и регионални характеристики, които ни подсказват за християнското минало на част от посочените: унгарец, албанец, българин, сърбин, гру-зинец, хърват, еничарин, син на Абдулах, нов мюсюлманин, френк, грък, абхазец, арме-нец, австриец, руснак, словенец, от Босна, от чаушите, от Радовиш, от Юскюб, от Едир-не, от Чирмен, от Казанлък, от Гюмюрджина и др.[42]
Основателен мотив за приемане на исляма може да бъде и разхлабване на примката на тежкото данъно бреме. Освен общите за мюсюлани и немюсюлмани данъци в Ос-манската империя като юруш ( десятък ), беглик ( данък върху овцете ) и др. за христи-яните съществуват и отделни данъци като джизие. Той се събира от немюсюлманските поданци на империята и символизира „покорността” им към държавата на „правоверни-те”. През XV – XVI век този данък се събира не на глава, а от домакинство.[43] Едва в края на XVII век джизието действително станало поголовен данък, като с него се обла-гат всички немюсюлмани на възраст от 16 до 60 години.[44]
Ето една картина от времето на Кандийската война ( 1645 – 1670 г. ) на империята срещу Венеция директно от театъра на бойните действия: Джизиердарят на о. Кабръз ( Кипър ) за периода от януари 1648 до януари 1649 г. – Мехмед ага, със седалище „до-бре защитеният град Лефкота” иска намаляване на джизие-ханетата, защото една част от раите са измрели, други са се разпръснали, а „ някои са приели исляма”. От 10 000 джизие-ханета преди една година, година и половина - са останали действително около 5 052[45]. Дори и да се предположи, че агата е дал до столицата, неверни данни за остана-лите джизие-ханета ( за да се намали изискваната от фискалната власт сума в негова полза ) и да се отчетат, посочените от него „измрели” и „разпъснали” се, то пак не би било погрешно да се смята че за една година с цел да избегнат тежките данъци на ост-рова са приели исляма около 1 000 – 1 500 души. Подобна картина, за непосилните да-нъци и за процента на приелите исляма ни представят и християнските жители на око-лията Шпат ( в Албания ), които през 1650 г. се жалват, чрез кадията на Елбасан – Ел-хадж Касъм до властта, че от записаните в джизие регистъра 1 844 джизие-ханета, 804 ( или почти половината ) са приели исляма и трябва да бъдат записани в регистъра за събиране на авръза. Ако останалите 1 044 джизие-ханета, бъдат натоварени да палщат данъка на записаните 1 844 ханета, то те ще се разбягат.[46]
Няколко степени по-показателно, за размерите на приелите исляма с цел избягване на данъчното бреме е заявеното от жителите на село Килидан в околийския съд, пред кадията на Опар ( отново в Албания ) Мустафа син на Абдулах, през 1653 г., че в тяхно-то село всички са приели исляма, освен един, а въпреки това джизиердарите твърдели, че са вписани в техните джизие регистри и искат от тях данък джизие, което е „против-но на свещения закон”.[47]
Освен че биха спестили от неплащането на невернечиски данъци, новите мюсюлма-ни можели да имат шанса да попаднат сред кръга от хора, на които срещу пожизнена аренда се отдавали държавните приходоизточници, каквато е и молабата на грузинс-ко момче в изложението му за приемане на исляма от първата половина на XVIII век, понеже е „достоен” и „вече умее да язди кон”.[48]
С течние на времето присъствието на местния балкански елемент сред мюсюлмани-те – наематели на мукатаи, започнало бързо да намалява. Вера Мутафчиева, основател-но свързва това явление с масовото приемане на исляма от страна на имуществено сил-ните градски елементи и по-специално носителите на парични капитали, с оглед да съх-ранят икономическите си позиции в мюсюлманска среда[49]
Много от еничарите пък по времето за получаване на тримесечните си възнагражде-ния се оказват извън личния състав на корпусите си, защото са в определен регион и съ-бират „данъка за овцете” или друг подобен данък.[50]
Обичайното правораздаване в Османската империя, основаващо се на шериата и мюсюлманското право, също способства за формиране на една група от хора, добровол-но приели исляма. От една страна мюсюлманската правна система ни показва един път за принудително ислямизиране, но от друга се вижда отношението на съдебната власт и съдебните разрешения ( илям ), по различни правни казуси в полза на новопомюсюл-манчилите се.
Кадиите били, онези органи на държавната власт, които раздавали правосъдие в провинциалните административни територии, въз основа на мюсюлманското религиоз-но право. Върховна инстанция по правно-религиозните въпроси, както и глава на мюс-юлманските богослови в империята бил т.нар. „старейшина на исляма” ( шейх-юл ис-лям ). За такива били избирани най-големите познавачи на шериата. В техните право-мощия влизало доктриналното тълкуване на мюсюлманското право по ралични въпро-си от граждански и религиозно-правен характер ( фетви ). В част IV на сборника от документи – „Османски извори за ислямизационните процеси на балканите XVI – XIX век” са поместени отговори на изрични писмени запитвания по „характерни казуси, из-никнали в хода на ежедневната практика на налагане на исляма”. Това са части от сбор-ници с фетви на заемщи поста шейх-юл ислям богослови, преведени от А. Велков и Е. Радушев.[51]
Първото, което впечетлява от текста на самите фетви е гледната точка на мюсюлма-ните за начина на приемане на исляма и затова при какви обстоятелства те могат вече да считат за „праведни мюсюлмани”, довчерашните „неврници”:

Въпрос: Ако неверникът Зейд с хиторст е вкаран в исляма, но след това се отрече от мюсюлманската вяра, то как следва да се постъпи с този Зейд?
Отговор: Да бъде затворен и насила да бъде вкаран в исляма!
Въпрос: Ако неверникът Зейд в нетрезво състояние, докато не е на себе си, произ-несе думите, потвърждаващи приемането на исляма[52], а след това, вече трезвен се откаже от тях и по този начин стане вероотстъпник, как трябва да се постъпи с този Зейд?
Отговор: Да бъде държан в затвора, докато стане мюсюлманин!
Въпрос: Ако неверникът Зейд под влияние на изпитото вино, докато е безпаметен, стане мюсюлманин, може ли да се счита, че той е истински мюсюлманин?
Отговор: Може!
Въпрос: Ако представител на властта завърже неверника Зейд с въже през врата и почне да го души, а Зейд каже: „Пусни ме, аз ставам мюсюлманин”, счита ли се пос-тигнатото по този начин мюсюлманство за законно?
Отговор: Счита се!

Това разбира се не могат да се смятат за доброволно приели исляма люде, но се ви-жда колко е тънка границата мюсюлманите да те считат за „неверник” или за „син на Абдулах”. Тежки са разбира се и наказанията за вероотстъпниците („...да се приложат разпоредбите за вероотстъпничество.”).
Ето обаче, какво се получава, когато става въпрос за казуси като наследство, прави-лата за онаследяване и правата на наследниците при разпределяне на наследството:

Въпрос: Християнката Хинд починала и оставила следните наседници: неверникът Зейд – съпруг и синовете Амр, Бакр и Бешр.Цялото наследство получил съпругът Зейд. Синът Бакр не получл част. Ако той приеме исляма, може ли да вземе от баща си Зе-йд дял от наследството на майка си Хинд?
Отговор: Да, може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал. Може ли баща му Амр, който е неверник да го наследи?
Отговор:Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал, като оставил син Амр, който съшо бил мю-сюлманин, и дъщеря Хинд – християнка. Може ли християнката Хинд да бъде наслед-ница на баща си?
Отговор: Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал, без да остави наследник от мъжки пол. Мо-же ли неверникът Амр, баща на Зейд, да получи тапия за владените приживе от сина му ниви?
Отговор: Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал. Преминават ли неговите ниви по наследст-во във владение на сина му Амр, който е неверник?
Отговор: Не!

От това ни се подсказва, че християните нямали наследствени права над имущест-вото на мюсюлмани, без значение от страна на каква роднинска линия имат претенции. Не е блио възможно, такъв казус да се уреди дори преди смъртта на мюсюлманина, ко-гато с нарочна „тапия” ( можеби някаква форма на нотариална заверка ) да се прехвър-ли имущество на християнин. Биха могли да възникнат и семейни вражди в случаи, при които останал без дял от наследството, приемайки исляма, да има по-големи права от наследниците неверници.
При спор за попечителство правата получавал мюсюлманина.[53]
При бракоразводните дела също се толерирали мюсюлманите пред християните:

Въпрос:Християнката Хинд, съпруга на християнина Зейд, била удостоена с чес-тта да приеме исляма. Ако след това тя предложи същото на Зейд и той откаже, трябва ли Хинд да бъде разделена от Зейд?
Отговор: Да, трябва!

