посланик Моргентау

Подобно на султана младотурците, а после и кемалистите продължават да отричат геноцида
спрямо арменците и да му измислят обяснения. Те го планират и го извършват по възможно най-прикрития начин. Когато светът се изправя срещу тях, прибягват до обвинения срещу жертвите и оправдания на престъплението, като правят всичко възможно, за да постигнат забрава. В частни разговори с посланика на САЩ Моргентау Талят и Енвер признават своите планове за изтребване на арменците. В разгара на геноцида Талят паша казва на посланика: "Вече ликвидирахме три четвърти от арменците. В Битлис, Ван и Ерзурум не са останали никакви арменци. Враждата им с турците така се засили, че трябва да приключим с тях. Ако не го сторим, те ще замислят отмъщение." Когато Моргентау посочва, че унищожението на арменците ще донесе финансови загуби на империята, Талят отсича: "Никъде в Анадола няма да има арменци".
В периода 1920-1922 г., когато кемалистите се изявяват, а после идват на власт, те започват да втвърдяват позицията за отричане на геноцида в името на новия национализъм.
Този опит да се изтрие Армения от турската история скоро ще стане част от митовете, върху които е изградена съвременната Турска република. Както се изразява Танер Акчам, в усилията си да създадат монолитна, хомогенна турска държава след войната кемалистите насаждат тоталитарен национализъм. Той е изграден върху основополагащи митове, които Акчам нарича забрани. Разстроени от загубата на империята и от поведението на европейците, които според тях са накърнили териториалните им претенции в Севърския договор, новите управници на Турция скалъпват следните изисквания за турската национална идентичност: "Турция е общество без класови различия, без етнически малцинства или култури, никога не е имало арменски геноцид."
На Лозанската конференция през 1923 г. проличава с каква страст новото турско правителство отрича геноцида спрямо арменците. Този повратен момент в усилията Армения да бъде изтрита от съзнанието на турците съвпада с рязката промяна в поведението на САЩ спрямо Турция и Близкия изток, което включва политиката на отворени врати, заради петрола в Месопотамия и новата дипломация на долара. В началото на 20-те години на ХХ век се променя и мнението на американците за геноцида спрямо арменците. Лозанският договор действа като лакмус; водещите личности сред политиците и мисионерите бързо се отмятат от възгледите си. Джордж А. Плимптън, един от основателите на Комитета за жестокостите срещу арменците през 1915 г., сега се съгласява с позицията на кемалистите: "Ние смятаме, че Америка е за американците - защо тогава Турция да не бъде за турците?"
Държавният секретар Чарлс Еванс Хюс, министърът на търговията Хърбърт Хувър, адмирал Марк Бристъл и Ричард Уошбърн Чайлд дават своя принос за "договора с Турция". Всички те са съгласни, че отношението към малцинствата в Турция сега е по-маловажно от американските бизнес интереси и обширните недвижими имоти на американските мисионери.
През 70-те години на ХХ век турската политика на отричане добива уникален характер в своята интензивност и