Основателен мотив да приемат исляма, намират и хора от една по–особена катего-рия. Хора, на които, по един или друг начин им е отнето правото на свободен живот. В нея влизат роби, военнопленници и затворници.
За интензивността на приемане на исляма от роби, с цел да станат свободни най-до-бре говори приложение №4. От него ясно се вижда че за последните 18 години на XVII век имаме запазени данни ( от съдебни протоколи на Русенския, Софийския и Видинс-кия шериатски съд ) за 45 случая на освобождаване на приели исляма роби. Големият брой на случаите на освободени роби от руски произход не би трябвало да ни изненад-ва, когато се имат в предвид военните действия, които се водят между Русия и Османс-ката империя в края на XVII век.
Ето как изглежда един примерен съдийски протокол от този тип:

„...По милостта на най-великият от великите Алах – и като удволетворение на го-сподаря бог, отделям така описания ( Мехмед ) от целия си имот, освобождавам го и го присъединявам към категорията на другите свободни ( хора ). От сега нататък той е свободен като тях и аз вече нямам върху него никакви други права, освен право-то на покровителство.
( 12.I.1683 г.)”

Имаме и запазен документ от 1719 г. на пленник от Оршова ( взет преди Пожарев-ацкия мирен договор от 1718 г. ) по народост австриец. Той моли да бъде освободен от затвора на имперската корабостроителница, тъй като вече от година и половина е пра-веден мюсюлманин.[54]
Друг документ от края на XVIII век ни показва, че руските коменданти имат инфор-мация за предлагане на пари на военнопленниците в Османската империя ( „1–2 пари” ) за да приемат исляма, което противоречало на Свищовския мирен договор от 1791 г., по силата на който пленниците и от двете страни се предавали без условия. По този по-вод заповедта на Великия везир до коменданта на крепостта Бендер е следната:

„... Във връзка с това, след като пристигне запитване по казания случай, спомена-тият ( комендант ) да заяви, че няма абсолютно никакви сведения за такова нещо, че подобен инцидент не се е случвал и изобщо да се потопи в морето на удивлението.”[55]

Не би било научно обосновано ако не се обособи и един кръг от прели исляма от чи-сто вътрешно убеждение. Такива хора, които твърдо са вярвали в правотата на ислямс-ката религия и в първенството и пред християнската. Таква прослойка несъмнено е съ-ществувала на Балканите, да не гооврим, че е имало и области, където християнството не е било и достатъчно добре проникнало ( Босна например ). Нексхат Ибрахим посоч-ва редица автори, които дори отнасят появата на първите мюсюлмани на Балканите към времето на появата и на първите християни на полуострова[56].
Исляма се проповядвал на Балканите, много преди появятя на османците и в ника-къв случай не била непозната за местните религия.Тя навлизала чрез проповедите на различни, алтернативни на официалния ислям, секти и чрез мисионери ( дервиши, сун-ити[57] и др. ). Такива компактни маси пристигнали начело със Сари Салтеку, още преди османската инвазия. Х. Иналджък също свидетелства за заселване на 40 турски семей-ства, от сектата на дервишите, на Балканите през 1261 г.[58] Подобни мисионерски про-поведи лесно са достигали да обикновените хора в една среда, предразположена към появата на различни опозиционни на християнската религия секти и движения ( мани-хейство, богомилство и др. ). Може да се каже, че не би било голям религиозен шок от страна на практикуващите някаква форма на т. нар. „битово християнство” (особено в анклавите Босна и Албания ), да приемат възгледите и догмите на проповядващите т. нар. „битов ислям”.
Да не забравяме и че не е било далеч времето, в което балканците силно са се усъм-нили в моралните устои на християнската религия, благодарение на множеството кръс-тоносни армии, преминали през техните земи.
Ето аккво пише Доминик Сурдел за сирииците ( населяващи някогашни изконни християнски земи, а и самите те някога християни ) и за склонността и причините им да приемат исляма[59]: „...приемат исляма, който намират много близък до християнство-то, във формите, представени им от съперничещите си секти на Източната църква и който освен всичко друго им дава и социални привилегии”.Няма причини да мислим, че подобни мотиви не са имали и балканските християни. Опитите за прокарване на реф-орми в християнството, чрез проповеди на различни секти и движения, на моменти е било посочване на „пътя от Исус до Мохамед”, който всеки обикновен човек, сам изби-рал дали да извърви. Имало и дублиране в някои догми от реформаторското християнс-тво с ислямските. В исляма липсва и една, в много случаи омразна за обикновените хо-ра, прослойка – свещеничеството. Не се почитат никакви икони. Не съществува разби-рането, че човек е грешен от самото си рождение. Всички тези и други фактори показ-ват, че на моменти някои ислямски догми са по-близки до обикновеното, естествено-нравствено съществуване на народните хора.
Въпреки, че са хора на писанието ( ахл-ал-китаб ), християните и евреите, имащи право да запазят собствената си религия[60], за мюсюлманите те са неверници от теолог-ична гледна точка. Догмата за триединството за мюсюлманите е отстъпление от тяхна-та догма за божественото единство.
От началото на изложението до тук може да се резюмира следното: Като държавно провеждана политика, ислямизацията засяга почти всички групи и категории от хора, без значение от тяхната полова, възрастова, етническа, обществена или регионална кла-сификация. Исляма приемат охотно както православни християни, така и католици, ев-реи и хора с недостатъчно избистрен религиозен светоглед. Имаме случаи когато бив-ши християни, след акто приемат исляма, заемат постове сред мюсюлманските духов-ници. Има дори и случаи на свещеници, отказали се от религията си, за да приемат ис-ляма. До някаква степен може да се твърди, че вливането на „неверниците” в новата ре-лигия е благотворно за развитието както на военното дело на мюсюлманите, така и за административните и културни нововъведения в империята. Най-голямата джамия в Одрин – Сюлеймание е построена през 1557 г. от някогашния християнин Миамар Си-нан ( от Кайзери ) 1491 – 1588 г. През 1539 г. той става главен дворцов архитект. Преди това участва като еничар в презвемането на Родос, Белград, Багдат и в обасадата на Ви-ена 1583 г. [61] А благодарение на друг помюсюлманчен християнин Ибрахим Мютефе-рика ( унгарец ) в Истанбул през 1724 г. започва да функционира първата печатница, работеща с арабски шрифт.
Много вълнуващ за мен беше паралелът, който прави Мария Тодорова между прие-мането на исляма от балканските жители с влизането в комунистическата партия.[62] Чрез един формален акт, всеки можел да стане, не само пълноправен член на едно об- щество, но и да се изкачи нагоре в йерархията му ( в зависимост от качествата или от благодетеля си ).
Дали по-голямата част от приелите исляма са извършили това доброволно или под някаква форма на ( дори и фиктивна ) държавна принуда е въпрос на индивидуално тълкуване, но не може да се отрече, че колкото и да не е бил голям процентът на убеде-ните „нови мюсюлмани”, то той все пак е съществувал, а неизменно е носил със себе си и редица привилегии.




























приложение№1


регионална и етническа квалификация

1648 - 1700

1701 - 1750

1751 – 1800
о. Кипър
1
1
xxx
Албания
2
xxx
xxx
Молдова
1
1
xxx
Влахия
1
1
xxx
Босна
1
xxx
xxx
венецианец
xxx
1
xxx
арменец
3
2
xxx
грузинец
xxx
xxx
1
австриец
xxx
1
xxx
поляк
xxx
1
xxx
сърбин
xxx
1
xxx
руси
xxx
1
1
франки
xxx
4
1
евреи
xxx
5
xxx
гърци
1
5
xxx
от Силистра
1
1
xxx
от Одринско
1
2
xxx
от Чирпан
1
xxx
xxx
от Ямбол
1
xxx
xxx
от Стара Загора
xxx
xxx
1
от Карлово
xxx
1
xxx
от Търновско
xxx
1
xxx
от Пловдивско
xxx
1
xxx
от Толбухинско
xxx
2
xxx
от Русенска каза
xxx
1
xxx
от Сер
xxx
1
xxx
от Манастър
1
xxx
xxx
от Йеди Куле
1
xxx
xxx
неупоменато
22
46
4


приложение №2

вид канцеларски шрифт
1648 – 1700
1701 -1750
1751 - 1800
дивани
31
86
1
индже дивани
5
5
2
сиякат
4
11
1
талик
2
3
1
несих
xxx
5
1
иджазет
1
xxx
xxx
на ръка
1
1
2

приложение №3



предмет
стойност в пари
стойнсот в акчета
къща
1200
3600
градина
800
2400
стара възглавница
5
15
стар дюшек
45
135
медна кофа
53
159
малка тенджера с капак
28
84
железен фенер
15
45
червена чоха с гайтани
123
369
небесно сини шалвари
155
465
стара риза
13
39
стар бял шал
10
30
свещник
10
30
голяма пушка
210
630
малка пушка
37
111
къса сабя
126
378
дървена чиния
3
9
старо корито
2
6
коса
10
30
железен плуг
25
75
бургия
7
21
брадва
7
21
мотика
7
21
кобила
240
720
теле
120
360
крава с две телета сукалчета
660
1980
вол с кола
400
1200
купа сено
145
435


приложение №4


произход
1682 - 1700
влашки
3
руски
23
грузински
4
унгарски
2
украински
3
немски
3
сръбски
2
неупоменат
5

приложение №5


мотив
1648 – 1675
1676 – 1700
1701 – 1725
1726 – 1750
1751 – 1800
дрехи ( пари за дрехи ) или неупоменато
1
96
49
9
10
милостиня; финансова издръжка

xxx
6
11
3
1
Зачислване към еничарския или джебелийския корпус, султанската гвардия или към спаххите
xxx
4
21
2
xxx
бостанджии
xxx
xxx
2
2
xxx
служба в султанския дворец
xxx
xxx
9
3
xxx
освобождаване от робство
xxx
1
2
xxx
xxx
място за живеене
xxx
xxx
1
1
xxx
освобожадаване от плен (руси )
xxx
xxx
xxx
2
67
маликяне
xxx
xxx
xxx
xxx
1
не желание да встъпи в брак с християнин (грък )
xxx
xxx
1
xxx
xxx



[1] В статията си „Помаци – българи мюсюлмани” Ц. Георгиева ни съобщава за подробното изследване на М. Кил, базиращо се на няколко османски регистри от периода между 1516 – 1865 година, в което той проследява постепенното нарастване на мюсюлманите в родопските селища. Според него именно през XVII век интензивността на ислямизационния процес в региона достига онази повратна точка, след която мюсюлманите стават мнозинство, а християните – малцинството от населението ( Кил 1998 ).
[2] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век ( в Ориенаталския отдел на НБКМ ).
[3] 1648 – 1687 Мехмед IV Авджъ ( Ловецът )
1687 – 1691 Сюлейман II
1691 – 1695 Ахмед II
1695 – 1703 Мустафа II
1703 – 1730 Ахмед III
1730 – 1754 Махмуд I
1754 – 1757 Осман III
1757 – 1774 Мустафа III
1774 – 1789 Абдулхамид I
1789 – 1807 Селим III
[4] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[5] Страшимир Димитров (пак там ).
[6] Приложение №2 ни показва разновидностите на канцеларските шрифотве използвани при изготвянето на молбите.
[7] Очерг за ислямизираните българи и национално-възродителния ппроцес ( Христо Христов – редактор, Георги Янков – съставител ); Глава II. Ислямизационни и асимилационни процеси сред част от българс-кото население пред XV-XVIII век; 2. Асимилаторската политика на османските завоеватели.
[8]„...Ако е беден събират му много подаръци и едрите господари му отдават особена почит и му осигуря-ват богатство, което правят само за да привличат повече християни в тяхната вяра.” ( Пътепис на Ханс Шилтбергер С.1971 г. ).
[9] Очерг за ислямизираните българи и национално-възродителния ппроцес ( Христо Христов – редактор, Георги Янков – съставител ); Глава II. Ислямизационни и асимилационни процеси сред част от българ-ското население пред XV-XVIII век; 2. Асимилаторската политика на османските завоеватели.
[10] Т. Бонева „Власт и идентичност на балканите” ( статия в историческо списание Анамнеза ).
[11] Ж. Фр. Госийо „Власт и етнос на Балканите.” С.,2004 г.
[12] Ц. Георгиева „Помаци – българи мюсюлмани.”
[13] Така мюсюлманите наричат новите мюсюлмани.
[14] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[15] В приложение №3 са дадени оценените от наследството на починал през 1698 г. видинчанин предме-ти.
[16] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[17] Пак там.
[18] Пак там.
[19] Пак там.
[20] Кр. Манчев „История на балканските народи ( 1352 – 1878 г. ) т.1 С.2006 г. и „Етнология на македонците” Скопjе 1996 г. (под редакцията на Михаило Апостолски, Галаба Паликрушева и Кирил Пенушлиски ).
[21] „Владетели на Османската империя” С. 2003 г.
[22] Приложение №5
[23] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[24] Пак там.
[25] Пак там
[26] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г.
[27] Наименованията на шестта полка били следните: сипах, силяхдар ( те по време на война заставали в центъра на фронта от двете страни на султана и охранявали бойното знаме ); улюфеджиян-и йемин и улюфеджиян-и йесар ( платена конница разполагана на лявото и дясното крило ); губера-и йемини и губера-и йесар ( чуждестранна наемна конница – ляво и дясно крило ).
[28] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[29] Мукатаите са приходоносни участъци, които държавата давала за експланация на частни лица под на-ем в рамките на определен срок ( маликяне ). От 1695 г. навлиза и практиката на пожизнено маликяне. Бързото им разпространение е стимулирано от факта, че така се осигурявали средства за поддържане на многобройна платена армия – еничари и султанцките гвардейци ( в столицата ) и крепостната охрана в провинциите ( Е. Радушев )
[30] Страшимир Димитров
[31] „Законник за еничарите” от XVII век: „чрез девширмето при османците много стотици хиляди неверници били вкарани в исляма”.
[32] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[33] Пак там
[34] Пак там
[35] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[36] „Владетели на Османската империя” С. 2003 г.
[37] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[38] Ст. Димитров
[39] Пак там
[40] Т. Бонева „Власт и идентичност на балканите” ( статия в историческо списание Анамнеза )
[41] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[42] Още за еничарите и техните привилегии виж Цв. Георгиева „Еничарството по българските земи” С. 1988 г.
[43] джизие-хане
[44] Кр. Манчев „История на балканските народи ( 1352 – 1878 г. ) т.1” С.2006 г.
[45] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[46] Пак там
[47] Пак там
[48] Пак там
[49] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век’’ С. 1995 г. (Някои черти от социалната характеристика на наемателите на мукатаи и откупвачите на маликиянета.)
[50] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[51] Пак там
[52] Алах е велик и Мохамед е неговият пророк
[53] П. Петров „По следите на насилието”
[54] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[55] Пак там
[56] Н. Ибрахим „Първи контакти на исляма с балканските нации”
[57] Пак там
[58] Пак там
[59] Д. Сурдел „Ислямът” С. 1999
[60] „Вие си имате своята религия и аз си имам своята религия” ( сура 109 от „Свещен Коран” С. 2008 г. превод от арабски оригинал проф. Цветан Теофанов )
[61] Миамар Синан е бил архитект на 84 джамии; 52 мезджида ( по-малки джамии ); 57 училища; 3 болници; 48 бани; 35 дворци; 8 моста; 20 големи страноприемници; 17 имарета ( религиозни благотворителни комплекси ) както и на множество обсадни окнструкции и други военни съоръжения.
[62] М. Тодорова „Лична колективна и професионална памет: ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино”

Мотиви за доброволна ислямизация на Балканите

Мотиви за доброволна ислямизация на Балканите

от средата на ХVII до края на ХVIII век




































изготвил: Александър Емилов Серафимов
факултетен номер: 0845
по дисциплина: Църкви и религиозни групи на Балканите




Реших да започна работа над тема с подобна тематика, не само защото съм роден и израстнал, в един от регионите на Балканиския полуостров с многобройно мюсюлманс-ко население ( Източните Родопи и по-точно град Кърджали ). Изпитвам искрен инте-рес да се потопя в мотивите на изстрадалите човешки съдби на хора, от толкова много области на Балканите с компактни и до днес групи от мюсюлманско население (Родо-пите, Босна, Албания, Южна Добруджа и някои части на Македония ). Какво може да предизвика желанието на хора, от всяка точка на полуострова да приемат доброволно религията на новите господари на Балканите? В историческата памет на балканските народи се е съхранил споменът за насилственото налагане на исляма, изразен както в киното и литературата, така и в устния фолклор с поговорката „Чалмата или главата”. Новосъздадените през XIX век Балкански държави се конституират неизменно като християнски, което не може да не даде отражение сред новоизграждащата се творчес- ка интелигенция да създава негативен образ на „турчина” и неговата религия в своите творби.
„Доброволен мотив”- това е повод, подбуда, основание да се предприеме или извър-ши нещо по своя воля, без принуда. Да смениш религията си по такъв начин може да стане единствено по дълбоко канонични причини. Но аз силно се съмнявам, че за един баща със седем деца, не получаващ никакви приходи, би могло да има значение каква религия ще изповядва, освен ако тя не му осигурява стабилен ежедневен доход. За та-къв родител може да има само една религия – тази, която ще му помогне да облече и нахрани седемте си дечица.
Ще бъде късно, ако сега не се очертаят границите на изследването. Хронологически то обхваща периода от втората половина на XVII до края на XVIII век. Този период от век и половина е избран най-вече поради това, че по-голямата част от изворовият мате-риал с който си послужих се отнася именно към тази датировка[1]. На етногеографският обхват на темата няма излишно да се спирам, нито да влизам в разногласията за грани-ците на полуострова и за това кой етнос е балкански, и кой не е. Затова предлагам при-ложение №1 след текста, където са посочени етническата принадлежност и регионална-та идентификация на упоменатите в изворите случаи[2]. За тези сто и педесет години на-чело на Османската империя се сменят десетима султана[3], респективно и на чело над по-голяма част от полуострова. Империята воюва доста активно: Кандийска война с Ве-неция ( на чиято страна се включват Папството и Испания ) - 1645 – 1670 г.; 1662 г. се потушават бунтовете в Трансилвания; с Австрия - 1663 – 1664 г.; с Полша - 1671 – 1677 г.; подкрепя се унгарското въстание на Имре Тьокьоли срещу австрийската власт от 1678 – 1682 г.; обсадата на Виена - 1683 г. и последвалата я война срещу „Свещената лига” ( Австрия, Полша, Венеция, Малта а от 1686 г. и Русия ) - 1683 – 1699 г.; през 1705 – 1710 г. на практика губи Тунис ( начело на който застава Хюсеин бен Али ); 1710 – 1711 г.- воюва с Русия, като част от „Великата северна война”; 1714 г.- реално прества да съществува турска власт в Триполитания ( „благодарение” на Ахмед паша Караманли ); 1716 – 1719 г.- воюва с Австрия и Венеция; през двайсетте години на XVIII век, империята има постоянни конфликти с афгански племена ( разбита е от Аш-раф шах - в битката при Исфахан през 1726 г. ); 1730- 1750 г.- война с Персия; 1736 – 1739 г.- с Австрия и Русия; 1768 – 1774 г.- с Русия; 1787 – 1791 г.- с Австрия и Русия; и на няколко пъти си разменя господството над Момбаса с португалците.
Мнозинството от документите с които е работено са от колекцията на Ориенталския отдел на НБКМ, даващи светлина върху различни страни от социалното, военно-поли-тическото и културно-религиозното развитие на балканските народи под османска власт[4]. Разбира се че не е възможно да се изчерпат всички страни на ислямизационните процеси, които започват още с установяването на османската власт на Балканите и про-дължават до окончателното освобождаване на балканските народи от чужда власт. Раз-гледани са молби за помохамеданчване на хора с желание да им се отпуснат „полага-щите им се по обичая” дрехи, средства за препитание или някакви предимства, под друга форма, затова че са станали мюсюлмани. Не е разумно да се твъди че след като в архива са запазени молби от такъв тип от втората половина на XVII век, то едва тогава започва процесът на „доброволна” ислямизация. Молбите по-скоро подсказват че тази практика вече е придобила стереотипен характер за което се изисквало дълъг период от време. Може да се допусне, че подобни молби са изготвени в специални канцеларии от административни чиновници или от кадииствата. Нито формата, нито съдържанието на тези документи ни подтикват към мисълта, че „бедната жена”, „гола и боса”, „молеща за парче хляб” знае да пише на османотурски [5] и то на специален изискан, от канцелар-ска гледна точка шрифт[6] (особено ако до вчера е била християнка или пък е „девет го-дишен разумен малолетен” ). Това е част от един всячкески стимулиран от държавата процес.
Още в хода на за-воеванието на балканският полуостров, което приключило към края на XV век, пред империята бил поставен въпросът за нуждата от увеличаване на мюсюлманският еле-мент, чрез който да се утвърди османската власт в новите земи. Балканите са регион, където живеело население, отдавна изповядващо християнството, чиято култура и бит в най-широк смисъл на думата били регулирани от християнската идеология[7]. Голяма част от този процес била и политиката на ислямизация, системно провеждана от орга-ните на централната власт, от армията, духовенството и т.н. Ислямизацията била свър-зана и с определени предимства: опрощаване на провинения на нарушители на закона; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедните и немощни нови мюсюлма-ни[8]; включване в различни османски военни организации – спахийство, еничарство, яя ( селяни пехотнци ), мюслеми ( свободни селяни конници ), акънджии ( ударна конни-ца ), юруци и т.н. [9].
Таня Бонева посочва че мюсюлманската религиозна идентичност в Османската им-перия обуславя социалния и политически престиж на индивидите и общностите[10]. А Ж. Госийо намира дублиране на етническата и религиозната идентичност произтичащо от самата организация на империята и значимостта на религията за упражняването на вла-стта ( без значение на централно или на местно ниво ), „религията е етноним на властта, а властта е мюсюлманска”[11].
Очевидно е че причините и факторите за приемането на исляма от част от балканс-кото население не са окончателно изяснени и ще останат дискусионни, ако обяснението им се търси само в „насилието” или само в „доброволността”. Може би трябва да се свържат с вътрешнополитическата стратегия на османската държава, спрямо много-бройното и неподдаващо се на реален контрол население във високите планини на Бал-каните ( Босна, Родопите, Албанските планини ), с неговият много труден живот при средновековната икономика, при който минимални данъчни облекчения в неплодород-ните години, за отделни смейства или за цели села, придобивали животоспасяващи из-мерения, както и със средновековната религиозност на селяните и невъзможността на намиращата се в подчинено положение, православна църква да поддържа вярата им и да ги подкрепя материално[12].
В следващите страници ще се пристъпи по-конкретно към задачата, която съм си поставил, а именно ще се посочат конкретните мотиви, косвено или директно изтък-нати от самите „нови мюсюлмани” в молбите им за приемане на исляма, събрани от авторите А. Велков, М. Калицин и Е. Радушев в сборника от османски документи в ко-лекцията на Ориенталският отдел на НБКМ. Те ще бъдат групирани и придружени с кратък коментар за облагите към които вероятно „синовете на Абдулах”[13] се стремят или биха могли да получат след като приемат новата религия. На места ще бъдат цити-рани пикантни подробности от самите „изложения за приемане на исляма”. А за улес-нение, накрая са поместени и таблици предлагащи честотен анализ на мотивите ( за до- броволна ислямизация ) и съответната за случая датировка ( приложение № 5 ).
Един от най-често прозиращи изпод молбите мотиви за доброволна ислямизация е изпадането във финансова немощ и търсене на милостиня. Финансовото подпомагане става по различни начини. Абсолютно винаги обаче резолюциите, върху молбите, от счетоводството и баш дефтердарите се явяват като придвижване на финансова препис-ка за оправдаване на разходи за дрехи ( или по-често на пари за нови дрехи ) на нови мюсюлмани. Тази практика е за да не се чувства помюсюлманченият лишен от елемен-тарни нужди, а и за да се покаже привилегированото му положение сред християнската рая. Често се вписва и забележката „както е по обичая”! Стойността на един кат дрехи на границата между седемнадесетото и осменадесетото столетие варира между 6 и 10 гроша за обикновен комплект, и достига до 70 гроша за пълен комплект ( за „удостое-ните с честта да приемат исляма в присъствието на Негово Величество” ). Ето компо-нентите и стойността на комплект дрехи на „щастливеца”, които през 1705 г. моли да приеме исляма в присъствието на султан Ахмед III (1703 – 1730 г.) :

обикновено сукно за горна мъжка дреха ( кантош ) – 4 лакета = 16 гроша
обикновено сукно за дълга горна мъжка дреха ( долма ) – 4 лакета = 16 гр.
обикновено сукно за гащи (чакшър ) = 8 гр.
тюрбан = 6 гр.
шапка ( кавук ) = 1; 1,5 гр.
горна дреха ( антерия ) = 5 гр.
пояс = 6 гр.
бельо = 5 гр.
чехли от мека кожа = 1 гр.
разходи за шивач = 5 гр.

Или общо 69, 5 гр.[14]

Оказва се че с пари, дадени за дрехи новопомюсюлманченият би могъл да си купи къща с градина, кобила, вол с кола и поне една крава с две телета сукаляета![15] Което, за един неполучаващ отникъде доходи клетник, си е цяло състояние. Разбира се че това не е постоянна практика. Имало е и варианти на злоупотреба с парите раздавани за дрехи което се подразбира и от следващото извлечение от Главното счетоводство:

Извлечение от Главното счетоводство:
Според обичая онези неверници, които бъдат удостоени с честта да приемат ис-ляма, получаваха от държавата пари за дрехи в размер на 10 гроша за обикновен ком-плект и между 50-60 гроша за пълен комплект дрехи. Стана практика обаче да се да-ват само по 2-3 гроша за обикновен комплект, а за пълен комплект – 15-20 гроша. Но по този начин новите мюсюлмани биват ощетявани, а така също се вреди и на инте-ресите на държавата. За това наместо дрехи вече ще се раздава тяхната парична равностойност – по 6 гроша за обикновен комплект и по 25 гроша за пълен комплект. За да се изостави досегашният начин на раздаване на дрехи е издадена височайша за-повед с дата 18.VII.1710 г., която е регистрирана в Главното счетоводство[16].


Не са малко и случаите в които новопомюсюлманчените молят директно за конкретна сума пари:


Ваше Величество, честити и щастливи султане мой. Бъдете здрав!
Аз, вашият покорен роб, желая да бъда удостоен с честта да приема исляма. Нека да ми се дадът дрехи, както е според закона. Освен това имам дълг от 200 гроша. Мо-ля да проявите вашата милост като ми ( дадете пари ) – толкова, колкото е дългът ми. Заповедта по този повод принадлежи на моят султан.
Ваш роб.[17]



Или безкрайно словоохотливата жена от док. №183

Изложение за приемане на исляма от изпаднало в дългове българско семейство:

Великодушни, величествени, могъщи и велики благодетелю, мъдри мой господарю! Да пребъде щастливата ви императорска особа!
След като най-напред се помолих богу, сега дръзвам да се погрижа за своето бла-гополучие, като отправям следната молба към Вас. Моят съпруг – Ваш покорен слуга – още преди време се присъедини към изповядващите правата вяра люде. Поради това и аз самата – Вашата покорна робиня – с божията благословия искам да постигна съ-щото. Дойдох, ръководена от желание да стана мюсюлманка, да Ви моля и на мен да разясните правата вяра. Нека бъда озарена от светлината, която ще ме залее; нека се наредя до тези, които имат привилегията на осветените; нека се присъединя към покорните служители на вярата, та удостоена с исляма, и аз да видя полза от него.
Мой велики и смели господарю, аз, покорната Ви робиня, съм много бедна и нямам дом. Освен това покроният Ви роб – съпругът ми, тъй като също от никъде не полу-чава ( средства ), по божията воля е изпаднал в дълг 5-6 гроша. Търсим изход къде ли не, но скоро не ще можем да издържим и мъжът ми ще бъде затворен. Колкото и да е належащо, нито аз – Вашата покорна робиня, нито съпругът ми – Вашият покорен роб, по никакъв начин не ще можем да изплатим дълга си. В безизходица сме и нямаме и най-малката възможност да излезем от това положение, а не дай Боже, и ( по-ло-шо ни чака ). Ето защо търсим състрадание, великодушие и милост от нашия милос-тив господар, а също убежище и закрила от Бога.
Милост, всемилостиви наш господарю, милост всеблаги господи! Поднасям тази наша молба за справедливост, като израз на жертвоготовността и верността ни към младя, много привлекателен и жизнерадостен принц, в името на неговото щас-тие. Нашето бедствено положение трябва да бъде милостиво разрешено. За наскър-бените Ви и отчаяни покорни слуги няма друг път освен Вашата благосклонност. Поднасяме нашето уважение и пожелания за радост и веселие на Вашите щастливи дни. Издаването на висшочайша заповед оставяме на Ваше разпореждане.
Вашата покорна робиня Димие.[18]

На страница 103 от същия сборник с документи е публикуван, запазен от 1679/80 г. опис за изразходване на суми за помюсюлманчване на 345 души в присъствието на сул-тан Мехмед IV Авджъ ( 1648 – 1687 ) докато той е на лов ( най-вероятно в Източните Родопи ). От него става ясно че всеки нов мюсюлманин е получил определена сума па-ри:
мъже 171 на всеки по 1200 акчета
жени 144 на всяка по 2170 акчета
момичета 21 на всяко по 1000 акчета
момчета 18 на всяко по 700 акчета

Явно е че може би поради детеродните си способности жените и момичетата са оце-нени най-високо ( те ще множат броя на мюсюлманите ), докато момчета биха могли да попаднат в процеса на ислямизация и по други пътища ( като потециални бъдещи ени-чари например ). Отново и тук всеки може да си направи сметка с какъв имот би могло да се сдобие едно новоислямизирано три- или четеричленно семейство.
Както пише Страшимир Димитров[19] с течение на времето тези документи, изложе-ния или молби започват да издават някои подробности за положението на просителя и за обстоятелствата, при които е приел исляма. „През шаблонната канцеларска фразео-логия си пробива път реалният живот с неговите сложни и многообразни човешки съд-би, очертават се по-конкретно пътищата на отделни хора към исляма.”
Тук ще се върнем към съдбата на клетия баща със седем деца от увода на изложени-ето. Той, след като заявява желанието си да приеме исляма ( през 1678 г. ) заедно с де-цата си, чрез резолюция на султан Мехмед IV и Великия везир Мустафа паша, му е оси-гурена ежедневната издръжка от 14 акчета, които трябвало да се вземат от приходите на истанбулската митница. Естествено следствие от това било и отписването му от джизие регистрите.
На много места ислямът се приема от местните първенци, които се стремят да вля-зат в състава на османската господстваща класа и да запазят привилегиите си[20]. Въз-можността за влизане и израстване в османската обществена йерархия, чрез при-емане на исляма е толкова реална че списък с помюсюлманчени люде, достигнали до върховете на имперската администрация едва ли може да бъде съставен. Засега ще спо-мена само четирима, от най-изявените, трима от които достигат до поста Велик везир: Соколу Мехмед паша ( 1505 – 1570 г. ) взет за еничар от босненското градче Сокол, ми-нал през проста капудан паша ( адмирал на флота ), а от 1565 г. заел поста Велик везир; Хюсрев паша, взет за еничар от Босна, командир на еничарите и Велик везир при Мех-мед IV; Кьопрюлю Мехмед паша ( родоначалник на цяла династия от административни чиновници Кьопрюлю ) – еничар от албанското градче Кьопрю е започнал като готвач в султанската кухня, но също станал Велик везир при султан Мехмед IV; Кочи Бей Гю-мюрджински – служител в двореца по времето на Мурад IV ( 1623 – 1640 г. ), съветник на шейх–юл исляма Яхия Ефенди и автор на политически трактат обясняващ причини-те за упадъка на османската социално-политическа система.[21] Историята познава и мо-го други такива личности от по-старо и от по-ново време. Някои ще бъдат споменати отново в текста, а и други ще бъдат посочени. Те поакзват начина за преодоляване на една етнорелигиозна бариера, непозволяваща развитието на „неверниците” в османска-та система.
На служба в султанския дворец или в султанските градини новите мюсюлмани си пробиват път, все по-масово, през първата половина на XVIII век.[22] За този педеесет годишен период имаме запазени 16 изложения за приемане на исляма с молба за пре-минаване на служба в двореца или при бостанджиите ( служители в султанските гради-ни ).[23] В публикуваната ведомост-списък на „дворцовите занаятчии” от 1592 г. се виж-да, че от 35 занаятчии в двореца ( шивачи, ботушари , майстори на лъкове и ключари ) 20 са „синове на Абдулах”, тоест новопомюсюлманчени. От там, те могат да „проник-ват във всички пори на османската администрация” ( Ст. Димитров ).[24]
Крайно любопитно за мен обаче си остава едно изложение за приемане на исляма от името на мъж евреин ( от 1707 г. ) :

Ваше Величество, честити и великодушни султане мой! Бъдете здрав! Вашият покорен слуга евреин. От малък работя като пречиствач на метали в Държавната монетарница. Бях осенен от правата вяра и достигнах до божествената истина. Же-лая да приема исляма в присъствието на Ваше Величество. Молбата ми до Вас е след-нта: да ми възложите с височайша грамота да ръководя, докато съм жив, цеха за пр-ечистване на метали към Държавната монетарница. Срещу това аз, Ваш покорен роб се задължавам ежегодно да внасям в държавната хазна сумата от 30 000 акчета. Причисли ли ме моят господар към своите слуги, аз ще положа мюсюлманско усърдие сред гнусните евреи за привличането им в исляма.
Ваш роб.[25]

Сред приелите исляма балкански християни са както изповядващите източното пра-вославие, така и католиците и евреите.
Влизането в средата на военизираните организации и привилегиите произтича-щи от статута на военен в Османската империя е друг набиващ се на очи мотив, посо-чен в изложенията. Едва ли можем да предложим много източници на препитание за обикновените хора от XVII и XVIII век. Селските среди биха могли да се занимават със земеделие или скотовъдство, а градското население със занаятчииство или търговия. Това не винаги са били поминъци с редовен и постоянен доход, а и носели рискове, ко-ито можели да не донесат и никаква печалба на упражняващите ги. Една „военнофеод-ална формация по същността си”[26] , османската държава обаче предоставяла възмож-ност, чрез влизане в платената войска, не само за стабилна твърда заплата, но и за пляч-ка от многобройните военни кампании, които водела империята през периода. Без да излизаме извън темата накратко ще се споменат някои привилегии, които произтичали от влизането в тази категория на помюсюлманчени балканци.
Е. Радушев структурира най-общо вида на походната османска армия така: Провин-циална войска ( еялет скерлери ) – спахийска конница издържаща се на тимар. И плате-на войска – еничарските корпуси и шестте полка на султанската гвардейска конница ( алтъ бьолюк халкъ ).[27] А спомагателните корпуси на оръжейниците артилеристи, бом-бардири и т.н. също били на държавна заплата и в организационно отношение са про-дължение на еничарството. От средата на XVI век нататък „...спахийската войска прес-танала да бъде онзи ефектив, от който зависел победният завършек на завоевателните походи”. Според него точно тогава започва да навлиза и практиката за платената ар-мия.[28]
Чрез еничарството, новопомюсюлманчените можели да попаднат и сред един друг кръг от хора, натрупващи парични капитали – откупувачите на държавни мукатаи[29] по правилата на системите илтизам, еманет и други.
Така наречените улюфеджияни ( самото им наименование идва от думата „улюфе” (заплата) и означава „платени хора”, „хора със заплата” ) са част от полковете на лична-та султанска конна гвардия – силяхдари, губери и др., най-голямата част от която били безспорно еничарите.[30] Аджеми-огланите ( неопитни младежи ) били набираните чрез девширмето деца, които се обучавали в казармите и от тях се попълвал корпусът на еничарите.[31] Тяхната надница била между 1-5 акчета[32] - почти толкова, колкото е и до-хода на един дребен спахия. Преминаване в редиците на еничарите означавало и уве-личаване на заплатата. За разлика от спахията, доходът на еничара не зависел от рекол-тата и от това дали раята си стои по селата или е забягнала[33]. Обстоятелството, че ени-чарството било на редовна държавна заплата ( еничарските заплати се изплащали вед-нъж на всеки три месеца ), позволява то да бъде определено като самостоятелна и доб-ре организирана професионална категория, представляваща специфична социална прос-лойка в османското феодално общество, със свои опредлени икономически и политиче-ски стремежи.[34]
Султанските гвардеици получавали най-високи заплати в системата на османската платена армия – обикновенно двойно по-големи от тези на еничарите.[35]
Историята е запазила много имена на бивши християни, приели исляма и влезли във военната организация на империята. Освен Хюсрев паша, който заемал поста ени-чарски ага ( командир на еничарите ) при султан Мехмед IV; еничари били още и сим-волът на албанската антиосманска съпротива – Скендербег и Патрона Халил ( пак от албански произход, който бил начело на въстанието от 1730 г. завършило със сваляне-то на султан Ахмед III, със смътта на Великия везир Ибрахим паша и други виши съ-новници). До престижния пост на капудан паша пък достигнали, след като приели ис-ляма Хайредин паша Барбароса ( 1466 – 1546 г. ) при султан Сюлейман I (1520–1566 г.) и наследилият го на същия пост Соколу Мехмед паша.[36]
Първенец по получена издръжка за преминаване на османска военна служба, след като према исляма е граф Клод Боневл ( венецианец ) – приел името Ахмед бей. След като бил изпитан от комисия за познанията си по военно дело, той бил определен за на-чалник на хумбараджиите ( тежката артилерия ). Той остава като един от най-големите реформатори в османската артилерия, въвел много западни маниери в имперската армия. През 1732 г. му е определена за дневна издръжка колосалната сума от 1300 акчета![37]
При управлението на Селим I ( 1512 – 1520 г. ) Великият везир Юнус паша ( 1517 – 1518 г. ) издействал разрешение от султана за своя брат, вече пенсиониран еничар (от-уракчи ), да се ожени и да създаде семейство. Така се регламентира един важен източ-ник за попълване на еничарския корпус и на султанската гвардия – с „потомствени ени-чари”.[38]
За широокото присъствие на новопомюсюлманчени в състава на османската воени-зирана структура ни се дава ясна представа от публикуваните ведомости за получаване на тримесечното възнаграждение на бойците.[39] Те са записани или с презимето „син на Абдулах” или след мюсюлманското име е уточнена етническата им принадлежност: Юсуф българин; Али френк; Ахмед грък; Ахемд хърватин; Хасан албанец; Джафер рус-нак; Ахемед унгарец; Али Илияс унгарец; Мехмед българин и т.н. Названията и само-названията на различните общности са обусловени до голяма степен от тяхната религи-озна и етническа идентичност. Хриситяните на Балканите описват религиозната си идентичност чрез етнически термини. Самото название грък, българин, сърбин в народ-ните песни означава християнин.[40] От корпуса на улюфеджиан-и йемин в описа от 1578 година [41] са запазени етнически и регионални характеристики, които ни подсказват за християнското минало на част от посочените: унгарец, албанец, българин, сърбин, гру-зинец, хърват, еничарин, син на Абдулах, нов мюсюлманин, френк, грък, абхазец, арме-нец, австриец, руснак, словенец, от Босна, от чаушите, от Радовиш, от Юскюб, от Едир-не, от Чирмен, от Казанлък, от Гюмюрджина и др.[42]
Основателен мотив за приемане на исляма може да бъде и разхлабване на примката на тежкото данъно бреме. Освен общите за мюсюлани и немюсюлмани данъци в Ос-манската империя като юруш ( десятък ), беглик ( данък върху овцете ) и др. за христи-яните съществуват и отделни данъци като джизие. Той се събира от немюсюлманските поданци на империята и символизира „покорността” им към държавата на „правоверни-те”. През XV – XVI век този данък се събира не на глава, а от домакинство.[43] Едва в края на XVII век джизието действително станало поголовен данък, като с него се обла-гат всички немюсюлмани на възраст от 16 до 60 години.[44]
Ето една картина от времето на Кандийската война ( 1645 – 1670 г. ) на империята срещу Венеция директно от театъра на бойните действия: Джизиердарят на о. Кабръз ( Кипър ) за периода от януари 1648 до януари 1649 г. – Мехмед ага, със седалище „до-бре защитеният град Лефкота” иска намаляване на джизие-ханетата, защото една част от раите са измрели, други са се разпръснали, а „ някои са приели исляма”. От 10 000 джизие-ханета преди една година, година и половина - са останали действително около 5 052[45]. Дори и да се предположи, че агата е дал до столицата, неверни данни за остана-лите джизие-ханета ( за да се намали изискваната от фискалната власт сума в негова полза ) и да се отчетат, посочените от него „измрели” и „разпъснали” се, то пак не би било погрешно да се смята че за една година с цел да избегнат тежките данъци на ост-рова са приели исляма около 1 000 – 1 500 души. Подобна картина, за непосилните да-нъци и за процента на приелите исляма ни представят и християнските жители на око-лията Шпат ( в Албания ), които през 1650 г. се жалват, чрез кадията на Елбасан – Ел-хадж Касъм до властта, че от записаните в джизие регистъра 1 844 джизие-ханета, 804 ( или почти половината ) са приели исляма и трябва да бъдат записани в регистъра за събиране на авръза. Ако останалите 1 044 джизие-ханета, бъдат натоварени да палщат данъка на записаните 1 844 ханета, то те ще се разбягат.[46]
Няколко степени по-показателно, за размерите на приелите исляма с цел избягване на данъчното бреме е заявеното от жителите на село Килидан в околийския съд, пред кадията на Опар ( отново в Албания ) Мустафа син на Абдулах, през 1653 г., че в тяхно-то село всички са приели исляма, освен един, а въпреки това джизиердарите твърдели, че са вписани в техните джизие регистри и искат от тях данък джизие, което е „против-но на свещения закон”.[47]
Освен че биха спестили от неплащането на невернечиски данъци, новите мюсюлма-ни можели да имат шанса да попаднат сред кръга от хора, на които срещу пожизнена аренда се отдавали държавните приходоизточници, каквато е и молабата на грузинс-ко момче в изложението му за приемане на исляма от първата половина на XVIII век, понеже е „достоен” и „вече умее да язди кон”.[48]
С течние на времето присъствието на местния балкански елемент сред мюсюлмани-те – наематели на мукатаи, започнало бързо да намалява. Вера Мутафчиева, основател-но свързва това явление с масовото приемане на исляма от страна на имуществено сил-ните градски елементи и по-специално носителите на парични капитали, с оглед да съх-ранят икономическите си позиции в мюсюлманска среда[49]
Много от еничарите пък по времето за получаване на тримесечните си възнагражде-ния се оказват извън личния състав на корпусите си, защото са в определен регион и съ-бират „данъка за овцете” или друг подобен данък.[50]
Обичайното правораздаване в Османската империя, основаващо се на шериата и мюсюлманското право, също способства за формиране на една група от хора, добровол-но приели исляма. От една страна мюсюлманската правна система ни показва един път за принудително ислямизиране, но от друга се вижда отношението на съдебната власт и съдебните разрешения ( илям ), по различни правни казуси в полза на новопомюсюл-манчилите се.
Кадиите били, онези органи на държавната власт, които раздавали правосъдие в провинциалните административни територии, въз основа на мюсюлманското религиоз-но право. Върховна инстанция по правно-религиозните въпроси, както и глава на мюс-юлманските богослови в империята бил т.нар. „старейшина на исляма” ( шейх-юл ис-лям ). За такива били избирани най-големите познавачи на шериата. В техните право-мощия влизало доктриналното тълкуване на мюсюлманското право по ралични въпро-си от граждански и религиозно-правен характер ( фетви ). В част IV на сборника от документи – „Османски извори за ислямизационните процеси на балканите XVI – XIX век” са поместени отговори на изрични писмени запитвания по „характерни казуси, из-никнали в хода на ежедневната практика на налагане на исляма”. Това са части от сбор-ници с фетви на заемщи поста шейх-юл ислям богослови, преведени от А. Велков и Е. Радушев.[51]
Първото, което впечетлява от текста на самите фетви е гледната точка на мюсюлма-ните за начина на приемане на исляма и затова при какви обстоятелства те могат вече да считат за „праведни мюсюлмани”, довчерашните „неврници”:

Въпрос: Ако неверникът Зейд с хиторст е вкаран в исляма, но след това се отрече от мюсюлманската вяра, то как следва да се постъпи с този Зейд?
Отговор: Да бъде затворен и насила да бъде вкаран в исляма!
Въпрос: Ако неверникът Зейд в нетрезво състояние, докато не е на себе си, произ-несе думите, потвърждаващи приемането на исляма[52], а след това, вече трезвен се откаже от тях и по този начин стане вероотстъпник, как трябва да се постъпи с този Зейд?
Отговор: Да бъде държан в затвора, докато стане мюсюлманин!
Въпрос: Ако неверникът Зейд под влияние на изпитото вино, докато е безпаметен, стане мюсюлманин, може ли да се счита, че той е истински мюсюлманин?
Отговор: Може!
Въпрос: Ако представител на властта завърже неверника Зейд с въже през врата и почне да го души, а Зейд каже: „Пусни ме, аз ставам мюсюлманин”, счита ли се пос-тигнатото по този начин мюсюлманство за законно?
Отговор: Счита се!

Това разбира се не могат да се смятат за доброволно приели исляма люде, но се ви-жда колко е тънка границата мюсюлманите да те считат за „неверник” или за „син на Абдулах”. Тежки са разбира се и наказанията за вероотстъпниците („...да се приложат разпоредбите за вероотстъпничество.”).
Ето обаче, какво се получава, когато става въпрос за казуси като наследство, прави-лата за онаследяване и правата на наследниците при разпределяне на наследството:

Въпрос: Християнката Хинд починала и оставила следните наседници: неверникът Зейд – съпруг и синовете Амр, Бакр и Бешр.Цялото наследство получил съпругът Зейд. Синът Бакр не получл част. Ако той приеме исляма, може ли да вземе от баща си Зе-йд дял от наследството на майка си Хинд?
Отговор: Да, може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал. Може ли баща му Амр, който е неверник да го наследи?
Отговор:Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал, като оставил син Амр, който съшо бил мю-сюлманин, и дъщеря Хинд – християнка. Може ли християнката Хинд да бъде наслед-ница на баща си?
Отговор: Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал, без да остави наследник от мъжки пол. Мо-же ли неверникът Амр, баща на Зейд, да получи тапия за владените приживе от сина му ниви?
Отговор: Не може!
Въпрос: Мюсюлманинът Зейд починал. Преминават ли неговите ниви по наследст-во във владение на сина му Амр, който е неверник?
Отговор: Не!

От това ни се подсказва, че християните нямали наследствени права над имущест-вото на мюсюлмани, без значение от страна на каква роднинска линия имат претенции. Не е блио възможно, такъв казус да се уреди дори преди смъртта на мюсюлманина, ко-гато с нарочна „тапия” ( можеби някаква форма на нотариална заверка ) да се прехвър-ли имущество на християнин. Биха могли да възникнат и семейни вражди в случаи, при които останал без дял от наследството, приемайки исляма, да има по-големи права от наследниците неверници.
При спор за попечителство правата получавал мюсюлманина.[53]
При бракоразводните дела също се толерирали мюсюлманите пред християните:

Въпрос:Християнката Хинд, съпруга на християнина Зейд, била удостоена с чес-тта да приеме исляма. Ако след това тя предложи същото на Зейд и той откаже, трябва ли Хинд да бъде разделена от Зейд?
Отговор: Да, трябва!

Основателен мотив да приемат исляма, намират и хора от една по–особена катего-рия. Хора, на които, по един или друг начин им е отнето правото на свободен живот. В нея влизат роби, военнопленници и затворници.
За интензивността на приемане на исляма от роби, с цел да станат свободни най-до-бре говори приложение №4. От него ясно се вижда че за последните 18 години на XVII век имаме запазени данни ( от съдебни протоколи на Русенския, Софийския и Видинс-кия шериатски съд ) за 45 случая на освобождаване на приели исляма роби. Големият брой на случаите на освободени роби от руски произход не би трябвало да ни изненад-ва, когато се имат в предвид военните действия, които се водят между Русия и Османс-ката империя в края на XVII век.
Ето как изглежда един примерен съдийски протокол от този тип:

„...По милостта на най-великият от великите Алах – и като удволетворение на го-сподаря бог, отделям така описания ( Мехмед ) от целия си имот, освобождавам го и го присъединявам към категорията на другите свободни ( хора ). От сега нататък той е свободен като тях и аз вече нямам върху него никакви други права, освен право-то на покровителство.
( 12.I.1683 г.)”

Имаме и запазен документ от 1719 г. на пленник от Оршова ( взет преди Пожарев-ацкия мирен договор от 1718 г. ) по народост австриец. Той моли да бъде освободен от затвора на имперската корабостроителница, тъй като вече от година и половина е пра-веден мюсюлманин.[54]
Друг документ от края на XVIII век ни показва, че руските коменданти имат инфор-мация за предлагане на пари на военнопленниците в Османската империя ( „1–2 пари” ) за да приемат исляма, което противоречало на Свищовския мирен договор от 1791 г., по силата на който пленниците и от двете страни се предавали без условия. По този по-вод заповедта на Великия везир до коменданта на крепостта Бендер е следната:

„... Във връзка с това, след като пристигне запитване по казания случай, спомена-тият ( комендант ) да заяви, че няма абсолютно никакви сведения за такова нещо, че подобен инцидент не се е случвал и изобщо да се потопи в морето на удивлението.”[55]

Не би било научно обосновано ако не се обособи и един кръг от прели исляма от чи-сто вътрешно убеждение. Такива хора, които твърдо са вярвали в правотата на ислямс-ката религия и в първенството и пред християнската. Таква прослойка несъмнено е съ-ществувала на Балканите, да не гооврим, че е имало и области, където християнството не е било и достатъчно добре проникнало ( Босна например ). Нексхат Ибрахим посоч-ва редица автори, които дори отнасят появата на първите мюсюлмани на Балканите към времето на появата и на първите християни на полуострова[56].
Исляма се проповядвал на Балканите, много преди появятя на османците и в ника-къв случай не била непозната за местните религия.Тя навлизала чрез проповедите на различни, алтернативни на официалния ислям, секти и чрез мисионери ( дервиши, сун-ити[57] и др. ). Такива компактни маси пристигнали начело със Сари Салтеку, още преди османската инвазия. Х. Иналджък също свидетелства за заселване на 40 турски семей-ства, от сектата на дервишите, на Балканите през 1261 г.[58] Подобни мисионерски про-поведи лесно са достигали да обикновените хора в една среда, предразположена към появата на различни опозиционни на християнската религия секти и движения ( мани-хейство, богомилство и др. ). Може да се каже, че не би било голям религиозен шок от страна на практикуващите някаква форма на т. нар. „битово християнство” (особено в анклавите Босна и Албания ), да приемат възгледите и догмите на проповядващите т. нар. „битов ислям”.
Да не забравяме и че не е било далеч времето, в което балканците силно са се усъм-нили в моралните устои на християнската религия, благодарение на множеството кръс-тоносни армии, преминали през техните земи.
Ето аккво пише Доминик Сурдел за сирииците ( населяващи някогашни изконни християнски земи, а и самите те някога християни ) и за склонността и причините им да приемат исляма[59]: „...приемат исляма, който намират много близък до християнство-то, във формите, представени им от съперничещите си секти на Източната църква и който освен всичко друго им дава и социални привилегии”.Няма причини да мислим, че подобни мотиви не са имали и балканските християни. Опитите за прокарване на реф-орми в християнството, чрез проповеди на различни секти и движения, на моменти е било посочване на „пътя от Исус до Мохамед”, който всеки обикновен човек, сам изби-рал дали да извърви. Имало и дублиране в някои догми от реформаторското християнс-тво с ислямските. В исляма липсва и една, в много случаи омразна за обикновените хо-ра, прослойка – свещеничеството. Не се почитат никакви икони. Не съществува разби-рането, че човек е грешен от самото си рождение. Всички тези и други фактори показ-ват, че на моменти някои ислямски догми са по-близки до обикновеното, естествено-нравствено съществуване на народните хора.
Въпреки, че са хора на писанието ( ахл-ал-китаб ), християните и евреите, имащи право да запазят собствената си религия[60], за мюсюлманите те са неверници от теолог-ична гледна точка. Догмата за триединството за мюсюлманите е отстъпление от тяхна-та догма за божественото единство.
От началото на изложението до тук може да се резюмира следното: Като държавно провеждана политика, ислямизацията засяга почти всички групи и категории от хора, без значение от тяхната полова, възрастова, етническа, обществена или регионална кла-сификация. Исляма приемат охотно както православни християни, така и католици, ев-реи и хора с недостатъчно избистрен религиозен светоглед. Имаме случаи когато бив-ши християни, след акто приемат исляма, заемат постове сред мюсюлманските духов-ници. Има дори и случаи на свещеници, отказали се от религията си, за да приемат ис-ляма. До някаква степен може да се твърди, че вливането на „неверниците” в новата ре-лигия е благотворно за развитието както на военното дело на мюсюлманите, така и за административните и културни нововъведения в империята. Най-голямата джамия в Одрин – Сюлеймание е построена през 1557 г. от някогашния християнин Миамар Си-нан ( от Кайзери ) 1491 – 1588 г. През 1539 г. той става главен дворцов архитект. Преди това участва като еничар в презвемането на Родос, Белград, Багдат и в обасадата на Ви-ена 1583 г. [61] А благодарение на друг помюсюлманчен християнин Ибрахим Мютефе-рика ( унгарец ) в Истанбул през 1724 г. започва да функционира първата печатница, работеща с арабски шрифт.
Много вълнуващ за мен беше паралелът, който прави Мария Тодорова между прие-мането на исляма от балканските жители с влизането в комунистическата партия.[62] Чрез един формален акт, всеки можел да стане, не само пълноправен член на едно об- щество, но и да се изкачи нагоре в йерархията му ( в зависимост от качествата или от благодетеля си ).
Дали по-голямата част от приелите исляма са извършили това доброволно или под някаква форма на ( дори и фиктивна ) държавна принуда е въпрос на индивидуално тълкуване, но не може да се отрече, че колкото и да не е бил голям процентът на убеде-ните „нови мюсюлмани”, то той все пак е съществувал, а неизменно е носил със себе си и редица привилегии.




























приложение№1


регионална и етническа квалификация

1648 - 1700

1701 - 1750

1751 – 1800
о. Кипър
1
1
xxx
Албания
2
xxx
xxx
Молдова
1
1
xxx
Влахия
1
1
xxx
Босна
1
xxx
xxx
венецианец
xxx
1
xxx
арменец
3
2
xxx
грузинец
xxx
xxx
1
австриец
xxx
1
xxx
поляк
xxx
1
xxx
сърбин
xxx
1
xxx
руси
xxx
1
1
франки
xxx
4
1
евреи
xxx
5
xxx
гърци
1
5
xxx
от Силистра
1
1
xxx
от Одринско
1
2
xxx
от Чирпан
1
xxx
xxx
от Ямбол
1
xxx
xxx
от Стара Загора
xxx
xxx
1
от Карлово
xxx
1
xxx
от Търновско
xxx
1
xxx
от Пловдивско
xxx
1
xxx
от Толбухинско
xxx
2
xxx
от Русенска каза
xxx
1
xxx
от Сер
xxx
1
xxx
от Манастър
1
xxx
xxx
от Йеди Куле
1
xxx
xxx
неупоменато
22
46
4


приложение №2

вид канцеларски шрифт
1648 – 1700
1701 -1750
1751 - 1800
дивани
31
86
1
индже дивани
5
5
2
сиякат
4
11
1
талик
2
3
1
несих
xxx
5
1
иджазет
1
xxx
xxx
на ръка
1
1
2

приложение №3



предмет
стойност в пари
стойнсот в акчета
къща
1200
3600
градина
800
2400
стара възглавница
5
15
стар дюшек
45
135
медна кофа
53
159
малка тенджера с капак
28
84
железен фенер
15
45
червена чоха с гайтани
123
369
небесно сини шалвари
155
465
стара риза
13
39
стар бял шал
10
30
свещник
10
30
голяма пушка
210
630
малка пушка
37
111
къса сабя
126
378
дървена чиния
3
9
старо корито
2
6
коса
10
30
железен плуг
25
75
бургия
7
21
брадва
7
21
мотика
7
21
кобила
240
720
теле
120
360
крава с две телета сукалчета
660
1980
вол с кола
400
1200
купа сено
145
435


приложение №4


произход
1682 - 1700
влашки
3
руски
23
грузински
4
унгарски
2
украински
3
немски
3
сръбски
2
неупоменат
5

приложение №5


мотив
1648 – 1675
1676 – 1700
1701 – 1725
1726 – 1750
1751 – 1800
дрехи ( пари за дрехи ) или неупоменато
1
96
49
9
10
милостиня; финансова издръжка

xxx
6
11
3
1
Зачислване към еничарския или джебелийския корпус, султанската гвардия или към спаххите
xxx
4
21
2
xxx
бостанджии
xxx
xxx
2
2
xxx
служба в султанския дворец
xxx
xxx
9
3
xxx
освобождаване от робство
xxx
1
2
xxx
xxx
място за живеене
xxx
xxx
1
1
xxx
освобожадаване от плен (руси )
xxx
xxx
xxx
2
67
маликяне
xxx
xxx
xxx
xxx
1
не желание да встъпи в брак с християнин (грък )
xxx
xxx
1
xxx
xxx



[1] В статията си „Помаци – българи мюсюлмани” Ц. Георгиева ни съобщава за подробното изследване на М. Кил, базиращо се на няколко османски регистри от периода между 1516 – 1865 година, в което той проследява постепенното нарастване на мюсюлманите в родопските селища. Според него именно през XVII век интензивността на ислямизационния процес в региона достига онази повратна точка, след която мюсюлманите стават мнозинство, а християните – малцинството от населението ( Кил 1998 ).
[2] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век ( в Ориенаталския отдел на НБКМ ).
[3] 1648 – 1687 Мехмед IV Авджъ ( Ловецът )
1687 – 1691 Сюлейман II
1691 – 1695 Ахмед II
1695 – 1703 Мустафа II
1703 – 1730 Ахмед III
1730 – 1754 Махмуд I
1754 – 1757 Осман III
1757 – 1774 Мустафа III
1774 – 1789 Абдулхамид I
1789 – 1807 Селим III
[4] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[5] Страшимир Димитров (пак там ).
[6] Приложение №2 ни показва разновидностите на канцеларските шрифотве използвани при изготвянето на молбите.
[7] Очерг за ислямизираните българи и национално-възродителния ппроцес ( Христо Христов – редактор, Георги Янков – съставител ); Глава II. Ислямизационни и асимилационни процеси сред част от българс-кото население пред XV-XVIII век; 2. Асимилаторската политика на османските завоеватели.
[8]„...Ако е беден събират му много подаръци и едрите господари му отдават особена почит и му осигуря-ват богатство, което правят само за да привличат повече християни в тяхната вяра.” ( Пътепис на Ханс Шилтбергер С.1971 г. ).
[9] Очерг за ислямизираните българи и национално-възродителния ппроцес ( Христо Христов – редактор, Георги Янков – съставител ); Глава II. Ислямизационни и асимилационни процеси сред част от българ-ското население пред XV-XVIII век; 2. Асимилаторската политика на османските завоеватели.
[10] Т. Бонева „Власт и идентичност на балканите” ( статия в историческо списание Анамнеза ).
[11] Ж. Фр. Госийо „Власт и етнос на Балканите.” С.,2004 г.
[12] Ц. Георгиева „Помаци – българи мюсюлмани.”
[13] Така мюсюлманите наричат новите мюсюлмани.
[14] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[15] В приложение №3 са дадени оценените от наследството на починал през 1698 г. видинчанин предме-ти.
[16] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[17] Пак там.
[18] Пак там.
[19] Пак там.
[20] Кр. Манчев „История на балканските народи ( 1352 – 1878 г. ) т.1 С.2006 г. и „Етнология на македонците” Скопjе 1996 г. (под редакцията на Михаило Апостолски, Галаба Паликрушева и Кирил Пенушлиски ).
[21] „Владетели на Османската империя” С. 2003 г.
[22] Приложение №5
[23] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин ).
[24] Пак там.
[25] Пак там
[26] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г.
[27] Наименованията на шестта полка били следните: сипах, силяхдар ( те по време на война заставали в центъра на фронта от двете страни на султана и охранявали бойното знаме ); улюфеджиян-и йемин и улюфеджиян-и йесар ( платена конница разполагана на лявото и дясното крило ); губера-и йемини и губера-и йесар ( чуждестранна наемна конница – ляво и дясно крило ).
[28] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[29] Мукатаите са приходоносни участъци, които държавата давала за експланация на частни лица под на-ем в рамките на определен срок ( маликяне ). От 1695 г. навлиза и практиката на пожизнено маликяне. Бързото им разпространение е стимулирано от факта, че така се осигурявали средства за поддържане на многобройна платена армия – еничари и султанцките гвардейци ( в столицата ) и крепостната охрана в провинциите ( Е. Радушев )
[30] Страшимир Димитров
[31] „Законник за еничарите” от XVII век: „чрез девширмето при османците много стотици хиляди неверници били вкарани в исляма”.
[32] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[33] Пак там
[34] Пак там
[35] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век С. 1995 г. ( За военната организация на османците през XVII – XVIII век ).
[36] „Владетели на Османската империя” С. 2003 г.
[37] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[38] Ст. Димитров
[39] Пак там
[40] Т. Бонева „Власт и идентичност на балканите” ( статия в историческо списание Анамнеза )
[41] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[42] Още за еничарите и техните привилегии виж Цв. Георгиева „Еничарството по българските земи” С. 1988 г.
[43] джизие-хане
[44] Кр. Манчев „История на балканските народи ( 1352 – 1878 г. ) т.1” С.2006 г.
[45] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[46] Пак там
[47] Пак там
[48] Пак там
[49] Е. Радушев „Аграрните институции в Османската империя през XVII – XVIII век’’ С. 1995 г. (Някои черти от социалната характеристика на наемателите на мукатаи и откупвачите на маликиянета.)
[50] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[51] Пак там
[52] Алах е велик и Мохамед е неговият пророк
[53] П. Петров „По следите на насилието”
[54] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите XVI-XIX век (А. Велков; Е. Радушев; М. Калицин )
[55] Пак там
[56] Н. Ибрахим „Първи контакти на исляма с балканските нации”
[57] Пак там
[58] Пак там
[59] Д. Сурдел „Ислямът” С. 1999
[60] „Вие си имате своята религия и аз си имам своята религия” ( сура 109 от „Свещен Коран” С. 2008 г. превод от арабски оригинал проф. Цветан Теофанов )
[61] Миамар Синан е бил архитект на 84 джамии; 52 мезджида ( по-малки джамии ); 57 училища; 3 болници; 48 бани; 35 дворци; 8 моста; 20 големи страноприемници; 17 имарета ( религиозни благотворителни комплекси ) както и на множество обсадни окнструкции и други военни съоръжения.
[62] М. Тодорова „Лична колективна и професионална памет: ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино”