Първата среща в Кремъл: предварителен обмен на мнения
В Кремъл тримата представителина Германия Рибентроп, Шуленбург и Хилгер са въведени в дълъг коридор, в другия край на който ги очакват Сталин и Молотов заедно с младия руски преводач В. Павлов (предпочетен от самия Сталин). Приемът на райхсминистъра на външните работи, прибиваващ за сключването на договор, в един от кабинетите на Сталин е още едно доказателство, подчертаващо незначителния протоколен статус, в съответствие с който протича неговата визите.
Рибентроп започва горещо да уверява събеседниците си в готовността на Германия за добра воля. Сталин приема това сухо и делово. За разлика от Рибентроп Сталин в хода на преговорите се държи "много естествено и непретенциозно" (Хилгер).
Първият разговор трае от 15:30 часа до 18:30. И двете страни се уверяват една друга в добрите си намерения. Рибентроп подчертава заинтересоваността на своето правителство в "постигането на разбирателство с Русия за максимално дълъг срок". При това - според собствените му твърдения - той се опира "на пролетната реч на Сталин, в която Сталин, по наше мнение, изказва сходни идеи". Това е първото споменаване в този ден на изказването на Сталин на XVIII конгрес на партията от 10 март 1939 г. (там той казва, че опитите на Франция и Англия чрез ненамеса да тласнат Германия на изток в крайна сметка могат да се окажат грешен хода за самите тях) и то звучи като един вид легитимация на гермнския начин на действие от устата на германския представител.
Рибентроп е доволен от засвидетелстваната готовност за преговори от съветска страна и решава да премине направо на същинските въпроси за обсъждане, свързани със съдържанието на допълнителния протокол. Нещо, което е смятал, че ще се случи на втората среща.
По-късно Рибентроп заявява: "Изложих желанието на Адолф Хитлер и двете страни да тръгнат към окончателно съгласие и, разбира се, говорех също за кризисната ситуация в Европа. Казах на руските господа, че Германия ще направи всичко за това, по мирен път да бъде урегулирана ситуацията с Полша и всички трудности, свързани с това, и въпреки всичко иска да постигне дружеско съглашение". Това изказване не е нещо ново и то не може да изненада никой от присъстващите на срещата. То е продължение на линията, която Рибентроп е наредил по желание на Хитлер да се следва от немска страна във воденето на предварителните сондажи. Но ако в по-раншните разговори не е изключена възможността за постигане на мирно решение на полската криза, то сега нещата стоят по съвсем различен начин. Решимостта на Хитлер за започването на война е повече или по-малко очевидна: насрочена е дата за начало на нападението. Опитът от немска страна да се въведе в заблуда съветското правителство за целите на това посещение и да бъдат скрити плановете на Хитлер изглежда по своята същност несравним по наивността си фарс. В същото време такова поведение показва колко малка е била дори в този момент вярата на Хитлер в готовността на Сталин за съучастие. Рибентроп по време на визитата си в Кремъл никак не се чувства като сред единомишленици.
С поведението си в Москва Рибентроп иска да покаже, че военният конфликт с Полша не изглежда като окончателно решение, а само като една от възможностите. Той нееднократно заявява, че Германия се стреми всячески чрез дипломатически средства да урегулира по мирен път конфликта си с Полша. Съветската страна е заинтересована това да стане именно така и предлага за обсъждане идеята за свикване на международна конференция за тази цел, опитвайки се да получи обещанието на Рибентроп, че този път в нея ще участва и СССР. Това не се прави само от страх, че в последния момент всичко за Полша ще се реши на "втори Мюнхен" зад гърба на Съветското правителство, но на практика представлява и логическо продължение на на декларираните нееднократно от Молотов пред Шуленбург позиции. Поведението на СССР съотвества с принципите на така наречената съветска "мирна политика". Едно подобно решение на полската криза ще избави съветското правителство от нежелателно въвличане в полския конфликт, което лесно може да доведе до колизия със съществуващия съветско-полски пакт за ненападение и ще означава конфликт с държавите, гарантиращи независимостта на Полша, каквито се явяват Франция и Англия.
Мерките, които трябва да се вземат от двете страни в случай на военен конфликт с Полша се обсъждат на втората среща. Определена е "демаркационна линия". Тя съответства на директивите на Хитлер относно разграничаването на сферите на интереси и е нанесена на картата от Рибентроп. Линията минава по течението на реките Писа, Висла, Нарев, Сан. Тя не бива да бъде нарушавана от договарящите се страни. Германия заявява, че няма да встъпи в полските земи, важни от стратегическа гледна точка за отбраната на СССР. Борба за част от тези области с цел обезпечаване на преминаването през тях и временното им имползване безуспешно води Ворошилов на преговорите с мисиите на западните държави. Сега същите тези територии са гарантирани на Съветския съюз без всякакви услия от негова страна и вероятно в значителна степен неочаквано.
Това в максимална степен съответства на интересите на Сталин, защото означава мигновенно отслабване на напрежението във военното му положение.
След това се разглеждат Финландия, Прибалтика и Бесарабия. По въпроса за Финландия и Бесарабия се договарят бързо. Повече време отнема определянето на демаркационна линия в Прибалтика. Преминаването й по Западна Двина, което Рибентроп предлага, упълномощен от Хитлер, не може да не предизвика у съветските представители неприятни емоции предивд все още неизбледнелите спомени за боевете, които водят в Прибалтика германските доброволчески отряди. Като добавка към това тази разделителна линия стимулира опасенията на съветската страна, че германския вермахт има намерение в осъществяването на палан "Вайс" да навлезе в Прибалтика. И въпреки това Сталин и Молотов не изразяват никакви принципални възражения против линията по Западна Двина. Единственото разумно обяснение за това може да се търси в предположението, че те в този момент все още не си дават сметка за неограничения обем предложения, изхождащи от Хитлер. По-късно те осъзнават това и като закъснял резултат предявяват още две искания. Първото е свързано с Прибалтика. Това е допълнително искане, свързано с Литва, което Хитлер удовлетворява по-късно, предавайки страната на Съветския съюз по договора за границите и дружбата от 28 септември 1939 г. Второто искане е свързано с Юго-изтока. Това е закъсняло желание по отношение на Проливите, което Молотов изказва в хода на своята визита в берлин през ноември 1940 г. По това време обаче изглеждащата безконечна щедрост на Хитлер секва: сключването на договор със СССР за мораториум вече му е донесъл желаните плодове.
В преговорите от 23 август Сталин настоява в съвестката сфера на интереси да попаднат незамръзващите пристанища в Балтийско море Лиепаи и Вентспилс. За СССР те са с голямо стратегическо значение. По време на преговорите със западните мисии Ворошилов настоява за временна окупация на Лиепаи - по-важното от двете пристанища, разположено в югозападна Латвия, - като важен опорен пункт за съпротивата срещу агресия по вариант №1 (кампания на Запад) и по вариант №2 (кампания срещу Полша). Използването на тези пристанища в случай на война ще помогне на съветския флот да провежда в Балтика крайцерски операции, да организира набези с подводници, да минира райони по крайбрежието на Източна Прусия и Померания и да блокира доставките на желязна руда за Германия от Швеция.
Това, че Сталин иска същите неща, към които се е стремил по време на преговорите с Англия и Франция, и сега в променилата се обстановка, показва съществуването у него на опасения, че въпреки съгласието си за подписване на пакт за ненападение, Германия може да насочи военната си експанзия в източно направление. Рибентроп не може да даде отговор за пристанищата, без да се консултира с Хитлер.
След края на първата среща Рибентроп се връща в послоството "много удовлетворен". Фюрерът дава съгласието си пристанищата да бъдат отстъпени на Сталин. Бързото съгласие кара някои от по-внимателните наблюдатели да направят извода, че Хитлер има намерението в най-скоро време да си върне тези територии по военен път.
Втората среща в Кремъл: съгласуване на документите
Втората среща започва в 22:00 часа. От съветска страна както и по-рано присъстват Сталин, Молотов и преводачът Павлов. Германската делегация се състои от Рибентроп, Шуленбург, Хилгер и ръководителят на правния отдел д-р Хаус.
Атмосферата, която преди това е била официална и сдържана, сега става забележително приятелска. Във воденето на преговорите сега Рибентроп се опира на помощта на Хаус и картите (не особено точни), донесени от него. На тях райхсминистърът излага пред Сталин и Молотов предложенията от немска страна за поделянето на териториите. Тези предложения се обсъждат в последователността на съставните части на пакта - договора за ненападение и допълнителния протокол.
По отношение на пакта за ненападение редакцията на текста не трае дълго, защото по принцип немската страна вече е одобрила съветския проект. Само Рибентроп се опитва да въведе в преамбюла възторжени и високопарни фрази за приятелския характер на германо-съветските оношения, но това е отхвърлено от Сталин, който гледа по-трезво на нещата от райхсминистъра.
Статия I от германо-съветския пакт за ненападение съдържа задължение "за въздържание от всякакво насилие, от всякакво агресивно действие и всяко нападение по отношение една към друга както отделно, така и съвместно с други държави".
В Статия II е приета формулировка различна от тази в съветския проект. Там се говореше за съблюдаване на неутралитет при ситуация, в която другата страна се окаже "обект на насилие или нападение от страна на трета държава", а сега в текста влиза само следното условие - "обект на военни действия от страна на трета държава".
Статия III от съветския проект (за консултации) е разделена по настояване от немска страна на две части - III и IV. Първата от тях повече се отнася към ситуация на война, а втората - на мир. Статия III определя, че "Правителствата на двете договарящи се страни ще останат за в бъдеще в контакт едно с друго за консултации, за да се информират едно с друго за въпроси, засягащи общите им интереси". Консултациите тук не се ограничават само за случаи на "спорове и конфликти" както това беше залегнало в съветския проект на договора. С това Хитлер постига целта си да получи инструмент, който да му гарантира, че Съветският съюз по никакъв начин (например, на основание на предишните си договорни задължения по отношение на Полша и Франция) няма да бъде въвлечен под една или друга форма в предстоящия конфликт.
Нова е Статия IV. В нея пълен израз намира стремежът от германска страна СССР да бъде неутрализиран. Посочва се, че нито една от договарящите се страни "няма да участва в каквато и да е групировка от държави, която пряко или косвено е насочена срещу другата страна". На практика това означава повторение на Статия I. С нея Германия иска да си гарантира на 200%, че СССР няма да участва в опитите за изолиране на Райха. Рибентроп получава устно обещание от Сталин, че СССР няма да сключи троен съюз с Англия и Франция. Но статията не донася на Хитлер особени изгоди. Напротив, на Германия окончателно се налага ограничение в отношенията й с Япония - неин съюзник и инструмент за обкръжаване на СССР от изток.
В Статия V се посочва, че при възникване на спорове или конфликти между двете страни те ще бъдат разрешавани по пътя на приятелски обен на мнения или при необходимост чрез създаването на комисии.
В Статия VI срокът на действие на пакта е определен за 10 години (с автоматично продължение за още пет години), а не за 5 години както беше предвидено в съветския проект. И накрая Статия VII предписва встъпване в сила на договора "веднага след подписването му", а не след ратификация както това бе залегнало в съветския проект.
И двете страни се отказват от съдържащия се в съветския проект постскриптум, за това че настоящият пакт е действителен само при едновременното подписване на допълнителен протокол. И за Германия, и за СССР е ясно какъв шок ще предизвика дори самия протокол и двете страни намират за излишно да подсилват ефекта, споменавайки за секретни договорености.
Секртеният допълнителен протокол приема формата на отделен договорен текст. Формулировката в началото на протокола, че двете старни "са обсъдили в строго конфиденциален порядък въпросите за разграничаване сферите на двустранните интереси в Източна Европа", го прави не както желае съветската страна "органическа" или "съставна част" на договора, а по-скоро приложение към специално подписано за тази цел съглашение, съдржащо директиви относно трети страни и представляващо по този начин опасност за суверенитета на свободни държави. В следствие на това протоколът справедливо е наричан "юридически неправова акция", "акция, основаваща се не на правото", а "по форма и същност на акцията, обусловена от силата".
Може би този факт е причината Сталин да не запознае с документа нито членовете на Политбюро, нито някого от народните комисари и да не помисля за ратифицирането му. Секретният допълнителен протокол за разлика от пакта за ненападение не се обсъжда нито във Върховния Съвет, нито в правителството. Той никога не е ратифициран и вече по тази конституционно-правна причина остава недействителен.
В първа точка на протокола пише следното: "В случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Прибалтийските държави (Финландия, Естония, Латвия, Литва), северната граница на Литва едновременно се явява граница на сферите на интереси на Германия и СССР. При това интересите на Литва по отношение на областта Вилна се признават от двете страни.".
Статия 2 засяга разделянето на Полша:"В случай на териториално-политическо преустройство на областите, входящи в състава на Полската държава, границата на сферите на интереси на Германия и СССР ще минава приблизително по линията на реките Нарев, Висла и Сан.
Въпросът, явява ли се за двустранните интереси запазването на една независима полска държава желателно и какви да бъдат границите на тази държава, може да бъде окончателно изяснен само в течение на по-нататъшно политическо развитие.
Във всеки случай, двете правителства ще решат този въпрос в порядъка на приятелско взаимно съгласие."
Посочената граница няма политическа и историческа обосновка, а е продиктувана изключително от военни съображения.
Статия 3 гласи: "Що се отнася до Юго-Източна Европа от съветска страна се подчертава интереса на СССР към Бесарабия. От германска страна се заявява пълната й политическа незаинтересованост в тези области."
И съвсем логично всичко свършва с текста на Статия 4: "Този протокол ще бъде пазен от двете страни в строга тайна.".
Подписването
Сключването на пакта представлява, образно казано, брак "не по любов", а "по сметка". Чисто прагматичният характер на подписването му съвсем ясно личи от нощните и сутришни часове на 24 август 1939 г. в това, че съветските домакини провеждат церемониято за подписването на договора не в подобаваща за случая зала и не в присъствието на широк кръг лица. Нещо повече, те предлагат на гостите във времето, през което се чака изготвянето на чистия екземпляр на текста на договора, който трябва да бъде подписан, да закусят направо в кабинета, в който са се водели и преговорите.
Точно на тази закуска Рибентроп още веднъж споменава, че от германска страна са схванали намека на Сталин в речта му на XVIII конгрес на партията за възможност за промяна на отношенията между двете страни. Сталин, който в началото на преговорите преднамерено пропуска покрай ушите си споменаването на речта му от Рибентроп, сега решава да прояви подобаваща на домакин вежливост по отношение на госта си и отговаря на тази кратка забележка. Павлов превежда думите му така: "Точно такива бяха нашите намерения". Молотов в лакейско свръхусърдие още веднъж подхваща тази тема в заключителния си тост, приписвайки на "вожда" си честта на авторство на идеята: вдигайки чашата, той отбелязава, че "именно Сталин със своето изказване от март, което правилно било изтълкувано в Германия, положил началото на прелома в политическите отношения".
Около два часа сутринта на 24 август двамата министри на външните работи в малкопривлекателния работен кабинет на Молотов в Кремъл подписват датираните от предния ден документи. По желание на Рибентроп на церемонията са допуснати няколко немски журналисти и изпълняващия длъжността на легационен съветник за посолството Андор Хенке. На разговорите след подписването Сталин намеква, че СССР не се нуждае отчаяно от подкрепата на Германия за решаването на кризата с Япония. Съветското контранастъпление от 20 август протича успешно и Сталин не иска да се създаде впечатление, че инициативата за подобряването на отношенията на страната му с Япония чрез посредничеството на Германия изхожда от СССР. Той се изразява така: "Ако Япония иска война, тя ще я получи. Съветският съюз не се страхува от нея и е готов за конфронтация. Ако Япония иска мир, още по-добре!".
За Англия Сталин говори с открита враждабност и презрение, а за английската военна мисия се изказва пренебрежително. Ясно личи разочарованието му от факта, че надеждите му за постигане на споразумение с Англия са останали напразни. Рибентроп се опитва да подсили негативното отношение към англичаните като перефразира изказването на Сталин от конгреса, че Англия се опитва да застави другите да се борят вместо нея.
В обмена на мнения се случва характерен епизод: Рибентроп под влиянието на винните пари доверително намеква, че Англия тези дни предприела нов опит за сондаж по отношение на гермснките намерения. "Типична английска глупава маневра", добавя той. В отговор на това Сталин с тона на всезнаещ ясновидец отбелязва, че "явно става дума за писмото на Чембърлейн, което посланикът Хендерсън връчил на 23 август на фюрера в Оберзалцберг". С това той дава на Рибентроп да разбере, че е информиран за тайните британо-германски отношения по-точно, по-детайлно и по-оперативно от самия немски министър на външните работи.
Сталин не приема сериозно сведенията на Рибентроп за отслабената военна мощ на Франция и Англия. Той се интересува от намеренията на Италия на Балканите и на Германия в Турция. Разясненията на Рибентроп в първия случай са уклончиви, а във втория дилетантски. И тук Сталин е по-добре осведомен от събеседника си.
С одобрение Сталин приема изказването на Рибентроп, че немският народ приветства разбирателството със Съветския съюз. Сталин казва, че вярва в желанието на немския народ за мир. След това спонтанно вдига тост в чест на Хитлер: "Знам, колко силно немският народ обича своя фюрер, бих искал да пия за негово здраве".
Накрая при прощаването Сталин заявява на Рибентроп, че "Съветския съюз възприема пакта много сериозно" и че той, Сталин, "може с честна дума да заяви, че Съветският съюз няма да измами своя партньор". Не е случаен и явно не остава незабелязан факта, че гостът не заявя същото пред домакина си.
Рибентроп съобщава от Москва за успешното завършване на мисията си в тези утринни часове на 24 август по телефона в Берхтесгаден на Хитлер. Това съобщение предизвиква у фюрера пристъп на маниакално-патологично изстъпление, даващо израз на завоевателния му дух. Той блъска с юмруци по стените, държи се като безумец и крещи: "Сега целият свят е в джоба ми!", "Сега Европа ми принадлежи. Азия могат да я задържат в ръцете си другите!". На адютанта си той казва, че това "ще предизвика ефект на избухнала бомба".
На следващия ден в 19:00 часа Хитлер в берлинската имперска канцелария приема заедно с Гьоринг и Вайцзекер лично тържествуващия министър на външните работи. Фюрерът е убеден, че "извършил най-великия подвиг в живота си, който засенчва всичките му предишни успехи във вътрешно- и външнополитически план".
Във времето, в което в Берлин цари радостно оживление, Москва изпада в депресия. На сутринта след подписването на пакта Сталин вероятно напълно осъзнава цялата "драматичност" на взетото от него решение. По неизвестни причини (вероятно по секретна информация от германското посолство, получена чрез подслушването на възторжените изказвания на Рибентроп) той изпада в състояние на крайна неувереност и разяждащи го съмнения, дали Хитлер няма да използва този договор "като палка, с която да изтупа от Англия и Франция нужните му отстъпки".
сряда, 26 декември 2007 г.
преговори ' 39г.
среща в Кремъл: предварителен обмен на мнения
В Кремъл тримата представителина Германия Рибентроп, Шуленбург и Хилгер са въведени в дълъг коридор, в другия край на който ги очакват Сталин и Молотов заедно с младия руски преводач В. Павлов (предпочетен от самия Сталин). Приемът на райхсминистъра на външните работи, прибиваващ за сключването на договор, в един от кабинетите на Сталин е още едно доказателство, подчертаващо незначителния протоколен статус, в съответствие с който протича неговата визите.
Рибентроп започва горещо да уверява събеседниците си в готовността на Германия за добра воля. Сталин приема това сухо и делово. За разлика от Рибентроп Сталин в хода на преговорите се държи "много естествено и непретенциозно" (Хилгер).
Първият разговор трае от 15:30 часа до 18:30. И двете страни се уверяват една друга в добрите си намерения. Рибентроп подчертава заинтересоваността на своето правителство в "постигането на разбирателство с Русия за максимално дълъг срок". При това - според собствените му твърдения - той се опира "на пролетната реч на Сталин, в която Сталин, по наше мнение, изказва сходни идеи". Това е първото споменаване в този ден на изказването на Сталин на XVIII конгрес на партията от 10 март 1939 г. (там той казва, че опитите на Франция и Англия чрез ненамеса да тласнат Германия на изток в крайна сметка могат да се окажат грешен хода за самите тях) и то звучи като един вид легитимация на гермнския начин на действие от устата на германския представител.
Рибентроп е доволен от засвидетелстваната готовност за преговори от съветска страна и решава да премине направо на същинските въпроси за обсъждане, свързани със съдържанието на допълнителния протокол. Нещо, което е смятал, че ще се случи на втората среща.
По-късно Рибентроп заявява: "Изложих желанието на Адолф Хитлер и двете страни да тръгнат към окончателно съгласие и, разбира се, говорех също за кризисната ситуация в Европа. Казах на руските господа, че Германия ще направи всичко за това, по мирен път да бъде урегулирана ситуацията с Полша и всички трудности, свързани с това, и въпреки всичко иска да постигне дружеско съглашение". Това изказване не е нещо ново и то не може да изненада никой от присъстващите на срещата. То е продължение на линията, която Рибентроп е наредил по желание на Хитлер да се следва от немска страна във воденето на предварителните сондажи. Но ако в по-раншните разговори не е изключена възможността за постигане на мирно решение на полската криза, то сега нещата стоят по съвсем различен начин. Решимостта на Хитлер за започването на война е повече или по-малко очевидна: насрочена е дата за начало на нападението. Опитът от немска страна да се въведе в заблуда съветското правителство за целите на това посещение и да бъдат скрити плановете на Хитлер изглежда по своята същност несравним по наивността си фарс. В същото време такова поведение показва колко малка е била дори в този момент вярата на Хитлер в готовността на Сталин за съучастие. Рибентроп по време на визитата си в Кремъл никак не се чувства като сред единомишленици.
С поведението си в Москва Рибентроп иска да покаже, че военният конфликт с Полша не изглежда като окончателно решение, а само като една от възможностите. Той нееднократно заявява, че Германия се стреми всячески чрез дипломатически средства да урегулира по мирен път конфликта си с Полша. Съветската страна е заинтересована това да стане именно така и предлага за обсъждане идеята за свикване на международна конференция за тази цел, опитвайки се да получи обещанието на Рибентроп, че този път в нея ще участва и СССР. Това не се прави само от страх, че в последния момент всичко за Полша ще се реши на "втори Мюнхен" зад гърба на Съветското правителство, но на практика представлява и логическо продължение на на декларираните нееднократно от Молотов пред Шуленбург позиции. Поведението на СССР съотвества с принципите на така наречената съветска "мирна политика". Едно подобно решение на полската криза ще избави съветското правителство от нежелателно въвличане в полския конфликт, което лесно може да доведе до колизия със съществуващия съветско-полски пакт за ненападение и ще означава конфликт с държавите, гарантиращи независимостта на Полша, каквито се явяват Франция и Англия.
Мерките, които трябва да се вземат от двете страни в случай на военен конфликт с Полша се обсъждат на втората среща. Определена е "демаркационна линия". Тя съответства на директивите на Хитлер относно разграничаването на сферите на интереси и е нанесена на картата от Рибентроп. Линията минава по течението на реките Писа, Висла, Нарев, Сан. Тя не бива да бъде нарушавана от договарящите се страни. Германия заявява, че няма да встъпи в полските земи, важни от стратегическа гледна точка за отбраната на СССР. Борба за част от тези области с цел обезпечаване на преминаването през тях и временното им имползване безуспешно води Ворошилов на преговорите с мисиите на западните държави. Сега същите тези територии са гарантирани на Съветския съюз без всякакви услия от негова страна и вероятно в значителна степен неочаквано.
Това в максимална степен съответства на интересите на Сталин, защото означава мигновенно отслабване на напрежението във военното му положение.
След това се разглеждат Финландия, Прибалтика и Бесарабия. По въпроса за Финландия и Бесарабия се договарят бързо. Повече време отнема определянето на демаркационна линия в Прибалтика. Преминаването й по Западна Двина, което Рибентроп предлага, упълномощен от Хитлер, не може да не предизвика у съветските представители неприятни емоции предивд все още неизбледнелите спомени за боевете, които водят в Прибалтика германските доброволчески отряди. Като добавка към това тази разделителна линия стимулира опасенията на съветската страна, че германския вермахт има намерение в осъществяването на палан "Вайс" да навлезе в Прибалтика. И въпреки това Сталин и Молотов не изразяват никакви принципални възражения против линията по Западна Двина. Единственото разумно обяснение за това може да се търси в предположението, че те в този момент все още не си дават сметка за неограничения обем предложения, изхождащи от Хитлер. По-късно те осъзнават това и като закъснял резултат предявяват още две искания. Първото е свързано с Прибалтика. Това е допълнително искане, свързано с Литва, което Хитлер удовлетворява по-късно, предавайки страната на Съветския съюз по договора за границите и дружбата от 28 септември 1939 г. Второто искане е свързано с Юго-изтока. Това е закъсняло желание по отношение на Проливите, което Молотов изказва в хода на своята визита в берлин през ноември 1940 г. По това време обаче изглеждащата безконечна щедрост на Хитлер секва: сключването на договор със СССР за мораториум вече му е донесъл желаните плодове.
В преговорите от 23 август Сталин настоява в съвестката сфера на интереси да попаднат незамръзващите пристанища в Балтийско море Лиепаи и Вентспилс. За СССР те са с голямо стратегическо значение. По време на преговорите със западните мисии Ворошилов настоява за временна окупация на Лиепаи - по-важното от двете пристанища, разположено в югозападна Латвия, - като важен опорен пункт за съпротивата срещу агресия по вариант №1 (кампания на Запад) и по вариант №2 (кампания срещу Полша). Използването на тези пристанища в случай на война ще помогне на съветския флот да провежда в Балтика крайцерски операции, да организира набези с подводници, да минира райони по крайбрежието на Източна Прусия и Померания и да блокира доставките на желязна руда за Германия от Швеция.
Това, че Сталин иска същите неща, към които се е стремил по време на преговорите с Англия и Франция, и сега в променилата се обстановка, показва съществуването у него на опасения, че въпреки съгласието си за подписване на пакт за ненападение, Германия може да насочи военната си експанзия в източно направление. Рибентроп не може да даде отговор за пристанищата, без да се консултира с Хитлер.
След края на първата среща Рибентроп се връща в послоството "много удовлетворен". Фюрерът дава съгласието си пристанищата да бъдат отстъпени на Сталин. Бързото съгласие кара някои от по-внимателните наблюдатели да направят извода, че Хитлер има намерението в най-скоро време да си върне тези територии по военен път.
Втората среща в Кремъл: съгласуване на документите
Втората среща започва в 22:00 часа. От съветска страна както и по-рано присъстват Сталин, Молотов и преводачът Павлов. Германската делегация се състои от Рибентроп, Шуленбург, Хилгер и ръководителят на правния отдел д-р Хаус.
Атмосферата, която преди това е била официална и сдържана, сега става забележително приятелска. Във воденето на преговорите сега Рибентроп се опира на помощта на Хаус и картите (не особено точни), донесени от него. На тях райхсминистърът излага пред Сталин и Молотов предложенията от немска страна за поделянето на териториите. Тези предложения се обсъждат в последователността на съставните части на пакта - договора за ненападение и допълнителния протокол.
По отношение на пакта за ненападение редакцията на текста не трае дълго, защото по принцип немската страна вече е одобрила съветския проект. Само Рибентроп се опитва да въведе в преамбюла възторжени и високопарни фрази за приятелския характер на германо-съветските оношения, но това е отхвърлено от Сталин, който гледа по-трезво на нещата от райхсминистъра.
Статия I от германо-съветския пакт за ненападение съдържа задължение "за въздържание от всякакво насилие, от всякакво агресивно действие и всяко нападение по отношение една към друга както отделно, така и съвместно с други държави".
В Статия II е приета формулировка различна от тази в съветския проект. Там се говореше за съблюдаване на неутралитет при ситуация, в която другата страна се окаже "обект на насилие или нападение от страна на трета държава", а сега в текста влиза само следното условие - "обект на военни действия от страна на трета държава".
Статия III от съветския проект (за консултации) е разделена по настояване от немска страна на две части - III и IV. Първата от тях повече се отнася към ситуация на война, а втората - на мир. Статия III определя, че "Правителствата на двете договарящи се страни ще останат за в бъдеще в контакт едно с друго за консултации, за да се информират едно с друго за въпроси, засягащи общите им интереси". Консултациите тук не се ограничават само за случаи на "спорове и конфликти" както това беше залегнало в съветския проект на договора. С това Хитлер постига целта си да получи инструмент, който да му гарантира, че Съветският съюз по никакъв начин (например, на основание на предишните си договорни задължения по отношение на Полша и Франция) няма да бъде въвлечен под една или друга форма в предстоящия конфликт.
Нова е Статия IV. В нея пълен израз намира стремежът от германска страна СССР да бъде неутрализиран. Посочва се, че нито една от договарящите се страни "няма да участва в каквато и да е групировка от държави, която пряко или косвено е насочена срещу другата страна". На практика това означава повторение на Статия I. С нея Германия иска да си гарантира на 200%, че СССР няма да участва в опитите за изолиране на Райха. Рибентроп получава устно обещание от Сталин, че СССР няма да сключи троен съюз с Англия и Франция. Но статията не донася на Хитлер особени изгоди. Напротив, на Германия окончателно се налага ограничение в отношенията й с Япония - неин съюзник и инструмент за обкръжаване на СССР от изток.
В Статия V се посочва, че при възникване на спорове или конфликти между двете страни те ще бъдат разрешавани по пътя на приятелски обен на мнения или при необходимост чрез създаването на комисии.
В Статия VI срокът на действие на пакта е определен за 10 години (с автоматично продължение за още пет години), а не за 5 години както беше предвидено в съветския проект. И накрая Статия VII предписва встъпване в сила на договора "веднага след подписването му", а не след ратификация както това бе залегнало в съветския проект.
И двете страни се отказват от съдържащия се в съветския проект постскриптум, за това че настоящият пакт е действителен само при едновременното подписване на допълнителен протокол. И за Германия, и за СССР е ясно какъв шок ще предизвика дори самия протокол и двете страни намират за излишно да подсилват ефекта, споменавайки за секретни договорености.
Секртеният допълнителен протокол приема формата на отделен договорен текст. Формулировката в началото на протокола, че двете старни "са обсъдили в строго конфиденциален порядък въпросите за разграничаване сферите на двустранните интереси в Източна Европа", го прави не както желае съветската страна "органическа" или "съставна част" на договора, а по-скоро приложение към специално подписано за тази цел съглашение, съдржащо директиви относно трети страни и представляващо по този начин опасност за суверенитета на свободни държави. В следствие на това протоколът справедливо е наричан "юридически неправова акция", "акция, основаваща се не на правото", а "по форма и същност на акцията, обусловена от силата".
Може би този факт е причината Сталин да не запознае с документа нито членовете на Политбюро, нито някого от народните комисари и да не помисля за ратифицирането му. Секретният допълнителен протокол за разлика от пакта за ненападение не се обсъжда нито във Върховния Съвет, нито в правителството. Той никога не е ратифициран и вече по тази конституционно-правна причина остава недействителен.
В първа точка на протокола пише следното: "В случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Прибалтийските държави (Финландия, Естония, Латвия, Литва), северната граница на Литва едновременно се явява граница на сферите на интереси на Германия и СССР. При това интересите на Литва по отношение на областта Вилна се признават от двете страни.".
Статия 2 засяга разделянето на Полша:"В случай на териториално-политическо преустройство на областите, входящи в състава на Полската държава, границата на сферите на интереси на Германия и СССР ще минава приблизително по линията на реките Нарев, Висла и Сан.
Въпросът, явява ли се за двустранните интереси запазването на една независима полска държава желателно и какви да бъдат границите на тази държава, може да бъде окончателно изяснен само в течение на по-нататъшно политическо развитие.
Във всеки случай, двете правителства ще решат този въпрос в порядъка на приятелско взаимно съгласие."
Посочената граница няма политическа и историческа обосновка, а е продиктувана изключително от военни съображения.
Статия 3 гласи: "Що се отнася до Юго-Източна Европа от съветска страна се подчертава интереса на СССР към Бесарабия. От германска страна се заявява пълната й политическа незаинтересованост в тези области."
И съвсем логично всичко свършва с текста на Статия 4: "Този протокол ще бъде пазен от двете страни в строга тайна.".
В Кремъл тримата представителина Германия Рибентроп, Шуленбург и Хилгер са въведени в дълъг коридор, в другия край на който ги очакват Сталин и Молотов заедно с младия руски преводач В. Павлов (предпочетен от самия Сталин). Приемът на райхсминистъра на външните работи, прибиваващ за сключването на договор, в един от кабинетите на Сталин е още едно доказателство, подчертаващо незначителния протоколен статус, в съответствие с който протича неговата визите.
Рибентроп започва горещо да уверява събеседниците си в готовността на Германия за добра воля. Сталин приема това сухо и делово. За разлика от Рибентроп Сталин в хода на преговорите се държи "много естествено и непретенциозно" (Хилгер).
Първият разговор трае от 15:30 часа до 18:30. И двете страни се уверяват една друга в добрите си намерения. Рибентроп подчертава заинтересоваността на своето правителство в "постигането на разбирателство с Русия за максимално дълъг срок". При това - според собствените му твърдения - той се опира "на пролетната реч на Сталин, в която Сталин, по наше мнение, изказва сходни идеи". Това е първото споменаване в този ден на изказването на Сталин на XVIII конгрес на партията от 10 март 1939 г. (там той казва, че опитите на Франция и Англия чрез ненамеса да тласнат Германия на изток в крайна сметка могат да се окажат грешен хода за самите тях) и то звучи като един вид легитимация на гермнския начин на действие от устата на германския представител.
Рибентроп е доволен от засвидетелстваната готовност за преговори от съветска страна и решава да премине направо на същинските въпроси за обсъждане, свързани със съдържанието на допълнителния протокол. Нещо, което е смятал, че ще се случи на втората среща.
По-късно Рибентроп заявява: "Изложих желанието на Адолф Хитлер и двете страни да тръгнат към окончателно съгласие и, разбира се, говорех също за кризисната ситуация в Европа. Казах на руските господа, че Германия ще направи всичко за това, по мирен път да бъде урегулирана ситуацията с Полша и всички трудности, свързани с това, и въпреки всичко иска да постигне дружеско съглашение". Това изказване не е нещо ново и то не може да изненада никой от присъстващите на срещата. То е продължение на линията, която Рибентроп е наредил по желание на Хитлер да се следва от немска страна във воденето на предварителните сондажи. Но ако в по-раншните разговори не е изключена възможността за постигане на мирно решение на полската криза, то сега нещата стоят по съвсем различен начин. Решимостта на Хитлер за започването на война е повече или по-малко очевидна: насрочена е дата за начало на нападението. Опитът от немска страна да се въведе в заблуда съветското правителство за целите на това посещение и да бъдат скрити плановете на Хитлер изглежда по своята същност несравним по наивността си фарс. В същото време такова поведение показва колко малка е била дори в този момент вярата на Хитлер в готовността на Сталин за съучастие. Рибентроп по време на визитата си в Кремъл никак не се чувства като сред единомишленици.
С поведението си в Москва Рибентроп иска да покаже, че военният конфликт с Полша не изглежда като окончателно решение, а само като една от възможностите. Той нееднократно заявява, че Германия се стреми всячески чрез дипломатически средства да урегулира по мирен път конфликта си с Полша. Съветската страна е заинтересована това да стане именно така и предлага за обсъждане идеята за свикване на международна конференция за тази цел, опитвайки се да получи обещанието на Рибентроп, че този път в нея ще участва и СССР. Това не се прави само от страх, че в последния момент всичко за Полша ще се реши на "втори Мюнхен" зад гърба на Съветското правителство, но на практика представлява и логическо продължение на на декларираните нееднократно от Молотов пред Шуленбург позиции. Поведението на СССР съотвества с принципите на така наречената съветска "мирна политика". Едно подобно решение на полската криза ще избави съветското правителство от нежелателно въвличане в полския конфликт, което лесно може да доведе до колизия със съществуващия съветско-полски пакт за ненападение и ще означава конфликт с държавите, гарантиращи независимостта на Полша, каквито се явяват Франция и Англия.
Мерките, които трябва да се вземат от двете страни в случай на военен конфликт с Полша се обсъждат на втората среща. Определена е "демаркационна линия". Тя съответства на директивите на Хитлер относно разграничаването на сферите на интереси и е нанесена на картата от Рибентроп. Линията минава по течението на реките Писа, Висла, Нарев, Сан. Тя не бива да бъде нарушавана от договарящите се страни. Германия заявява, че няма да встъпи в полските земи, важни от стратегическа гледна точка за отбраната на СССР. Борба за част от тези области с цел обезпечаване на преминаването през тях и временното им имползване безуспешно води Ворошилов на преговорите с мисиите на западните държави. Сега същите тези територии са гарантирани на Съветския съюз без всякакви услия от негова страна и вероятно в значителна степен неочаквано.
Това в максимална степен съответства на интересите на Сталин, защото означава мигновенно отслабване на напрежението във военното му положение.
След това се разглеждат Финландия, Прибалтика и Бесарабия. По въпроса за Финландия и Бесарабия се договарят бързо. Повече време отнема определянето на демаркационна линия в Прибалтика. Преминаването й по Западна Двина, което Рибентроп предлага, упълномощен от Хитлер, не може да не предизвика у съветските представители неприятни емоции предивд все още неизбледнелите спомени за боевете, които водят в Прибалтика германските доброволчески отряди. Като добавка към това тази разделителна линия стимулира опасенията на съветската страна, че германския вермахт има намерение в осъществяването на палан "Вайс" да навлезе в Прибалтика. И въпреки това Сталин и Молотов не изразяват никакви принципални възражения против линията по Западна Двина. Единственото разумно обяснение за това може да се търси в предположението, че те в този момент все още не си дават сметка за неограничения обем предложения, изхождащи от Хитлер. По-късно те осъзнават това и като закъснял резултат предявяват още две искания. Първото е свързано с Прибалтика. Това е допълнително искане, свързано с Литва, което Хитлер удовлетворява по-късно, предавайки страната на Съветския съюз по договора за границите и дружбата от 28 септември 1939 г. Второто искане е свързано с Юго-изтока. Това е закъсняло желание по отношение на Проливите, което Молотов изказва в хода на своята визита в берлин през ноември 1940 г. По това време обаче изглеждащата безконечна щедрост на Хитлер секва: сключването на договор със СССР за мораториум вече му е донесъл желаните плодове.
В преговорите от 23 август Сталин настоява в съвестката сфера на интереси да попаднат незамръзващите пристанища в Балтийско море Лиепаи и Вентспилс. За СССР те са с голямо стратегическо значение. По време на преговорите със западните мисии Ворошилов настоява за временна окупация на Лиепаи - по-важното от двете пристанища, разположено в югозападна Латвия, - като важен опорен пункт за съпротивата срещу агресия по вариант №1 (кампания на Запад) и по вариант №2 (кампания срещу Полша). Използването на тези пристанища в случай на война ще помогне на съветския флот да провежда в Балтика крайцерски операции, да организира набези с подводници, да минира райони по крайбрежието на Източна Прусия и Померания и да блокира доставките на желязна руда за Германия от Швеция.
Това, че Сталин иска същите неща, към които се е стремил по време на преговорите с Англия и Франция, и сега в променилата се обстановка, показва съществуването у него на опасения, че въпреки съгласието си за подписване на пакт за ненападение, Германия може да насочи военната си експанзия в източно направление. Рибентроп не може да даде отговор за пристанищата, без да се консултира с Хитлер.
След края на първата среща Рибентроп се връща в послоството "много удовлетворен". Фюрерът дава съгласието си пристанищата да бъдат отстъпени на Сталин. Бързото съгласие кара някои от по-внимателните наблюдатели да направят извода, че Хитлер има намерението в най-скоро време да си върне тези територии по военен път.
Втората среща в Кремъл: съгласуване на документите
Втората среща започва в 22:00 часа. От съветска страна както и по-рано присъстват Сталин, Молотов и преводачът Павлов. Германската делегация се състои от Рибентроп, Шуленбург, Хилгер и ръководителят на правния отдел д-р Хаус.
Атмосферата, която преди това е била официална и сдържана, сега става забележително приятелска. Във воденето на преговорите сега Рибентроп се опира на помощта на Хаус и картите (не особено точни), донесени от него. На тях райхсминистърът излага пред Сталин и Молотов предложенията от немска страна за поделянето на териториите. Тези предложения се обсъждат в последователността на съставните части на пакта - договора за ненападение и допълнителния протокол.
По отношение на пакта за ненападение редакцията на текста не трае дълго, защото по принцип немската страна вече е одобрила съветския проект. Само Рибентроп се опитва да въведе в преамбюла възторжени и високопарни фрази за приятелския характер на германо-съветските оношения, но това е отхвърлено от Сталин, който гледа по-трезво на нещата от райхсминистъра.
Статия I от германо-съветския пакт за ненападение съдържа задължение "за въздържание от всякакво насилие, от всякакво агресивно действие и всяко нападение по отношение една към друга както отделно, така и съвместно с други държави".
В Статия II е приета формулировка различна от тази в съветския проект. Там се говореше за съблюдаване на неутралитет при ситуация, в която другата страна се окаже "обект на насилие или нападение от страна на трета държава", а сега в текста влиза само следното условие - "обект на военни действия от страна на трета държава".
Статия III от съветския проект (за консултации) е разделена по настояване от немска страна на две части - III и IV. Първата от тях повече се отнася към ситуация на война, а втората - на мир. Статия III определя, че "Правителствата на двете договарящи се страни ще останат за в бъдеще в контакт едно с друго за консултации, за да се информират едно с друго за въпроси, засягащи общите им интереси". Консултациите тук не се ограничават само за случаи на "спорове и конфликти" както това беше залегнало в съветския проект на договора. С това Хитлер постига целта си да получи инструмент, който да му гарантира, че Съветският съюз по никакъв начин (например, на основание на предишните си договорни задължения по отношение на Полша и Франция) няма да бъде въвлечен под една или друга форма в предстоящия конфликт.
Нова е Статия IV. В нея пълен израз намира стремежът от германска страна СССР да бъде неутрализиран. Посочва се, че нито една от договарящите се страни "няма да участва в каквато и да е групировка от държави, която пряко или косвено е насочена срещу другата страна". На практика това означава повторение на Статия I. С нея Германия иска да си гарантира на 200%, че СССР няма да участва в опитите за изолиране на Райха. Рибентроп получава устно обещание от Сталин, че СССР няма да сключи троен съюз с Англия и Франция. Но статията не донася на Хитлер особени изгоди. Напротив, на Германия окончателно се налага ограничение в отношенията й с Япония - неин съюзник и инструмент за обкръжаване на СССР от изток.
В Статия V се посочва, че при възникване на спорове или конфликти между двете страни те ще бъдат разрешавани по пътя на приятелски обен на мнения или при необходимост чрез създаването на комисии.
В Статия VI срокът на действие на пакта е определен за 10 години (с автоматично продължение за още пет години), а не за 5 години както беше предвидено в съветския проект. И накрая Статия VII предписва встъпване в сила на договора "веднага след подписването му", а не след ратификация както това бе залегнало в съветския проект.
И двете страни се отказват от съдържащия се в съветския проект постскриптум, за това че настоящият пакт е действителен само при едновременното подписване на допълнителен протокол. И за Германия, и за СССР е ясно какъв шок ще предизвика дори самия протокол и двете страни намират за излишно да подсилват ефекта, споменавайки за секретни договорености.
Секртеният допълнителен протокол приема формата на отделен договорен текст. Формулировката в началото на протокола, че двете старни "са обсъдили в строго конфиденциален порядък въпросите за разграничаване сферите на двустранните интереси в Източна Европа", го прави не както желае съветската страна "органическа" или "съставна част" на договора, а по-скоро приложение към специално подписано за тази цел съглашение, съдржащо директиви относно трети страни и представляващо по този начин опасност за суверенитета на свободни държави. В следствие на това протоколът справедливо е наричан "юридически неправова акция", "акция, основаваща се не на правото", а "по форма и същност на акцията, обусловена от силата".
Може би този факт е причината Сталин да не запознае с документа нито членовете на Политбюро, нито някого от народните комисари и да не помисля за ратифицирането му. Секретният допълнителен протокол за разлика от пакта за ненападение не се обсъжда нито във Върховния Съвет, нито в правителството. Той никога не е ратифициран и вече по тази конституционно-правна причина остава недействителен.
В първа точка на протокола пише следното: "В случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Прибалтийските държави (Финландия, Естония, Латвия, Литва), северната граница на Литва едновременно се явява граница на сферите на интереси на Германия и СССР. При това интересите на Литва по отношение на областта Вилна се признават от двете страни.".
Статия 2 засяга разделянето на Полша:"В случай на териториално-политическо преустройство на областите, входящи в състава на Полската държава, границата на сферите на интереси на Германия и СССР ще минава приблизително по линията на реките Нарев, Висла и Сан.
Въпросът, явява ли се за двустранните интереси запазването на една независима полска държава желателно и какви да бъдат границите на тази държава, може да бъде окончателно изяснен само в течение на по-нататъшно политическо развитие.
Във всеки случай, двете правителства ще решат този въпрос в порядъка на приятелско взаимно съгласие."
Посочената граница няма политическа и историческа обосновка, а е продиктувана изключително от военни съображения.
Статия 3 гласи: "Що се отнася до Юго-Източна Европа от съветска страна се подчертава интереса на СССР към Бесарабия. От германска страна се заявява пълната й политическа незаинтересованост в тези области."
И съвсем логично всичко свършва с текста на Статия 4: "Този протокол ще бъде пазен от двете страни в строга тайна.".
Неудачните опити да освободят сина на Сталин Яков Джугашвили от фашистките места за изтезания
Само през първите месеци на Великата Отечествена война фашистите са пленили стотици хиляди съветски войници. Тогава в техните ръце попаднал и синът на Сталин старши лейтенант Яков Джугашвили.Могъл ли е Сталин, изпълнител на човешки съдби, Генерален секретар и Върховен главнокомандващ, да спаси сина си? По всяка вероятност е могъл.Трудно е да се повярва, че този всемогъщ човек просто се е смирил да загуби сина си. Сред най-осведомените хора се говорело, че опити да се освободи Яков от плен вече се предприемат. Ето какво разказва Иван Леонтиевич Котенев, човек- легенда. Макар и да е на възраст, той е пълен със сила и енергия.- Много е тежко да си спомням за тези времена, за тази операция – въздъхвайки, проговори Иван Котенев с нотка горчивина в гласа си. – Толкова повече, че целта й не беше постигната. На времето аз написах за това 120 страници машинописен текст, мислех, дъщеря ми някога ще го прочете, внуците. Но развиха се такива събития, че се наложи всичко да изгоря. А да го възстановявам вече нямах настроение. Операцията се подготвяла в Москва не един и два дена. От къде е дошла инициативата за провеждането й, Иван Котенев не разбрал. Тогава никой от тях не е бил посветен в тази тайна, а за проявено излишно любопитство не щадели. При подбирането на хората се вземали под внимание само най-важните човешки достойнства: разум и сила, хладнокръвие, способност не само смело, умело и решително да се действа при стресови ситуации, но и да се отстоява пред смъртна опасност, да се пожертваш, ако се наложи, и да отнесеш със себе си поверената ти тайна. Всеки бил проверен. Да скача с парашут и да се ориентира на непозната местност през деня и през нощта, при всякакви природни условия, изкусно да владее начините на самозащита, точно да стреля – на всичко това бил обучен всеки. Учили се да поразяват цели по звук, по светлинен сигнал, да стрелят с дясна и лява ръка от каквото и да е положение и т.н.На специално построен макет единадесет от най-добрите изучавали разположението на концлагера, в който, според доклада, е задържан пленника, особеностите на охраната. Отработвани били всички възможни действия за безшумно обезвреждане на охраната, за проникване на територията на лагера и пр. Уточнени били пароли, явки, начини за осигуряване на връзка с групата.След операцията ще ви приеме Сам, съобщили на групата в навечерието на полета. – Отчетете това. Трябва да направите всичко възможно и невъзможно, за да Го зарадвате, - вежливо предупреждавали членовете на групата, които се гордеели с това доверие.- Предполага се, че не без съгласуване със Сталин високите военноначалници са подготвяли тази дръзка операция?- Естествено. Не може и да има съмнение. Нито един маршал не би взел върху себе си такава отговорност, познавайки нрава на Сталин. По всяка вероятност, инициативата е била на някой крупен ръководител от партийния елит, а възможно е, и на самия Сталин.Групата излетяла в полунощ. Приземили се успешно в дълбокия тил на фашистите, скрили парашутите, заличили всички следи, а на разсъмване установили връзка помежду си. До концлагера оставали около двадесетина километра. Започнала напрегната разузнавателна работа. Всичко се премисляло щателно, какво и как да се направи, какви маршрути да се използват за предвижване до “своя” обект. Обстойно изучили обстановката и скоро получили сведения за Яков Джугашвили. Оказало се, че буквално в навечерието на операция го преместили в друг концлагер. При създалите се обстоятелства групата нямала право да предприема каквито и да е действия по понататъшно изпълнение на заданието и започнала да се готви за връщане по предварително разработения вариант.В книгата си “Триумф и трагедия” генерал-полковник Дмитрий Волкогонов пише: “... в мемоарите си, публикувани в Барселона през 1995 година, Долорес Ибарури привежда малко известния факт, не получил след това нито потвърждение, нито опровержение. Тя пише, че в четиридесет и втора година зад линията на фронта била спусната специална група, която трябвало да освободи от плен Яков Джугашвили, намиращ се по това време в Заксенхаус. В състава на групата бил и испанецът Хосе Паро Майсо с документи на името на офицер от франкистката “Синя дивизия”. Но операцията завършила с неуспех. Групата загинала.
Пентагонът разкри тайните за гибелта на по-големия син на Сталин Яков Джугашвили
Министерството на отбраната на САЩ предаде на внучката на Йосиф Сталин непубликувани по-рано документи за гибелта в немски плен на нейния баща Яков Джугашвили.
Немска листовка, появила се след пленяването на Яков
Както съобщава агенцията Associated Press, от името на Пентагона с Галина Джугашвили, живуща в Москва, е получила синя папка с документи от ръцете на заместник министъра на отбраната Джери Дженингс (Jerry D. Jennings), който възглавява комисията, занимаваща се с издирването на пропаднали военнослужещи по време на Втората световна и студената война. “ Ние се сражавахме заедно рамо до рамо в тази велика и ужасна война. Никога не е късно да почетем паметта на тези, които не се върнаха у дома си”, казал Дженингс на официалната церемония.
На листовката била поместена фотография с текст: "Това е ЯКОВ ДЖУГАШВИЛИ. По-големият син на Сталин, командир на батарея от 14-и гаубичен артилерийски полк на 14-а бронетанкова дивизия., която на 16 юли се предаде в плен пр Витебск заедно с хиляди други командири.
Припомняме, че, съгласно общоприетата версия, по-големият син на Сталин попада в плен през юли 1941 година. През първите три седмици на войната Червената Армия понесла големи загуби – милион убити и 724 хиляди пленени бойци и командири. На 11 юли немците нахлуват във Витебск. В резултат на това изведнъж три съветски армии се оказали в обкръжение. В това число 14-и гаубично- артилерийски полк на 14-а танкова дивизия, в която като командир на батарея служил старши лейтенант Джугашвили.
През август се появила още една листовка, където се възпроизвеждала записка на Яков до баща му, доставена до Сталин по дипломатически път: "19 юли 41 г. Скъпи татко. Аз съм в плен, здрав съм, скоро ще бъда изпратен в един офицерски лагер в Германия. Отношението е добро.
Отначало немците използвали факта за пленяване на сина на съветския вожд за пропагандни цели, а след това чрез Червения Кръст се опитали да се договорят със Сталин за замяната му с фелдмаршал Паулус. Kакто е известно Сталин отхвърлил предложението. Знаменитата фраза “Аз войник за маршал не заменям!” обиколила целия свят.
Яков Джугашвили, старши лейтенант от съветската армия, по време на Втората световна война попада в нацисткия лагер Заксенхаузен и бил зстрелян през 1943 г. при опит за бягство.
Досега основната версия за гибелта на Яков Джугашвили беше самоубийство. Съгласно показанията на охраната на особения лагер <<А>> в Заксенхауз, на 14 април 1943 година Яков не се подчинил на заповедта да влезе в своята барака и се насочил към оградата, през която бил пропуснат ток. Той сам заповядал на охраната да стреля в него, което тя направила.Както потвърждават източници от Пентагона, пожелали да запазят анонимност, документите, попаднали в ръцете на американците след войната, свидетелстват за това, че Яков Джугашвили бил убит при опит за бягство.Оригиналните документи били предадени на Германия веднага след войната, обаче неотдавна в Националния архив на Вашингтон били намерени техни копия, които били предадени на Галина Джугашвили, която се обърнала към американо-руската комисия с молба да й помогнат да установи съдбата на баща си. В досието се съдържа копие от протокола за разпит на Яков Джугашвили, справка за смъртта подписана от райхсфюрера от СС Хенрих Химлер, показанията на охраната и лекаря на лагера. Приложена е също преписка между британското и американското разузнаване, в която страните се договарят да не съобщават подробности за гибелта на сина на самия “маршал Сталин”, за да не го травмират.
Превод по:www.lenta.ru/russia/ 2003/09/12/son/www.newsru.com/world/12sep2003/ stalin_.htmlhttp://nvo.ng.ru/forces/2004-04-30/3_secrets.html
Само през първите месеци на Великата Отечествена война фашистите са пленили стотици хиляди съветски войници. Тогава в техните ръце попаднал и синът на Сталин старши лейтенант Яков Джугашвили.Могъл ли е Сталин, изпълнител на човешки съдби, Генерален секретар и Върховен главнокомандващ, да спаси сина си? По всяка вероятност е могъл.Трудно е да се повярва, че този всемогъщ човек просто се е смирил да загуби сина си. Сред най-осведомените хора се говорело, че опити да се освободи Яков от плен вече се предприемат. Ето какво разказва Иван Леонтиевич Котенев, човек- легенда. Макар и да е на възраст, той е пълен със сила и енергия.- Много е тежко да си спомням за тези времена, за тази операция – въздъхвайки, проговори Иван Котенев с нотка горчивина в гласа си. – Толкова повече, че целта й не беше постигната. На времето аз написах за това 120 страници машинописен текст, мислех, дъщеря ми някога ще го прочете, внуците. Но развиха се такива събития, че се наложи всичко да изгоря. А да го възстановявам вече нямах настроение. Операцията се подготвяла в Москва не един и два дена. От къде е дошла инициативата за провеждането й, Иван Котенев не разбрал. Тогава никой от тях не е бил посветен в тази тайна, а за проявено излишно любопитство не щадели. При подбирането на хората се вземали под внимание само най-важните човешки достойнства: разум и сила, хладнокръвие, способност не само смело, умело и решително да се действа при стресови ситуации, но и да се отстоява пред смъртна опасност, да се пожертваш, ако се наложи, и да отнесеш със себе си поверената ти тайна. Всеки бил проверен. Да скача с парашут и да се ориентира на непозната местност през деня и през нощта, при всякакви природни условия, изкусно да владее начините на самозащита, точно да стреля – на всичко това бил обучен всеки. Учили се да поразяват цели по звук, по светлинен сигнал, да стрелят с дясна и лява ръка от каквото и да е положение и т.н.На специално построен макет единадесет от най-добрите изучавали разположението на концлагера, в който, според доклада, е задържан пленника, особеностите на охраната. Отработвани били всички възможни действия за безшумно обезвреждане на охраната, за проникване на територията на лагера и пр. Уточнени били пароли, явки, начини за осигуряване на връзка с групата.След операцията ще ви приеме Сам, съобщили на групата в навечерието на полета. – Отчетете това. Трябва да направите всичко възможно и невъзможно, за да Го зарадвате, - вежливо предупреждавали членовете на групата, които се гордеели с това доверие.- Предполага се, че не без съгласуване със Сталин високите военноначалници са подготвяли тази дръзка операция?- Естествено. Не може и да има съмнение. Нито един маршал не би взел върху себе си такава отговорност, познавайки нрава на Сталин. По всяка вероятност, инициативата е била на някой крупен ръководител от партийния елит, а възможно е, и на самия Сталин.Групата излетяла в полунощ. Приземили се успешно в дълбокия тил на фашистите, скрили парашутите, заличили всички следи, а на разсъмване установили връзка помежду си. До концлагера оставали около двадесетина километра. Започнала напрегната разузнавателна работа. Всичко се премисляло щателно, какво и как да се направи, какви маршрути да се използват за предвижване до “своя” обект. Обстойно изучили обстановката и скоро получили сведения за Яков Джугашвили. Оказало се, че буквално в навечерието на операция го преместили в друг концлагер. При създалите се обстоятелства групата нямала право да предприема каквито и да е действия по понататъшно изпълнение на заданието и започнала да се готви за връщане по предварително разработения вариант.В книгата си “Триумф и трагедия” генерал-полковник Дмитрий Волкогонов пише: “... в мемоарите си, публикувани в Барселона през 1995 година, Долорес Ибарури привежда малко известния факт, не получил след това нито потвърждение, нито опровержение. Тя пише, че в четиридесет и втора година зад линията на фронта била спусната специална група, която трябвало да освободи от плен Яков Джугашвили, намиращ се по това време в Заксенхаус. В състава на групата бил и испанецът Хосе Паро Майсо с документи на името на офицер от франкистката “Синя дивизия”. Но операцията завършила с неуспех. Групата загинала.
Пентагонът разкри тайните за гибелта на по-големия син на Сталин Яков Джугашвили
Министерството на отбраната на САЩ предаде на внучката на Йосиф Сталин непубликувани по-рано документи за гибелта в немски плен на нейния баща Яков Джугашвили.
Немска листовка, появила се след пленяването на Яков
Както съобщава агенцията Associated Press, от името на Пентагона с Галина Джугашвили, живуща в Москва, е получила синя папка с документи от ръцете на заместник министъра на отбраната Джери Дженингс (Jerry D. Jennings), който възглавява комисията, занимаваща се с издирването на пропаднали военнослужещи по време на Втората световна и студената война. “ Ние се сражавахме заедно рамо до рамо в тази велика и ужасна война. Никога не е късно да почетем паметта на тези, които не се върнаха у дома си”, казал Дженингс на официалната церемония.
На листовката била поместена фотография с текст: "Това е ЯКОВ ДЖУГАШВИЛИ. По-големият син на Сталин, командир на батарея от 14-и гаубичен артилерийски полк на 14-а бронетанкова дивизия., която на 16 юли се предаде в плен пр Витебск заедно с хиляди други командири.
Припомняме, че, съгласно общоприетата версия, по-големият син на Сталин попада в плен през юли 1941 година. През първите три седмици на войната Червената Армия понесла големи загуби – милион убити и 724 хиляди пленени бойци и командири. На 11 юли немците нахлуват във Витебск. В резултат на това изведнъж три съветски армии се оказали в обкръжение. В това число 14-и гаубично- артилерийски полк на 14-а танкова дивизия, в която като командир на батарея служил старши лейтенант Джугашвили.
През август се появила още една листовка, където се възпроизвеждала записка на Яков до баща му, доставена до Сталин по дипломатически път: "19 юли 41 г. Скъпи татко. Аз съм в плен, здрав съм, скоро ще бъда изпратен в един офицерски лагер в Германия. Отношението е добро.
Отначало немците използвали факта за пленяване на сина на съветския вожд за пропагандни цели, а след това чрез Червения Кръст се опитали да се договорят със Сталин за замяната му с фелдмаршал Паулус. Kакто е известно Сталин отхвърлил предложението. Знаменитата фраза “Аз войник за маршал не заменям!” обиколила целия свят.
Яков Джугашвили, старши лейтенант от съветската армия, по време на Втората световна война попада в нацисткия лагер Заксенхаузен и бил зстрелян през 1943 г. при опит за бягство.
Досега основната версия за гибелта на Яков Джугашвили беше самоубийство. Съгласно показанията на охраната на особения лагер <<А>> в Заксенхауз, на 14 април 1943 година Яков не се подчинил на заповедта да влезе в своята барака и се насочил към оградата, през която бил пропуснат ток. Той сам заповядал на охраната да стреля в него, което тя направила.Както потвърждават източници от Пентагона, пожелали да запазят анонимност, документите, попаднали в ръцете на американците след войната, свидетелстват за това, че Яков Джугашвили бил убит при опит за бягство.Оригиналните документи били предадени на Германия веднага след войната, обаче неотдавна в Националния архив на Вашингтон били намерени техни копия, които били предадени на Галина Джугашвили, която се обърнала към американо-руската комисия с молба да й помогнат да установи съдбата на баща си. В досието се съдържа копие от протокола за разпит на Яков Джугашвили, справка за смъртта подписана от райхсфюрера от СС Хенрих Химлер, показанията на охраната и лекаря на лагера. Приложена е също преписка между британското и американското разузнаване, в която страните се договарят да не съобщават подробности за гибелта на сина на самия “маршал Сталин”, за да не го травмират.
Превод по:www.lenta.ru/russia/ 2003/09/12/son/www.newsru.com/world/12sep2003/ stalin_.htmlhttp://nvo.ng.ru/forces/2004-04-30/3_secrets.html
вторник, 18 декември 2007 г.
Pуската външна политика в борба за ревизиране на Кримската система /1856-1871г./
Александър Емилов Серафимов, фак. No 24075, I1 група
Руската външна политика в борба за ревизиране на Кримската система (1856-1871 г.)
Краят на Кримската война (1853-1856 г.)(1) бележи нова фаза в руската външна политика. С подписването на Парижкия мирен договор (13 (25) февруари 1856 г.)(2) на Русия са отнети редица привилегии, гарантирани й в рамките на Виенската система. Обявена е неутрализация на Черно море, което фактически означава оголване на южните граници, тъй като империята е задължена да ликвидира крепостните си съоръжения и да не държи военен флот в Черно море. Руската граница в Закавказието се запазва, но част от Бесарабия и устието на Дунав са й отнети.Това коренно променя разположението на силите в Европа.Изграденият англо-австро-френски блок е насочен към запазване политическата изолация Русия и нейната военностратегическа слабост, осигурени на решенията в Париж през 1856г.Тя не губи положението си на велика сила, но поражението не и дава право на решаващ глас в международните отношения. Русия е лишена и от правото на еднолично покровителство над християните в Сърбия и Дунавските княжества, което допълнително отслабва позициите й.Членът за неутрализация на Черно море я лишава от възможността да оказва ефективна подкрепа на балканските народи.Във връзка с това главна задача на руската дипломация става борбата за отмяна на този член и за засилване международния авторитет на страната. В рамките на Парижкия конгрес окончателно е потвърдено и новото преразпределение на силите, получило названието Кримска система. Със силна анти-руска насоченост, новата система води до изключителен спад в международния престиж на Русия и кара мнозина да зачеркнат империята от числото на Великите сили. От тук насетне приоритет в политиката на империята стават вътрешните й дела, като външната политика се ориентира изцяло към ревизиране на решенията на Парижкия конгрес чрез средствата на дипломацията.Огромно значение придобива средноазиатското направление.Руското првителство начертава и реализира програма за присъединяване на Средна Азия,за нейното по-нататъшно усвояване и колонизиране.
От 1855 до 1881 г. Русия е оглавена от Александър II , а постът министър на външните работи заема Александър Михайлович Горчаков (1856-1882 г.) - голям дипломат с широк политически кръгозор.Неговата историческа фраза: "Русия не се сърди, тя се съсредоточава..." отразява основните принципи на вътрешната и външната политика на страната от това време. За разлика от предшественика си Неселроде, Горчаков имал собствено виждане за проблемите от външно-политическо естество, стоящи пред Русия, и водел политика на сближение между държавите, изхождайки от политическите и икономическите им сходства, а не от династически връзки. Също така, той е човекът, насочил Александър II към вътрешно-политическото развитие на страната с цел преодоляване на следвоената криза. Тази преориентация в приоритетите на държавата той разглеждал като продължителна мярка, за което свидетелства и доклада му до Александър II, писан 1865 г.: “При съвременното положение на нашата държава и Европа изобщо главното внимание на Русия трябва да бъде насочено предимно към осъществяване делото на нашето вътрешно развитие и цялата външна политика трябва да бъде подчинена на тази задача.” Успоредно с това, като главна задача на руската външна политика е определена борбата за отмяна на ограничителните клаузи на Парижкия мир. Русия не може да се примири южната й граница да остане незащитена, а по същото време състоянието й на външно-политическа изолация и икономическа изостаналост чертае единствения възможен път за постигането на целите й – дипломатическо лавиране между държавите от Кримската система. От 1856 до 1871 г. отношенията на Русия с другите Европейски държави се определят изцяло от това какво отношение имат те към руските искания за ревизия на Парижкия договор.
С оглед на външно-политическата обстановка още през 1856 г. Русия се насочва към Франция като държава, за която Изтокът не е от такова значение, колкото едно евентуално разширение в Централна Европа. Не трябва да се подценява обаче и фактът, че Франция е една от страните-създателки на Кримската система и че колкото и склонен да изглеждал на компромиси Наполеон III , той постоянно сверявал действията си с Лондон. Въпреки това Русия съзнавала колко дълбоки са руско-английските противоречия и всячески се опитвала да използва англо-френските конфликти на Изток за сближение с Франция. Първи стъпки в тази насока прави извънредният френски посланик Морни, който още 1856 г. на организирания от него прием заявил френските уверения в най-добро разположение спрямо Русия. Продължение тези контакти имат и през следващата 1857 г., а финалният им етап е белязан от срещата на императорите в Щутгарт през септември 1857 г., когато двамата владетели се споразумели по всички въпроси, свързани с европейската политика, първо да се договарят помежду си. Въпреки това тази среща е оценена доста сдържано от Горчаков: “Нашите отношения с Франция останаха в неопределено състояние, но със стремеж към движение напред...”. Тази среща дава увереност на Наполеон III, че при евентуална война за северно-италианските земи Русия няма да застане на страната на Австрия. Липсата на едно формално споразумение между Русия и Франция особено с оглед на подкрепата, която Англия оказва на Австрия, кара Наполеон III да предприеме активни действия на сближение с Петербург. На 19 февруари (3 март) 1859 г. в Париж се подписва таен руско-френски договор, според който при война между Франция и Австрия за северно-италианските земи Русия се задължава да запази благосклонен неутралитет. Задълженията на Франция към Русия са формулирани доста неясно като подкрепа за изменението на съществуващите договори. Като цяло споразумението е изгодно предимно за Франция, но с оглед международното положение на Русия към този момент то има и някои активи – империята излиза от външно-политическата изолация, наложена й от Кримската система и засилва отчуждението между Англия и Франция.
Френско-австрийската война за северно-италианските земи съвпада с нов подем на национално-освободителните движения в Европа. Въпреки че Наполеон III тръгва към Италия с идеята да установи там свойто господство, той е принуден да оглави национално-освободителното движение на италианския народ и да съдейства по необходимост за обединението на Италия. Революционният подем в Италия е посрещнат със съчувствие от руското общество, но сред правителство започва да се шири страхът, че движението може да се разпространи и в други държави и най-вече в Полша. Победа на революцията в Италия не искал и Наполеон III. С оглед отслабеното положение на Австрия той сключил сепаративен мир с Франц Йосиф през юли 1859 г., според който Ломбардия била дадена на Сардиния, Венецианска област оставала за Австрия, а Ница и Савоя получавала Франция. Френско-австрийската война отслабила Австрия и довела до засилване на Франция, която вече не се нуждаела от помощта на Русия. Въпреки това, когато през 1860-1861 г. вълнения обхванали Сирия и Ливан, в новата фаза на англо-френския конфликт Русия отново подкрепила Франция с надеждата Наполеон III да се застъпи за възстановяването на руските сили в Черно море. Отново обаче, Франция излъгала руските очаквания, което принудило Русия да подкрепи Англия в протеста й срещу оставането на френски войски в Сирия. Настъпил момент на преориентация на руската политика към Прусия и Австрия.
По същото време и за Прусия и за Австрия било изгодно сближението с Русия. Първа крачка в тази насока прави бъдещият канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк, който през есента на 1959 г. се срещнал с Александър II и Горчаков във Варшава. По време на тази среща не се достигнало до никакво конкретно споразумение. Следващата инициатива дошла от Австрия – императорът Франц Йосиф помолил да се срещне с Александър II във Варшава. Царят приел това предложение и допълнително поканил пруския принц-регент. За да не наруши щутгардското споразумение от 1857 г., Александър II съобщил в Париж за срещата на тримата монарси, демонстрирайки желание да привлече и Франция към този съюз. Изправена пред перспективата за австро-пруско-руска коалиция, Франция прави поредния опит да привлече Русия, обвързвайки я във френско-руски съюз. Отново задълженията на Русия по италианския въпрос, вълнуващ най-силно Наполеон III, са изяснени, а частта за задълженията на Франция съвсем неясна. Въпреки това Петербург не отхвърлил това предложение, като смятал, че то може да се използва за база на бъдещи преговори.
Срещата във Варшава се състояла от 22 до 26 октомври 1860 г. и главният обсъждан въпрос бил обединението на правителствата за борба против ревволюционните движения в Европа. Австрия излязла с предложение за съюз, насочен против Франция, но Русия не подкрепяла такава политика с пълното съзнание за антируската политика на Австрия на Балканите. Поредната дипломатическа среща завършила с неуспех.
През 1863 г. на преден план отново излезнал полския въпрос. Правителствената заповед за мобилизация на новобранци по предварително изготвени списъци, включващи всички заподозрени от Петербург за революционна дейност, послужила за повод за всеобщи вълнения в Полша. Особено силно те оттекнали във Варшава, където се организирал Централния въстанически комитет. Отново полският въпрос разбунил духовете и в другите Европейски държави. Страхувайки се за своите полски владения, но и действайки с мотив Русия да бъде отслабена, Австрия обявила неутралитет. По същотото време, пред прага на национално обединение Прусия се страхувала революционното движение да не се пренесе и на нейна територия и затова се обявила твърдо против въстанието, подписвайки тайна руско-пруска конвенция за възстановяване реда и спокойствието. Тази конвенция засилила антируските настроения в Англия и Франция, но нито англичаните, нито французите били склонни да се ангажират с активна помощ за полските въстаници. В тази сложна обстановка западно-европейските държави излезнали с колективно предложение до Петербург да се свика европейска конференция на държавите, подписали договорите от 1815 г. Това предложение било отхвърлено от Горчаков с основанието, че полският въпрос е от вътрешно-политическо естество и Русия не желае вмешателства в него. Постепенно до края на 1863 – началото на 1864 г. и последните въстанически отряди били разбити и бунтът в Полша бил потушен. 1863 година обаче, била и последната година на руско-френски съюзни отношения, защотото след намесата на Англия и под натиска на френското общество, симпатизиращо на полския бунт, Наполеон III бил принуден да обърне гръб на Русия. Следващите години външно-политическите контакти на руската държава щели да бъдат доминирани от отношенията й с Прусия.
През 1864 г. Прусия започнала война с Дания под предтекст обединение на Германия. Като съюзник била привлечена Австрия, но този съюз бил краткотраен, тъй като главната цел на Прусия била да изгони Австрия от Германския съюз от 1815 г. Австрийските части били обвинени, че по време на датско-пруската война осъществявали антипруска агитация, което довело и до обявяване на война, завършила само месец по-късно с решителна победа за Прусия. Като следствие от тази криза Австрия била силно отслабена, Прусия – териториално увеличена, Франция и Англия – изолирани, или както казва Гораков: “тези последици ликвидираха враждебните против Русия съюзи, които произтичаха от Кримската война...”. В края на 1865 – началото на 1866 г. цялата европейска политика се преориентира от Изток на Запад – идеален момент Русия да постави отново своите искания за преразглеждане на Парижките клаузи. За свой съюзник в този момент империята избира Прусия, но без да се отказва и от евентуално споразумение с Франция. Повод за тези нови искания Русия намерила в казуса с Дунавските княжества. Април 1866 г. населението на Влашко и Молдова единно гласувало за обединяване на княжествата под управленето на Карол Хохенцолерн. Този избор, ратифициран на Парижката конференция от 1866 г., практически означавал потъпкване на решенията от Париж през 1856 г. Руското правителство започнало сондажи из западно-европейските държави и Турция, с цел да проучи отношението им към една евентуална по-цялостна ревизия на Парижкия договор. Всички пристигащи сведения, обаче говорели, че моментът още не е назрял. За пореден път Русия се ориентирала към отказване от военните средства за решаване на конфликта и към засилване на “нравствено-просветителското” влияние върху християнските народи. През лятото на 1866 г. обаче Критското въстание отново изправило Русия срещу другите европейски сили. Всички руски предложения за разработване на обща програма по критския въпрос били отхвърлени. По същото време Турция, чувствайки подкрепата на Англия и Франция започнала потушаване на въстанието. От началото до края на Критското въстание Русия подпомагала неофициално критското население с продоволствия и оръжие. Руски кораби спасили повече от 24 000 ранени жени, деца и старци от острова. Постепенно европейските държави започнали да ревизират политиката си по отношение на Критския въпрос и още януари 1867 г. австрийският министър Бейст призовал към съвместни европейски действия по този проблем, като осбено важна роля се отреждала на Русия поради нейната религиозна близост с останалите православни народи и моралното й въздействие върху Балканите. Международната промишлена изложба в Париж също била използвана като повод за среща между европейските монарси и турския султан Абдул Азис. По време на тази среща отново се затоплили отношенията между Франция и Русия, факт помрачен единствено от опита за покушение срещу Александър II, извършен от емигриралия след въстанието от 1863 г. поляк Березовски. Още повече че няколко месеца по-късно в Залцбург бил подписан меморандум между Франция и Австро-Унгария за запазване статуквото на Балканите и съблюдаване клаузите на Парижкия договор. Това френско-австрийско затопляне довело да задълбочване съюзните отношения между Русия и Прусия. Но дори тогава, в навечерието на френско-пруската война, френското правителство не отстъпило от идеята за запазване на Кримската система и се опитвало с дипломатически лавирания да откъсне Русия от Прусия без да й обещае нещо конкретно.
Войната избухнала на 19 юли 1870 г. и постепенно обединила около Прусия всички германски държави. Русия, Англия, Австрия, Италия и Дания заели позиции на неутралитет. Пруските военни успехи обезпокоили Европа. След битката при Седан от 1 септември 1870 г. Наполеон III бил пленен и доброволно абдикирал в полза на сина си. В Париж избухнало въстание, в следствие на което Франция била оглавена от правителството на Националната отбрана, начело с генерал Трошю. На 19 септември германските войски вече обсаждали Париж. Новото правителство било принудено да търси помощ. Френският пратеник прекарал 13 дни в Петербург, но не успял да убеди Горчаков и Александър II, че правителството на Националната отбрана е способно да организира отпор на Прусия. Въпреки това Александър II пратил писмо до пруския крал Вилхем, в което изразявал надеждата си, че Прусия няма да иска териториални отстъпки на Франция. Вилхем не се съобразил с тази молба. В учтивия отговор на писмото той съветвал Александър II да не се намесва в пруските отношения с Франция.
Русия решила да се възползва от тази криза, обхванала Западна Европа и отново да повдигне исканията си. Франция – главният инициатор на исканията за неутрализация на Черно море губела войната с Прусия и не можела да окаже съпротива, Пруското правителство заявило пред Александър II, че счита исканията му за законни, Австро-Унгария и Англия не искали да се ангажират в еднолични войни, а без силна европейска коалиция Турция се страхувала да се обяви против Русия. Не можем да подценим и дипломатическата дейност на генерал Игнатиев, който убеждавал турския велик везир Али паша във взаимната изгода за двете дъжави от премахването на черноморската неутрализация.
Решението на Русия да отмени ограничителните членове на Парижкия мирен договор било изложено с циркулярно писмо на Горчаков до правителствата на всички държави-участнички в Кримската система. Целта на документа била да докаже, че договорът от 1856 г. е изгубил силата си, като за потвърждение на този факт били привдени доказателства от типа на това, че докато Русия нямала право да защити черноморските си граници, Турция държала морски сили в архипелага и в Проливите, а Англия и Франция – в Средиземно море, т.е. за пълен неутралитет не можело да се говори. Изтъкнат бил и казусът с Дунавските княжества – тяхното обединение и оглавяване от чуждестранен владетел – като отстъпление от Парижкия договор. При тези условия Русия не можела да се смята вече зависима от този ограничаващ я договор. Съдържанието на това писмо, което представлявало не молба а заявление, предизвикало силни реакции в Русия.
По същото време в Европа то било посрещнато с изключително неодобрение навсякъде, включително и в Прусия. На страниците на европейския печат се развихрила широка полемика. Най-рязка критика съобщението получило в Австро-Унгария и в Англия. За двете правителства то се разглеждало като достатъчен повод за война. В опит да неутрализира английските реакции Горчаков постоянно изтъквал, че това е акт на “достойнство и задължение да не оставяме цялото пространство на нашата южна граница на произвола на случая или каприза”, а не опит за потъпкване на турските интереси. В опит да защити позициите си Горчаков се опирал и на авторитета на покойния Палмерстон, цитирайки неговите думи при подписването на Парижкия мир: “Този договор ще просъществува не повече от 10 години”. Използвайки англо-френските разногласия, руското правителство припомняло, че клаузата за неутрализация на Черно море била предложена от Франция, като гаранция за нейната политическа власт и че през 1870 г. ситуацията в Европа е много различна от тази през 1856 г. Също толкова враждебно посрещнали писмото и в Австро-Унгария, но тамошното отслабено правителство нямало нито икономически, нито военни възможности да действа самостоятелно. Всички очи се насочили към Турция. Въпреки подготвителната дипломация на Игнатиев в Турция, писмото обезпокоило Дивана със своята категоричност. С нескритото одобрение на Англия в Турция се засилили анти-руските настроения. Постепенно обаче, Игнатиев отново успял да спечели Али паша на страната на Русия. Горчаков отбелязал известно спадане на напрежението.
Ролята на медиатор заела Прусия. Канцлерът предложил да се свика в Петербург съвещание на държавите, подписали Парижкия договор. Всички одобрили това предложение, с изключение на Англия, която възразила против мястото на провеждане, предлагайки вместо Петербург Лондон. Началото на конференцията се протакало поради мълчанието на френското правителство, което се обявило против предложението, внесено от Прусия – настоящият враг на Франция, а също така изисквало в Лондон да бъде обсъден и френско-пруският конфликт.
На 5 (17) януари 1871 г. в Лондон била открита конференцията, на която присъствали всички представители на страните подписали Парижкия договор, с изключение на Франция, която се включила едва в последното заседание. Предмет на обсъждане бил въпросът за режима на Черно море и Проливите. Никой вече не възразявал срещу премахването неутрализацията на Черно море – отдавна било станало ясно, че съпротивата срещу тези искания на Русия е безмислена. Задачата била само това еднолично решение да бъде ратифицирано като международно. Поведението на турския предствител обаче, сериозно се различавало от обещаната от Али паша на Игнатиев турска реакция по въпроса. Преставителят на Портата заявил, че Турция не разглежда неутрализирането на Черно море като посегателство върху суверенитета й, а напротив се обявява в защита на клаузите на Парижкия договор като гаранция за сигурността и мира. Турция била готова да направи отстъпка на Русия като ревизира част от договора, но само при наличието на нови, регламентирани от Великите сили, гаранциии за сигурността й. В този контекст турският представител искал да се възстанови древното османско право в мирно време да се откриват Проливите за военни кораби на приятелски страни. Единни в желанието си да ограничат победата на Русия, европейските държави застанали твърдо зад това турско искане. След дълги дискусии за конкретната формулровка на проблема било прието компромисното решение на италианския посланник в Цариград Проливите да се откриват в мирно време за “приятелски и съюзни” държави, позовавайки се на Паржкия договор. Русия не възразила против това допълнение.
Лондонският протокол (3) бил подписан на 1 (13) март 1871 г. и ратифицирал правото на Русия да държи военен флот в Черно море и да строи военни укрепления по бреговете му. Така били ознаменувани 15-годишните усилия на руската външна политика за ревизиране на ограничителните клаузи на Парижкия договор. След Лондонската конференция настъпило кратковременно подобряване на руско-турските отношения. Отслабването на напрежението станало всеобщо. Кримската система, обединила се около целта да отслаби Русия, се разпаднала.
Променяйки традиционния си курс за търсене на опора в германските държави, първоначално Русия се опитва да се ориентира към Франция.Сключеният през 1859г. руско-френски съюз - не довежда до желания резултат.Следва ново сближаване с Прусия и Австрия. Русия започва да подкрепя Прусия в стремежа й да обедини всички германски земи под своето върховенство, а по време на френско-пруската война ( 1870-1871г.) се придържа към неутралитет. Възползвайки се от подходящия момент, Горчаков изпраща "циркулярна нота" ( октомври 1870г.), с която уведомява Великите сили и Турция , че Русия не се смята обвързана със задължението да не поддържа военен флот в Черно Море. От благодарност за неутралитета Прусия я подкрепя. Англия и Австрия осъждат едностранното решение на руското правителство, а разгромената Франция няма възможност да протестира.
Конференцията в Лондон само потвърждава отмяната на неутрализацията на Черно море. Русия си възвръща правото да има военен флот, военноморски бази и укрепления по Черноморското крайбрежие. Това позволява отбранителната линия по южната граница на страната да бъде възстановена. Освен това се разширява външната търговия през Проливите, по-интензивно се развива Новорусийският, черноморски регион на страната. А царското правителство е готово за нови политически съюзи, за да поддържа европейското равновесие и да възстанови международния си престиж.
Използвана литература:
1. Цимбаев, Н. И. – История на Русия XIX – началото на XX век
2. Киняпина, Н.С. – Външна политика на Русия през XIX век
Руската външна политика в борба за ревизиране на Кримската система (1856-1871 г.)
Краят на Кримската война (1853-1856 г.)(1) бележи нова фаза в руската външна политика. С подписването на Парижкия мирен договор (13 (25) февруари 1856 г.)(2) на Русия са отнети редица привилегии, гарантирани й в рамките на Виенската система. Обявена е неутрализация на Черно море, което фактически означава оголване на южните граници, тъй като империята е задължена да ликвидира крепостните си съоръжения и да не държи военен флот в Черно море. Руската граница в Закавказието се запазва, но част от Бесарабия и устието на Дунав са й отнети.Това коренно променя разположението на силите в Европа.Изграденият англо-австро-френски блок е насочен към запазване политическата изолация Русия и нейната военностратегическа слабост, осигурени на решенията в Париж през 1856г.Тя не губи положението си на велика сила, но поражението не и дава право на решаващ глас в международните отношения. Русия е лишена и от правото на еднолично покровителство над християните в Сърбия и Дунавските княжества, което допълнително отслабва позициите й.Членът за неутрализация на Черно море я лишава от възможността да оказва ефективна подкрепа на балканските народи.Във връзка с това главна задача на руската дипломация става борбата за отмяна на този член и за засилване международния авторитет на страната. В рамките на Парижкия конгрес окончателно е потвърдено и новото преразпределение на силите, получило названието Кримска система. Със силна анти-руска насоченост, новата система води до изключителен спад в международния престиж на Русия и кара мнозина да зачеркнат империята от числото на Великите сили. От тук насетне приоритет в политиката на империята стават вътрешните й дела, като външната политика се ориентира изцяло към ревизиране на решенията на Парижкия конгрес чрез средствата на дипломацията.Огромно значение придобива средноазиатското направление.Руското првителство начертава и реализира програма за присъединяване на Средна Азия,за нейното по-нататъшно усвояване и колонизиране.
От 1855 до 1881 г. Русия е оглавена от Александър II , а постът министър на външните работи заема Александър Михайлович Горчаков (1856-1882 г.) - голям дипломат с широк политически кръгозор.Неговата историческа фраза: "Русия не се сърди, тя се съсредоточава..." отразява основните принципи на вътрешната и външната политика на страната от това време. За разлика от предшественика си Неселроде, Горчаков имал собствено виждане за проблемите от външно-политическо естество, стоящи пред Русия, и водел политика на сближение между държавите, изхождайки от политическите и икономическите им сходства, а не от династически връзки. Също така, той е човекът, насочил Александър II към вътрешно-политическото развитие на страната с цел преодоляване на следвоената криза. Тази преориентация в приоритетите на държавата той разглеждал като продължителна мярка, за което свидетелства и доклада му до Александър II, писан 1865 г.: “При съвременното положение на нашата държава и Европа изобщо главното внимание на Русия трябва да бъде насочено предимно към осъществяване делото на нашето вътрешно развитие и цялата външна политика трябва да бъде подчинена на тази задача.” Успоредно с това, като главна задача на руската външна политика е определена борбата за отмяна на ограничителните клаузи на Парижкия мир. Русия не може да се примири южната й граница да остане незащитена, а по същото време състоянието й на външно-политическа изолация и икономическа изостаналост чертае единствения възможен път за постигането на целите й – дипломатическо лавиране между държавите от Кримската система. От 1856 до 1871 г. отношенията на Русия с другите Европейски държави се определят изцяло от това какво отношение имат те към руските искания за ревизия на Парижкия договор.
С оглед на външно-политическата обстановка още през 1856 г. Русия се насочва към Франция като държава, за която Изтокът не е от такова значение, колкото едно евентуално разширение в Централна Европа. Не трябва да се подценява обаче и фактът, че Франция е една от страните-създателки на Кримската система и че колкото и склонен да изглеждал на компромиси Наполеон III , той постоянно сверявал действията си с Лондон. Въпреки това Русия съзнавала колко дълбоки са руско-английските противоречия и всячески се опитвала да използва англо-френските конфликти на Изток за сближение с Франция. Първи стъпки в тази насока прави извънредният френски посланик Морни, който още 1856 г. на организирания от него прием заявил френските уверения в най-добро разположение спрямо Русия. Продължение тези контакти имат и през следващата 1857 г., а финалният им етап е белязан от срещата на императорите в Щутгарт през септември 1857 г., когато двамата владетели се споразумели по всички въпроси, свързани с европейската политика, първо да се договарят помежду си. Въпреки това тази среща е оценена доста сдържано от Горчаков: “Нашите отношения с Франция останаха в неопределено състояние, но със стремеж към движение напред...”. Тази среща дава увереност на Наполеон III, че при евентуална война за северно-италианските земи Русия няма да застане на страната на Австрия. Липсата на едно формално споразумение между Русия и Франция особено с оглед на подкрепата, която Англия оказва на Австрия, кара Наполеон III да предприеме активни действия на сближение с Петербург. На 19 февруари (3 март) 1859 г. в Париж се подписва таен руско-френски договор, според който при война между Франция и Австрия за северно-италианските земи Русия се задължава да запази благосклонен неутралитет. Задълженията на Франция към Русия са формулирани доста неясно като подкрепа за изменението на съществуващите договори. Като цяло споразумението е изгодно предимно за Франция, но с оглед международното положение на Русия към този момент то има и някои активи – империята излиза от външно-политическата изолация, наложена й от Кримската система и засилва отчуждението между Англия и Франция.
Френско-австрийската война за северно-италианските земи съвпада с нов подем на национално-освободителните движения в Европа. Въпреки че Наполеон III тръгва към Италия с идеята да установи там свойто господство, той е принуден да оглави национално-освободителното движение на италианския народ и да съдейства по необходимост за обединението на Италия. Революционният подем в Италия е посрещнат със съчувствие от руското общество, но сред правителство започва да се шири страхът, че движението може да се разпространи и в други държави и най-вече в Полша. Победа на революцията в Италия не искал и Наполеон III. С оглед отслабеното положение на Австрия той сключил сепаративен мир с Франц Йосиф през юли 1859 г., според който Ломбардия била дадена на Сардиния, Венецианска област оставала за Австрия, а Ница и Савоя получавала Франция. Френско-австрийската война отслабила Австрия и довела до засилване на Франция, която вече не се нуждаела от помощта на Русия. Въпреки това, когато през 1860-1861 г. вълнения обхванали Сирия и Ливан, в новата фаза на англо-френския конфликт Русия отново подкрепила Франция с надеждата Наполеон III да се застъпи за възстановяването на руските сили в Черно море. Отново обаче, Франция излъгала руските очаквания, което принудило Русия да подкрепи Англия в протеста й срещу оставането на френски войски в Сирия. Настъпил момент на преориентация на руската политика към Прусия и Австрия.
По същото време и за Прусия и за Австрия било изгодно сближението с Русия. Първа крачка в тази насока прави бъдещият канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк, който през есента на 1959 г. се срещнал с Александър II и Горчаков във Варшава. По време на тази среща не се достигнало до никакво конкретно споразумение. Следващата инициатива дошла от Австрия – императорът Франц Йосиф помолил да се срещне с Александър II във Варшава. Царят приел това предложение и допълнително поканил пруския принц-регент. За да не наруши щутгардското споразумение от 1857 г., Александър II съобщил в Париж за срещата на тримата монарси, демонстрирайки желание да привлече и Франция към този съюз. Изправена пред перспективата за австро-пруско-руска коалиция, Франция прави поредния опит да привлече Русия, обвързвайки я във френско-руски съюз. Отново задълженията на Русия по италианския въпрос, вълнуващ най-силно Наполеон III, са изяснени, а частта за задълженията на Франция съвсем неясна. Въпреки това Петербург не отхвърлил това предложение, като смятал, че то може да се използва за база на бъдещи преговори.
Срещата във Варшава се състояла от 22 до 26 октомври 1860 г. и главният обсъждан въпрос бил обединението на правителствата за борба против ревволюционните движения в Европа. Австрия излязла с предложение за съюз, насочен против Франция, но Русия не подкрепяла такава политика с пълното съзнание за антируската политика на Австрия на Балканите. Поредната дипломатическа среща завършила с неуспех.
През 1863 г. на преден план отново излезнал полския въпрос. Правителствената заповед за мобилизация на новобранци по предварително изготвени списъци, включващи всички заподозрени от Петербург за революционна дейност, послужила за повод за всеобщи вълнения в Полша. Особено силно те оттекнали във Варшава, където се организирал Централния въстанически комитет. Отново полският въпрос разбунил духовете и в другите Европейски държави. Страхувайки се за своите полски владения, но и действайки с мотив Русия да бъде отслабена, Австрия обявила неутралитет. По същотото време, пред прага на национално обединение Прусия се страхувала революционното движение да не се пренесе и на нейна територия и затова се обявила твърдо против въстанието, подписвайки тайна руско-пруска конвенция за възстановяване реда и спокойствието. Тази конвенция засилила антируските настроения в Англия и Франция, но нито англичаните, нито французите били склонни да се ангажират с активна помощ за полските въстаници. В тази сложна обстановка западно-европейските държави излезнали с колективно предложение до Петербург да се свика европейска конференция на държавите, подписали договорите от 1815 г. Това предложение било отхвърлено от Горчаков с основанието, че полският въпрос е от вътрешно-политическо естество и Русия не желае вмешателства в него. Постепенно до края на 1863 – началото на 1864 г. и последните въстанически отряди били разбити и бунтът в Полша бил потушен. 1863 година обаче, била и последната година на руско-френски съюзни отношения, защотото след намесата на Англия и под натиска на френското общество, симпатизиращо на полския бунт, Наполеон III бил принуден да обърне гръб на Русия. Следващите години външно-политическите контакти на руската държава щели да бъдат доминирани от отношенията й с Прусия.
През 1864 г. Прусия започнала война с Дания под предтекст обединение на Германия. Като съюзник била привлечена Австрия, но този съюз бил краткотраен, тъй като главната цел на Прусия била да изгони Австрия от Германския съюз от 1815 г. Австрийските части били обвинени, че по време на датско-пруската война осъществявали антипруска агитация, което довело и до обявяване на война, завършила само месец по-късно с решителна победа за Прусия. Като следствие от тази криза Австрия била силно отслабена, Прусия – териториално увеличена, Франция и Англия – изолирани, или както казва Гораков: “тези последици ликвидираха враждебните против Русия съюзи, които произтичаха от Кримската война...”. В края на 1865 – началото на 1866 г. цялата европейска политика се преориентира от Изток на Запад – идеален момент Русия да постави отново своите искания за преразглеждане на Парижките клаузи. За свой съюзник в този момент империята избира Прусия, но без да се отказва и от евентуално споразумение с Франция. Повод за тези нови искания Русия намерила в казуса с Дунавските княжества. Април 1866 г. населението на Влашко и Молдова единно гласувало за обединяване на княжествата под управленето на Карол Хохенцолерн. Този избор, ратифициран на Парижката конференция от 1866 г., практически означавал потъпкване на решенията от Париж през 1856 г. Руското правителство започнало сондажи из западно-европейските държави и Турция, с цел да проучи отношението им към една евентуална по-цялостна ревизия на Парижкия договор. Всички пристигащи сведения, обаче говорели, че моментът още не е назрял. За пореден път Русия се ориентирала към отказване от военните средства за решаване на конфликта и към засилване на “нравствено-просветителското” влияние върху християнските народи. През лятото на 1866 г. обаче Критското въстание отново изправило Русия срещу другите европейски сили. Всички руски предложения за разработване на обща програма по критския въпрос били отхвърлени. По същото време Турция, чувствайки подкрепата на Англия и Франция започнала потушаване на въстанието. От началото до края на Критското въстание Русия подпомагала неофициално критското население с продоволствия и оръжие. Руски кораби спасили повече от 24 000 ранени жени, деца и старци от острова. Постепенно европейските държави започнали да ревизират политиката си по отношение на Критския въпрос и още януари 1867 г. австрийският министър Бейст призовал към съвместни европейски действия по този проблем, като осбено важна роля се отреждала на Русия поради нейната религиозна близост с останалите православни народи и моралното й въздействие върху Балканите. Международната промишлена изложба в Париж също била използвана като повод за среща между европейските монарси и турския султан Абдул Азис. По време на тази среща отново се затоплили отношенията между Франция и Русия, факт помрачен единствено от опита за покушение срещу Александър II, извършен от емигриралия след въстанието от 1863 г. поляк Березовски. Още повече че няколко месеца по-късно в Залцбург бил подписан меморандум между Франция и Австро-Унгария за запазване статуквото на Балканите и съблюдаване клаузите на Парижкия договор. Това френско-австрийско затопляне довело да задълбочване съюзните отношения между Русия и Прусия. Но дори тогава, в навечерието на френско-пруската война, френското правителство не отстъпило от идеята за запазване на Кримската система и се опитвало с дипломатически лавирания да откъсне Русия от Прусия без да й обещае нещо конкретно.
Войната избухнала на 19 юли 1870 г. и постепенно обединила около Прусия всички германски държави. Русия, Англия, Австрия, Италия и Дания заели позиции на неутралитет. Пруските военни успехи обезпокоили Европа. След битката при Седан от 1 септември 1870 г. Наполеон III бил пленен и доброволно абдикирал в полза на сина си. В Париж избухнало въстание, в следствие на което Франция била оглавена от правителството на Националната отбрана, начело с генерал Трошю. На 19 септември германските войски вече обсаждали Париж. Новото правителство било принудено да търси помощ. Френският пратеник прекарал 13 дни в Петербург, но не успял да убеди Горчаков и Александър II, че правителството на Националната отбрана е способно да организира отпор на Прусия. Въпреки това Александър II пратил писмо до пруския крал Вилхем, в което изразявал надеждата си, че Прусия няма да иска териториални отстъпки на Франция. Вилхем не се съобразил с тази молба. В учтивия отговор на писмото той съветвал Александър II да не се намесва в пруските отношения с Франция.
Русия решила да се възползва от тази криза, обхванала Западна Европа и отново да повдигне исканията си. Франция – главният инициатор на исканията за неутрализация на Черно море губела войната с Прусия и не можела да окаже съпротива, Пруското правителство заявило пред Александър II, че счита исканията му за законни, Австро-Унгария и Англия не искали да се ангажират в еднолични войни, а без силна европейска коалиция Турция се страхувала да се обяви против Русия. Не можем да подценим и дипломатическата дейност на генерал Игнатиев, който убеждавал турския велик везир Али паша във взаимната изгода за двете дъжави от премахването на черноморската неутрализация.
Решението на Русия да отмени ограничителните членове на Парижкия мирен договор било изложено с циркулярно писмо на Горчаков до правителствата на всички държави-участнички в Кримската система. Целта на документа била да докаже, че договорът от 1856 г. е изгубил силата си, като за потвърждение на този факт били привдени доказателства от типа на това, че докато Русия нямала право да защити черноморските си граници, Турция държала морски сили в архипелага и в Проливите, а Англия и Франция – в Средиземно море, т.е. за пълен неутралитет не можело да се говори. Изтъкнат бил и казусът с Дунавските княжества – тяхното обединение и оглавяване от чуждестранен владетел – като отстъпление от Парижкия договор. При тези условия Русия не можела да се смята вече зависима от този ограничаващ я договор. Съдържанието на това писмо, което представлявало не молба а заявление, предизвикало силни реакции в Русия.
По същото време в Европа то било посрещнато с изключително неодобрение навсякъде, включително и в Прусия. На страниците на европейския печат се развихрила широка полемика. Най-рязка критика съобщението получило в Австро-Унгария и в Англия. За двете правителства то се разглеждало като достатъчен повод за война. В опит да неутрализира английските реакции Горчаков постоянно изтъквал, че това е акт на “достойнство и задължение да не оставяме цялото пространство на нашата южна граница на произвола на случая или каприза”, а не опит за потъпкване на турските интереси. В опит да защити позициите си Горчаков се опирал и на авторитета на покойния Палмерстон, цитирайки неговите думи при подписването на Парижкия мир: “Този договор ще просъществува не повече от 10 години”. Използвайки англо-френските разногласия, руското правителство припомняло, че клаузата за неутрализация на Черно море била предложена от Франция, като гаранция за нейната политическа власт и че през 1870 г. ситуацията в Европа е много различна от тази през 1856 г. Също толкова враждебно посрещнали писмото и в Австро-Унгария, но тамошното отслабено правителство нямало нито икономически, нито военни възможности да действа самостоятелно. Всички очи се насочили към Турция. Въпреки подготвителната дипломация на Игнатиев в Турция, писмото обезпокоило Дивана със своята категоричност. С нескритото одобрение на Англия в Турция се засилили анти-руските настроения. Постепенно обаче, Игнатиев отново успял да спечели Али паша на страната на Русия. Горчаков отбелязал известно спадане на напрежението.
Ролята на медиатор заела Прусия. Канцлерът предложил да се свика в Петербург съвещание на държавите, подписали Парижкия договор. Всички одобрили това предложение, с изключение на Англия, която възразила против мястото на провеждане, предлагайки вместо Петербург Лондон. Началото на конференцията се протакало поради мълчанието на френското правителство, което се обявило против предложението, внесено от Прусия – настоящият враг на Франция, а също така изисквало в Лондон да бъде обсъден и френско-пруският конфликт.
На 5 (17) януари 1871 г. в Лондон била открита конференцията, на която присъствали всички представители на страните подписали Парижкия договор, с изключение на Франция, която се включила едва в последното заседание. Предмет на обсъждане бил въпросът за режима на Черно море и Проливите. Никой вече не възразявал срещу премахването неутрализацията на Черно море – отдавна било станало ясно, че съпротивата срещу тези искания на Русия е безмислена. Задачата била само това еднолично решение да бъде ратифицирано като международно. Поведението на турския предствител обаче, сериозно се различавало от обещаната от Али паша на Игнатиев турска реакция по въпроса. Преставителят на Портата заявил, че Турция не разглежда неутрализирането на Черно море като посегателство върху суверенитета й, а напротив се обявява в защита на клаузите на Парижкия договор като гаранция за сигурността и мира. Турция била готова да направи отстъпка на Русия като ревизира част от договора, но само при наличието на нови, регламентирани от Великите сили, гаранциии за сигурността й. В този контекст турският представител искал да се възстанови древното османско право в мирно време да се откриват Проливите за военни кораби на приятелски страни. Единни в желанието си да ограничат победата на Русия, европейските държави застанали твърдо зад това турско искане. След дълги дискусии за конкретната формулровка на проблема било прието компромисното решение на италианския посланник в Цариград Проливите да се откриват в мирно време за “приятелски и съюзни” държави, позовавайки се на Паржкия договор. Русия не възразила против това допълнение.
Лондонският протокол (3) бил подписан на 1 (13) март 1871 г. и ратифицирал правото на Русия да държи военен флот в Черно море и да строи военни укрепления по бреговете му. Така били ознаменувани 15-годишните усилия на руската външна политика за ревизиране на ограничителните клаузи на Парижкия договор. След Лондонската конференция настъпило кратковременно подобряване на руско-турските отношения. Отслабването на напрежението станало всеобщо. Кримската система, обединила се около целта да отслаби Русия, се разпаднала.
Променяйки традиционния си курс за търсене на опора в германските държави, първоначално Русия се опитва да се ориентира към Франция.Сключеният през 1859г. руско-френски съюз - не довежда до желания резултат.Следва ново сближаване с Прусия и Австрия. Русия започва да подкрепя Прусия в стремежа й да обедини всички германски земи под своето върховенство, а по време на френско-пруската война ( 1870-1871г.) се придържа към неутралитет. Възползвайки се от подходящия момент, Горчаков изпраща "циркулярна нота" ( октомври 1870г.), с която уведомява Великите сили и Турция , че Русия не се смята обвързана със задължението да не поддържа военен флот в Черно Море. От благодарност за неутралитета Прусия я подкрепя. Англия и Австрия осъждат едностранното решение на руското правителство, а разгромената Франция няма възможност да протестира.
Конференцията в Лондон само потвърждава отмяната на неутрализацията на Черно море. Русия си възвръща правото да има военен флот, военноморски бази и укрепления по Черноморското крайбрежие. Това позволява отбранителната линия по южната граница на страната да бъде възстановена. Освен това се разширява външната търговия през Проливите, по-интензивно се развива Новорусийският, черноморски регион на страната. А царското правителство е готово за нови политически съюзи, за да поддържа европейското равновесие и да възстанови международния си престиж.
Използвана литература:
1. Цимбаев, Н. И. – История на Русия XIX – началото на XX век
2. Киняпина, Н.С. – Външна политика на Русия през XIX век
Геноцидът спрямо арменците
Матрицата на изтреблението
Питър Балакян. Горящият тигър. Геноцидът спрямо арменците и отговорът на Америка.
Превод от английски Фани Аронова. Издателство Комо. София, 2005.
Със съдействието на посолството на САЩ в България на български език е публикувана книгата "Горящият Тигър" на американския учен Питър Балакян. Тя има за предмет исторически събития, станали в края на ХIХ и първата четвърт на ХХ в. на територията на Турската империя и известни на човечеството като Геноцид над арменския народ. Основната цел на автора е да разкрие отношението на САЩ към престъпленията срещу човечеството и по-конкретно към Геноцида над арменците, който се смята за "моделът за повечето случаи на геноцид, последвали през ХХ век". Излизането на книгата съвпада с 90-годишнината от Геноцида над арменците, която беше отбелязана на 24 април тази година по всички кътчета на нашата планета. За геноцида над арменците 100 години по-късно
Книгата е цялостна панорама на исторически събития, станали в Турция и в Европа - позицията на великите европейски сили към Турция и водената от нея политика от края на ХIХ век, недоволствата, бунтовете и въстанията на балканските народи от България, Сърбия, Гърция, Македония, Черна гора, Албания, Румъния, Босна срещу турската тирания. Многопланово е представена политиката на турския султан Абдул Хамид по изтребване на християнското население от територията на Турция, "нежната революция" на младотурците от 1908 г., пътя на Турция към арменския геноцид от 1915 г., дейността на комитета "Обединение и напредък" и неговата националистическа идеология, както и отношението на световната общественост, осъждаща тази политика.
Авторът на книгата се основава на изключително богат фактически материал - разкази на очевидци, журналисти и мисионери, на чиновници от турската администрация, доклади, рапорти, заповеди на служебни лица и представители на дипломатически мисии - относно организирането и конкретната реализация на етническото изтребване на арменците в Турската империя през 1894-1986 г. и 1909-1922 г. Той съобщава, че само в Националния архив на САЩ има 37 хил. страници документи, които свидетелстват за Геноцида над арменците, както и десетки хиляди фотоси, които документират нагледно това престъпление.
Кой е извършил Геноцида над арменците?
През 1894-1896 г. основният организатор на кървавите събития над арменците е турският султан Абдул Хамид с цел да прочисти Турската империя от християнското население. За три години "кървавият султан" избива 200 хиляди арменци. Кланетата започват в град Сасун и се пренасят по цялата територия на Турската империя. Това е "първият случай на организирано масово избиване на арменци в съвременната османска история - извършено в мирно време, без да е свързано с никаква война" (с. 67). Един от очевидците на тези събития е британският вицеконсул, който пише, че турците са гонили арменците като зверове и са ги убивали където сварят.
Понеже престъпленията на Турция остават ненаказани, много американски интелектуалци, които предвиждат, че през ХХ век САЩ ще бъдат световен лидер, предлагат Америка да стане инициатор на приемането на международен закон за националните престъпления (с. 133-134). През това време националистическите сили на младотурците се надигат в името на обновяването на страната. Те през 1908 г. успяват да ограничат и почти да лишат султан Абдул Хамид от политическа власт в името на Конституцията от 1876 г. и либерализацията на политическия режим в Турция.
Според автора, през 1909 г. Турция тръгва по пътя на геноцида. Годината започва с "изпълнение на план за турцизацията на империята" под знамето на идеологията на пантюркизма. През април започва контрареволюционен метеж в столицата, който се пренася в страната. Правителството е военизирано, всички етнически организации и клубове са затворени. Инициирани са арменските кланета в град Адана (1909 г.). За тях британският вицеконсул в град Мерсин протестира в конака, понеже войниците, които би трябвало да спрат клането, участват в убийствата на арменци (с. 152). В Адана са избити 15 хиляди арменци, изгорени са до основи 4 437 къщи на арменци, опожарени и опустошени са 200 села с арменско население. Тези издевателства на турците американският посланик Хенри Моргентау нарича "садистични оргии". Арменският поет Сиаманто в поемата си "Танцът" описва как турските войници принуждават арменските жени да танцуват около огъня, а след това ги изгарят живи.
Младотурските лидери на Комитета "Обединение и напредък" - Талят, Енвер и Джемал, продължават планираното изтребване на арменците през ХХ век. Те изработват документите по организирането и изпълнението на последвалите арменски кланета, чийто връх е 24 април 1915 г. - унищожаването на ядрото на арменската интелигенция в столицата. Планът на комитета за ликвидирането на арменците в Османската империя е приведен в действие през пролетта и лятото на 1915 г. Балакян пише: "Всичко е добре режисирано... обкръжават и арестуват арменците и после направо ги застрелват или изселват" (с. 173). Броят на жертвите в периода 1915-1922 г. е между милион и милион и половина души (с. 177).
Кои са непосредствените участници в Геноцида?
Авторът разказва, че това е турският държавен апарат - чиновници, полиция, жандармерия, специализирани отряди за унищожение, четите на смъртта, освободени затворници, редовната турска войска, специални администрации по вилаети за провеждане на операциите по избиване на арменците. Авторът привежда много документи, в които е описано какво са правили извършителите на Геноцида над арменците: пребиване до смърт, съсичания със саби, отсичане на глави с ятагани, обесване, изнасилване, избиване на цивилни мъже, кланета, създаване на градове с ходещи скелети, расово унищожение и пр. Според американския изследовател Р. Рубинщайн, младотурското изтребление на арменците през 1915 г. е "първият завършен опит на една съвременна държава да извърши методично и дисциплинирано организиран геноцид". Въз основа на тази многостранна панорама авторът съвсем естествено идва до въпроса: Защо турските правителства от края на ХIХ в. и началото на ХХ в. провеждат политика на изтребление на християнското население в Турската империя?
Основната причина е възприемането от турските правителства в идеологическата политика, че "ислямът повелява господство", както твърди главният идеолог на Комитета "Обединение и напредък" Зия Гьокалп. Според него, Турция може да се съживи отново само ако се отърве от немюсюлманските елементи, защото "гърците, арменците и евреите са чуждо тяло в националната турска държава". Това е всъщност провеждане на политика на "турцизация", утвърдена със закон, който разрешава да се прогонва, убива или унищожава всичко, което не е турско, и да се присвоява по насилствен начин чужда собственост".
Отричането на Геноцида над арменците
Още султан Абдул Хамид отрича кланетата, които самият той е организирал и извършил. Такава е политиката и на всеки следващ турски режим (с. 369), дори и в наши дни. На всички онези, които отричат геноцида над арменците, авторът задава следните въпроси: Ако не е имало геноцид, как са се появили десетките хиляди статии във вестниците на САЩ, Канада, Франция, Германия, Великобритания, Русия, Гърция, Аржентина, Швейцария, а и в самата Турция, в които са изнесени конкретни факти за убийства и депортация на арменци по територията на Турската империя? Защо Талят паша, в писмото си до американския посланик Хенри Моргентау се хвали като пише: "За три месеца аз направих повече за решаването на арменския проблем, отколкото успя Абдул Хамид за трийсет години. Вече ликвидирахме три четвърти от арменците". Защо, по настояване на Лондон, турското правителство организира Военен трибунал в Истанбул през 1919-1920 г. за осъждането на извършителите на Геноцида над арменците. Трибуналът потвърдждава основното обвинение за преднамерено масово убийство, организирано от Централния комитет на "Обединение и напредък" и проведено от Специалната организация (Тешкилят и Махсуса), и осъжда задочно на смърт ръководителите на младотурското правителство Талят, Енвер, Джамал и д-р Назъм.
Правителствата на 70 държави официално признават Геноцида над арменския народ и осъждат извършителите му. В книгата е доказано убедително, че никакви опити за отричане на геноцида над арменците не могат да заблудят никого. Турската кампания за отричане на геноцида над арменците, авторът нарича "зловеща". Защо? Защото с отричането на геноцида над арменците се оневиняват извършителите му. По същество това е "двоен геноцид", това е двойно отрицание. А според законите на един велик философ двойното отрицание означава потвърждение.
Отрицателите на геноцида с двойното си отрицание го потвърждават.
Какво е отношението на американците към Геноцида?
Отношението на американците към геноцида е свързано със създаването на първото международно движение за човешки права в историята на САЩ. Американските интелектуалци искат Америка да е активна в кампанията за спасяването на арменците. Тук се създава Национален комитет за подпомагане на арменците, местни комитети, много благотворителни дружества и женски организации. Чрез социалната активност на американските интелектуалци и многото публикации за Геноцида Армения става за американския ученик толкова известна, колкото Англия. Само през 1915 г. в САЩ са публикувани 145 статии за геноцида над арменците, в които са представени конкретни факти за насилия и депортации на арменци, организирани от турското правителство. Активно и много ползотворно е отношението на американските мисионери и хуманитарни работници, особено на американските жени, които по време на геноцида са работили в Анадола.
Американските интелектуалци изразяват своята критична позиция и тогава, когато американското правителство проявява колебливост, непоследователност или неоправдана пасивност спрямо политиката на Турция за погазване на правата на човека. Най-ярък израз на тази социална позиция е писмото на Теодор Рузвелт до тогавашния президент на САЩ Уилсън за отказа му да предприеме ефективни действия в полза на Армения. Той пише: "Арменското клане беше най-голямото престъпление по време на войната, а липсата на действия срещу Турция означава неговото опрощаване; защото щом не си изкоренил из основи турския ужас, значи всички приказки за гарантиране на бъдещия световен мир са зловредна безсмислица".
Отношението на Америка към Геноцида над арменците се синтезира в златното правило на САЩ - "отново да работим за Армения. Тя трябва да бъде избавена". Това златно правило лежи в основата на историческата традиция, възникнала в САЩ от времето на създаването на първото движение за защита на човешките права в края на ХIХ век и утвърдила се чрез дейността на американските дипломати, особено на Х. Моргентау и др., на американските президенти Уилсън, Рузвелт и др., за да остане тази традиция актуална и до днес, което се вижда добре и от книгата на Балакян.
Накрая, като син на родители, които по чудо са се спасили от арменските кланета в Турция и са намерили подслон в България, искам да благодаря на посолството на САЩ в България, с чието съдействие тази прекрасна книга е издадена у нас. Това за мене е признак, че посолството на САЩ в България не само споделя активната демократична политика в защита на правата на човека и на етническите малцинства още от края на ХIХ век до днес. То продължава тази вековна традиция, за да изчезне напълно призракът на "Горящия Тигър" от нашата планета.
Саркис Саркисян
Проф. д-р на философските науки Саркис Саркисян преподава история на Армения, арменска цивилизация и странознание в Софийския университет. През 1994 г. е избран за академик на Международната академия по философия. Бил е дългогодишен член на редколегията на списание "Философска мисъл".
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Armenija i genocid
Svi elementi definicije genocida prisutni su u armenskom slučaju: pokolji, deportacije, prisilni marševi u pustinju, umiranje od gladi, žeđi… sve s ciljem potpunog istrjebljenja naroda
Piše: Marko KARAMATIĆ
Armenci su vrlo star narod. Već tijekom prvog tisućljeća prije Krista doživjeli su svoj kulturni procvat, a koncem III. stoljeća primili su kršćanstvo. Tijekom svoje duge povijesti uživali su samostalnost ili su bili u sklopu neke od moćnih država u svome okruženju. U XVI. st. dospjeli su pod vlast Osmanskog (Turskog) Carstva i od tada su izvrgnuti povremenim progonima sve do konačnog istrjebljenja. Konačni progon započeo je sultan Abdul Hamid II. od 1894. do 1896. godine, koji je odlučio ukinuti armensko pitanje tako da ukine Armence . Tada je život izgubilo oko 100.000 Armenaca (prema nekim procjenama i znatno više). Bio je to početak genocida. Nastavak je uslijedio 1909. s 20.000 do 30.000 armenskih žrtava. Taj je masakr Englez Duckett Z. Ferriman 1913. imenovao terminom holokaust i time ga prvi put uveo u političku literaturu.
Genocid je kulminirao 1915. godine. Obrađujući dokumente i protokole s procesa organizatorima i izvršiteljima genocida nad Armencima, turski je povjesničar Taner Akçam, koji živi na Zapadu, u svojoj doktorskoj disertaciji ( Armenien und der Völkermord, Hamburg, 2004), utemeljeno pokazao da se radilo o planskom genocidu što su ga pripremili najviši organi državne vlasti i partije mladoturskog pokreta Jedinstvo i napredak (Ittihat ve Terakki).
Plan i provedba genocida
Realizacija plana započela je 24. i 25. travnja 1915. Tada je pod izgovorom ustanka u provinciji Van uhićeno 235 vodećih ljudi iz armenske zajednice u Istanbulu. Njihov se broj već mjesec dana kasnije popeo na 2.345. Uhićenici su deportirani u razna mjesta Anadolije i ondje likvidirani. S ciljem zastrašivanja, vješani su na javnim mjestima. Val uhićenja proširio se i na druga područja. Od svibnja 1915. započela je deportacija stotina tisuća Armenaca iz pokrajina istočne Anadolije, a potom iz zapadne Anadolije i Trakije, što je za većinu značilo smrt.
Motiv genocida bio je u težnji za stvaranjem čiste vjerski, nacionalno i rasno homogene države (islamska vjera, turska rasa) pod idejom panislamizma i panturkizma. Zemlju je trebalo očistiti od kršćanskog stanovništva. Već u kolovozu 1914. donesena je odluka o formiranju Specijalne organizacije (Teşkilat-i Mahsusa) čiji je cilj bio ostvarivanje islamske unije i ujedinjenja svih izvan Turske živućih Turaka pod idejom turkizma . Ta je organizacija imala nalog formirati oružane postrojbe. Jedno povjerenstvo u okviru Ministarstva rata trebalo je koordinirati provedbu plana. Kao središte svih operacija na području istočne Anadolije izabran je Erzurum. Utemeljeno je i Revolucionarno društvo Kavkaz da bi se stvorio dojam da s planom progona armenskih kršćana vlada i partija nemaju ništa. Radilo se tajno. Pisane naredbe dijeljene su povjerljivim ljudima koji su trebali raditi na provedbi planova. I spomenuto je društvo bilo zaduženo da formira oružane postrojbe. Regrutirane su iz triju skupina: 1) kurdska plemena; 2) kažnjenici; 3) izbjeglice s Balkana. Na taj je način mobilizirano oko 30.000 ljudi. Te su postrojbe već u kolovozu 1914. počele djelovati u kavkaskom i iranskom graničnom području ubijajući armenske intelektualce, političke i vjerske vođe. Ministar unutarnjih poslova Talaat-paša bio je vrlo zadovoljan nakon jedne inspekcije, izjavivši: Pun sam nade!
Vojni neuspjeh Turske protiv ruske vojske na području Kavkaza početkom 1915. (poginulo 100.000 vojnika u nekoliko tjedana) poslužio je za stvaranje legende o izdaji Armenaca. To je ubrzalo konačnu odluku da se krene u njihovo istrjebljenje. Radi uklanjanja unutarnje opasnosti, Centralni komitet partije Jedinstvo i napredak (Ittihat ve Terakki) odlučio je na skupštini u ožujku 1915. da se konačno riješi armensko pitanje. To je za posljedicu imalo zakon o deportaciji Armenaca donesen 27. svibnja iste godine. Prema riječima ministra Talaat-paše, bio je to rezultat dugog i zrelog promišljanja. Deportacije su u istočnim provincijama započele i prije službene odluke na osnovi usmenog dogovora.
Vojska za čistu Tursku
Također su prije razrađenog plana o istrjebljenju poduzimane mjere koje su vodile u tom smjeru. Koncem veljače 1915. izdan je nalog Armiji da razoruža sve armenske vojnike. Od njih su formirani radni bataljuni kojih je već do travnja 1915. bilo oko 120. Zatim su uslijedila njihova uništavanja. Kamionima su transportirane skupine od po 50 do 100 Armenaca koji su potom ubijani. Likvidacija radnih bataljuna pojačana je nakon službene odluke o deportaciji. Radi diskrecije u razradi plana o istrebljenju, obustavljen je rad parlamenta u ožujku 1915, a zakone je, umjesto parlamenta, donosila vlada.
Armijski je vrh želio raspustiti paravojne postrojbe nakon vojnog poraza početkom 1915. zbog slabe discipline a njihove članove inkorporirati u regularne jedinice. Nasuprot tomu vođe Specijalne organizacije (Teşkilat-i Mahsusa) tražili su još veću slobodu za njihovo djelovanje. S tim se složio i Centralni komitet partije. Tako su te postrojbe, ranije podređene Armiji, od tada direktno u nadležnosti Specijalne organizacije . Restrukturirane su za efikasnu likvidaciju Armenaca i ubrzo su počele vršiti masakre na kavkaskom području.
Vojska je imala značajan udio u genocidu, prije svega u istočnoj Anadoliji. Obavještajna služba Glavnog stožera vojske u Istanbulu bila je angažirana u organizaciji genocida. Treća Armija je izravno sudjelovala u masakrima stanovništva. Njezin zapovjednik Mahmut Kamil-paša izdao je zapovijed da se svaki musliman, koji bi pomagao Armencima, pred vlastitom kućom ubije a kuća mu se zapali. Vojska se napose isticala u masakrima armenskih vojnika. To je bio pravi pokolj. Vojni zapovjednik Halil-paša je pisao da se trudi armensku naciju iskorijeniti do zadnjega čovjeka . General Ali Ihsan Sabis, zapovjednik Šeste Armije, izjavljivao je da unutar svoga zapovjednog područja neće trpjeti da ijedan Armenac ostane na životu, a sam se hvalio da je svojim rukama ubijao Armence.
Deportacije i masakri razlikovali su od regije do regije, ali su u osnovi slijedili isti obrazac. Negdje bi deportacija bila najavljena dva tjedna prije, a negdje dva sata. Negdje su se mogli pripremiti i ponijeti najnužnije stvari, negdje nisu. Postupanje s deportircima na putu bilo je različito: u nekoliko slučajeva davana im je hrana, a najčešće su bili prepuštani umiranju od gladi. U pravilu su muški dio stanovništva udaljavali već prije početka deportacije, ili su na početku marša na putu odvajani od žena i djece te strijeljani ili na drugi način ubijani. Pored Specijalne organizacije (Teşkilat-i Mahsusa) i žandarmerije Ministarstva unutarnjih poslova, u masakrima su sudjelovala i kurdska plemena i civilno pučanstvo. Ponegdje je pučanstvo štitilo Armence i nastojalo ih spašavati skrivanjem, drugdje je žandarmerija štitila kolone deportiraca od napada pučanstva. Deportacije u istočnim provincijama tekle su od svibnja do srpnja 1915, a potom su uslijedila protjerivanja iz zapadne Anadolije i Trakije. Ciljno mjesto deportacija bio je Aleppo. Koji su dotle preživjeli, išli su u sabirni logor, a odatle razašiljani u dva smjera: na jug Sirije ili na istok u iračku pustinju. Ti su marševi za Armence uglavnom značili put u smrt: ako nisu bili masakrirani, umirali su od gladi, žeđi i bolesti.
Organizacija i glavni akteri genocida
Koordinaciju izvršenja genocida provodili su Ministarstvo unutarnjih poslova, Centralni komitet partije Jedinstvo i napredak i vodstvo Specijalne organizacije. Ministarstvo je svojim nalogom o deportaciji dalo službeni okvir genocidu. Paralelno s tim, Centralni komitet je preko svojih partijskih sekretara razašiljao naloge za likvidaciju Armenaca u provincijama. Popratni partijski nalog pokazuje da se pod deportacijama mislilo na uništenje: deportirati, u smislu uništiti.
Enver-pašaNajveću ulogu u genocidu imali su Enver-paša, ministar rata i glavni zapovjednik turske vojske, Kemal-paša, šef sigurnosne službe i kasnije guverner Sirije, i Talaat-paša, ministar unutarnjih poslova. Središnju ulogu u organizacijskoj strukturi imao je Talaat-paša koji je u određivao mjere i način postupanja kod deportacija. To svjedoče i sačuvani brzojavi u kojima on zahtijeva čišćenje putova od leševa i prijeti činovnicima koji ne bi provodili njegove naredbe. Koristio je dvije zapovjedne linije: najprije
bi slao službene naredbe da se Armence ne napada ili da se kazne napadači, a tajno je, preko kurira ili brzojavno, odašiljao upute koje su to obesnaživale. Papir bi se nakon čitanja uništavao. U brzojavu od 15. rujna 1915. prefekturi Aleppo izričito zapovijeda istrebljenje: … Već Vam je rečeno da je Vlada odlučila
sve u Turskoj nastanjene Armence sasvim iskorijeniti . (…) Bez obzira na žene, djecu bolesne (…) njihovu postojanju mora se učiniti kraj . Oni koji to nisu provodili otpuštani su iz službe i prijetilo im se smrću. Nekoliko je guvernera smijenjeno. Većina odluka nije pismeno fiksirana. Centralni komitet nije protokolirao čak ni regularne sjednice partije. Odlučivalo se usmenim dogovorom.
Turska obmana i Hitlerovo imitiranje
Turske vlasti su armenske žrtve nastojale objasniti kao posljedicu ratnih uvjeta, iscrpljenosti na putu, epidemija i gladi. Strane su predstavnike uvjeravali da deportacijama ne žele uništavati narod. Ali je znakovito da su odbijali svaku humanitarnu pomoć drugih zemalja za Armence. Da se deportacijama svjesno išlo na uništenje naroda, potvrđuju i izjave stranih diplomata ili zaposlenika u turskim službama. Glavni liječnik u Glavnom stožeru turske vojske, Nijemac Georg Mayer, govori o osobama u Ministarstvu rata koje su ciničnim smijehom smrt tisuća ljudi u službenim medicinskim izvješćima registrirali kao prirodnu smrt ili nesretne slučajeve.
Koliki je ukupni broj ubijenih, teško je precizno utvrditi. Armenski patrijarhat polazi od broja 2.100.000 Armenaca u Turskoj prije genocida, a turska strana od 1.300.000. Što se broja žrtava tiče, tursko Ministarstvo unutarnjih poslova koncem I. svjetskog rata priznalo je broj od 800.000 mrtvih, dok armenska strana polazi od broja 1.500.000. Deseci tisuća prisilno su islamizirani. Danas turske vlasti govore o 300.000 mrtvih. Krajnji rezultat je vidljiv iz riječi ministra Talaat-paše zamjeniku njemačkog veleposlanika, knezu Hohenlohe-Langenburgu, od 31. kolovoza 1916: Armensko pitanje više ne postoji. Zanimljivo je da je Talaat-paša po završetku genocida od američkog konzula tražio popis svih Armenaca kod Društva za životno osiguranje u New Yorku da bi se novac od njihova osiguranja isplatio turskoj državi!
O tom genocidu pisano je dvadesetih i tridesetih godina prošloga stoljeća. Tu su temu u javnost svojim knjigama iznosili svjedoci genocida Heinrich Vierbücher i župnik Johannes Lepsius kao i književnik Franz Werfel koji je 1933. objavio roman Četrdeset dana Musa Dagha, a Hitler ga 1934. na zahtjev Turske zabranio. Od tada je, ističe gore spomenuti turski autor Taner Akçam, ta tema sve više i više tonula u zaborav . Hitler je stoga mogao 22. kolovoza 1939. godine reći SS-oficirima: Tko danas još govori o uništenju Armenaca – računajući da će i genocid, što ga je sam spremao, nestati u zaboravu.
Prešućivanje i nijekanje genocida
Turska ni danas službeno ne priznaje genocid. Štoviše kažnjiv je i sam javni spomen genocida nad Armencima kao povreda 'nacionalnog interesa' Poznat je slučaj svjetski uglednog književnika Orhana Pamuka, ovogodišnjeg dobitnika Mirovne nagrade njemačkih knjižara, kojemu u Istanbulu spremaju suđenje 16. prosinca 2005, jer je u jednom razgovoru za švicarske novine rekao da je u Turskoj ubijeno 30.000 Kurda i milijun Armenaca te da se o tome mora govoriti . I u BiH se čuju glasovi nijekanja ovog genocida.
U konvenciji o genocidu, usvojenoj 1948. u Ujedinjenim Narodima, dana je definicija tog pojma a form
ulirao ju je Rafael Lemkin: Genocid je radnja koja se čini s namjerom da se potpuno ili djelomično uništi nacionalna, etnička, rasna ili vjerska skupina: a) ubijanjem članova skupine; b) uzrokovanjem teških duševnih ili tjelesnih povreda na članovima skupine; c) namjerno nametanje životnih uvjeta nekoj skupini koje vode djelomičnom ili potpunom tjelesnom uništenju; d) određivanje mjera usmjerenih na sprečavanje rađanja; c) nasilno prevođenje djece iz jedne skupine u drugu.
Svi elementi definicije genocida prisutni su u armenskom slučaju: pokolji, deportacije, prisilni marševi u pustinju, umiranje od gladi, žeđi… sve s ciljem potpunog istrjebljenja naroda. Nijekanje ovog genocida jest najbrutalniji prezir osamsto tisuća do milijun ili više armenskih žrtava!
История
Комунистически терор
извадки от книгата "Речник на масовите убийства“ на Гунар Хайнзон, 1998, Бремен
превод - Весела Илиева
Гунар Хайнзон
Авторът е преподавател в университета в гр. Бремен, Германия, автор на 25 книги и учебници, ръководител на института за изследване на ксенофобия и геноцид „Рафаел Лемкин“ в университета в гр. Бремен, Германия. Проф. д-р по политология, юдаистика, психология, икономика, педагогика и социология.
Речник на масовите убийства
Сталин
Йосиф Висарионович Джугашвили, наречен Сталин е поставен на ранг номер едно мега-масов убиец на 20-ти век (съперничи с Мао), с между минимум 20 до 42 милиона жертви (Rummel 1996,8/83). Сталин (руски: стоманен) се ражда като син на обущар в грузинското градче Горки на 21.12.1879 и умира в Москва-Кузнецово на 5.03.1953. 1894 е приет да следва в православната духовна семинария в Тифлис, като следва 5 години руско ортодоксално богословие, а преди дипломирането си е изгонен.
След разцеплението между руските социалдемократи чрез инициативите и учението на Ленин, Сталин, който е социалдемократ от 1899, става през 1903 болшевик. В тази същата година Сталин е осъден на заточение в Сибир, от което успява да избяга и среща две години по-късно като вече наложил се партиен активист сред болшевиките в Русия ръководителя си Ленин. 1912 получава пост в централния комитет на болшевиките, а от 1917 е в главната редакция на печатния им орган в. „Правда". След основаването на руската комунистическа партия - болшевики (ВКП [б]) през 1919 Сталин влиза в политбюро и става народен комисар за работническа и аграрна инспекция, като по този начин получава задачата да се грижи за директното прилагане на партийните заповеди в производството. 1922 Сталин става генерален секретар на партията и остава (до смъртта си) на този пост и срещу волята на Ленин след смъртта му през 1924. През следващите 5 години Сталин успява да унищожи всички свои противници и висши функционери, които биха били опасност за оставането му на този пост или му съперничат за властта в партия и държава. От 1928 Сталин е тотален владетел на СССР. За 25 години до смъртта му 1953 Сталин заема предполагаемо най-неограничената властова позиция в историята на човечеството като диктатор.
Трудовете му обхващат 16 тома. 13 (до пролетта на 1934 писани) излизат в периода 1946-1951; останалите 3 се издават след смъртта му през 1967 от Хувър Институшън.
Сталин е изключително волева личност, в същото време притежава подчертано качеството да изчаква - тези черти на характера определят патологичния му профил на мега-масов убиец. Но тези му качества не му осигуряват само целенасочеността при прилагането на марксистко-ленинските принципи за национализиране и премахване на собствеността, а в лично отношение определят склонността и умението му да прави интриги и изработва детайлирано планове за отмъщение, като ги прилага с пагубно изчакване на удобните момент и условие за жертвите сред собствените му редици - ако се наложи, Сталин чака с години до, неочакваното за жертвата, свое отмъщение. Най-големите демоцидни и геноцидни акции Сталин започва 1928 с принудителната работа за затворници като средство да накара принудителната индустриализация в СССР да даде резултат, а в по това време въвежда мерки да се довърши насилственото отнемане на собствеността по селата.
До 1937 е отнета собствеността на над 25 милиона селски селища, които са и колективизирани насила. Над 11,5 милиона противници на тези мерки на налагане на марксическата програма за освобождаване на силите на продуктивността са избити през този период като „експлоататори кулаци" по различни начини, като главно средство за елиминиране се използват изкуствено предизвиканите по заповед на Сталин гладове. По времето на Големия терор (Robert Conquest 1968; 1990) от 1936-1939 са избити минимум 4,4 милиона души, които са степенувани като политически противници на комунистическите партия, общество, армия, култура и служби. ГУЛаг поглъща в периода 1929 - 1953 други мин. 20 милиона.
Демоцидните си планове Сталин реализира без прекъсване през цялото време на своето управление. Дори и в месеца на смъртта си, Сталин прави конкретни планове за тоталното изчистване на СССР от евреи чрез геноцид. Неговото най-силно демоцидно оръжие - системата на ГУЛаг, изтребването чрез наказателен труд - се запазва и след смъртта му с пълните си и интензивни функции до 60-те години, а в по-слаби форми до рухването на СССР. При това запазване на ГУЛаг, според Румел (Rummel 1996,83), в лагерите между 1953 и 1990 загиват още близо 7 милиона души, убити чрез наказателен труд.
Библиография: Hingley 1974; Souvarine 1977; Morozow 1980; Antonow-Owssejenko 1986; Koenen 1987; Bullock 1991; Jakobson 1993; Baberowski 1995; Pipes 1996; Stettner 1996; Baur 1997; Hilderheimer 1997; Plaggenburg 1997; Wehner 1996; 1998
`````````
Сталинизъм
Термин, определящ периода, политиката и методите на диктатурата на Сталин, мега-масовите демоцидни убийства в СССР за времето 1924-1953, практиката, техниките и плановете на унищожение, както и особената жестокост и непредвидимост на диктатора. Понятието се отнася и за жестоката методология на марксистки обоснованото премахване на собствеността, както и за определянето на налични собственост и пазарна икономика като достатъчно условие за извършване на безогледен терор.
Тъй като от самото начало на СССР и при Ленин, и при Троцки демоцид и унищожение чрез наказателен труд са в широка употреба като методи, а и след смъртта на Сталин те продължават функциите си, понятието попада в обсега на критики от страна на историци, открили опасността, силно концентриране върху сталинизма и Сталин да доведе до омаловажаване и оневиняване на тези практики в СССР през периодите преди и след Сталин. Но точно Сталин се откроява по един специфичен начин - не за да затъмни престъпленията и диктаторите в СССР преди или след себе си, а като последователен изпълнител на учението на марксизма-ленинизма за премахване на собствеността и изграждане чрез терор на едно диктатурно общество.
Библиография: Jakobson 1993; Baberowski 1995; Pipes 1996; Stettner 1996; Baur 1997; Hilderheimer 1997; Plaggenburg 1997; Wehner 1996; 1998
``````````
НКВД
НКВД обозначава Народен Комисариат по Вътрешните Работи. Тази секретна служба оперира в СССР и разширява по функции 1934 ГПУ, като се превръща по този начин в главен инструмент за т.нар. Голяма чистка и за всички последвали мега-масови убийства през периода на сталинизма до края на II СВ. 1946 от НКВД произлиза МВД (министерството на вътрешните работи на СССР), което от 1954 се превръща в КГБ.
Библиография: Leggett 1981 ; Conquest 1985
`````````
Газ, СССР - смърт чрез газ
Още според „Декларацията от Санкт Петербург" от 11.12. 1868 подписалите се под нея сили се задължават да „не използват такива оръжия, чиято единствена употреба е да разпространяват смъртоносни газове". Според Хагската декларация от 1899, която приема допълнително 1907 постановленията на Санкт Петербургската, отново се забранява „употребата на газ, отровни и заразяващи оръжия" (Чл. 23 а) в случай на война. Но в I СВ се употребява отровен газ - от силите на Оста и след това от Съглашението, като средство за борба, с общо количество 100 000 тона. От 1938 г. в съветския трудов наказателен лагер Воркута е разпоредено болни и слаби затворници да се умъртвят в специални камиони, в които се пуска отровен газ (Tolstoy 1977, 398). М.С. Восленски (M.S.Voslensky 1995, 28f.) пише, че един подчинен на НКВД учен на име Берг е конструирал газовата камера специално за камион, в създаден за целта контейнер още 1936. През 1939, след като е бил използван до тогава, ученият е ликвидиран от службите при акция на сталинските чистки. Дейвид Ървинг (David Irving's Action Report, 1.10.1995), е първият, който разглежда ликвидирането на учения като резултат от антисемитските кампании на Сталин и по този начин инсинуира етнически еврейски произход на учения Берг. При Восленски това не се посочва никъде. Има мнозинство комунисти в СССР от немски произход, но не непременно от еврейски. Освен това се подминава основният факт, че евреи, приели комунизма за свое кредо, се отричат и отделят, а най-вече настройват срещу собствения си етнос и моралните принципи на еврейството, като стават върли антисемити. След 1945 отровен газ се използва активно в СССР, от СССР (например срещу Афганистан 1979-1989) и от арабските страни.
````````
Голяма чистка, в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1934-1938 (Great Terror)
След като (постулирани от теоретичния марксизъм) унищожаването на собствеността, национализацията с цел „развързване на продуктивните сили" и насилствената колективизация от 1928-1935/37 завършват с резултат демоцида на над 11,5 милиона души в СССР, започват да се чуват все по-силни съмнения спрямо учението и практическата му приложимост. Надигащото се народно недоволство става един от поводите за организирането и провеждането на т. нар. Голяма чистка. Още през 1934 се правят опити в КПСС, Сталин да бъде свален от Киров, шеф на партията в Ленинград. След инсценираното от Сталин убийство на добилия голяма популярност Киров, Сталин нарежда да се издирят и изловят всички „истински виновници и конспиратори срещу Киров" и нарежда избиването на много ленинградчани и „заподозрени" от други градове. Август 1936 следват големи публични народни процеси с предварително оформени присъди срещу набедени „отцепници от чистото учение". Между средата на 1936 и края на 1938 са заловени и малтретирани над 8 милиона руски граждани, като от тях над 1 милион са убивани директно с изстрел в тила в подготвени за целта лагери (напр. Куропати). По официалното лично признание на Хрушчов, има данни за 700 000 жертви, убити по този начин, като в това число не влизат числата на жертвите при залавянията, убитите в затворите при разпити или при транспортирането им в лагерите. 2 милиона затворници намират бързото си унищожение в ГУЛаг чрез наказателен труд. От останалите 5 милиона над 500 000 затворници са върнати с укази по домовете си, за да умрат от последиците на принудителната работа на родно място. Големият терор/ Голямата чистка взима 3 милиона директни жертви, т.е. чрез т. нар. „бързо унищожение на заподозрени", а в ГУЛаг загиват още 7,5 милиона хора за това време, което е исторически признато днес за най-големия политицид за единица време в човешката история. Ако се прибавят и трите години до нападението на хитлеристите срещу СССР, жертвите са много повече. Олга Шатуновская, която работи през 60-те години при Хрушчов като председателка на съветската комисия за реабилитация на жертвите на сталинизма, посочва, че само за 6,5 години „от 1 януари 1935 до 22 юни 1941 са заловени 19 840 000 народни врагове, като 7 милиона са разстреляни в затворите* или при залавянето им, а останалото мнозинство загива в ГУЛаг." (Conquest 1993,27).
*Под затворите в тези рапорти са наричани лагерите на смъртта, виж в азбучен ред Лагери на смъртта под Л.
Библиография: Carmichael 1972; Conquest 1990; Rummel 1990; Weber 1993; Stettner 1986; Baur 1997; Werth 1997
````````
Квоти
Няколко стотици хиляди до милиони жертви на руския марксизъм-ленинизъм се дължат преди всичко в годините на Голямата чистка (1934-1938) на факта, че на инстанциите и секретните служби се дават твърди предварителни числа на заподозрени и жертви, които да бъдат заловени и ликвидирани. Заповедите гласят например: „До НКВД, Фрунзе. С настоящото получавате заповедта да унищожите 10 000 врагове на народа на СССР. Протоколите с резултатите телеграфически. Ежов." (Petrow 1956, 73). Ако на място не са се намирали достатъчно хора, които да се класифицират поне като собственици, кулаци, класови врагове, или подобни, се залавяли случайни хора, за да се ликвидират и изпълнят поставените в заповедта числа - квотите. Поради това на регионалните НКВД-командири се налага да избиват огромни количества невинни хора и своевременно да измислят все повече, нови и различни мотиви и да инсценират все по-нови комплоти срещу съветската власт, в които ликвидираните в наложените квоти да са участвали.
Библиография: Petrow 1956; Solzhenitsyn 1973; Conquest 1990; Rummel 1990
`````````
Троцки
Израснал като Лев Бронщайн (род. 7.11.1879), Троцки напуска еврейството и приема марксизма. За него се отнася прочутото изречение на един московски равин, визирайки руските антисемитски настроения: „Троцки правят революцията, а Бронщайнови ще трябва да платят за това."
Като военен организатор на преврата 1917 срещу легалното руско правителство (Октомврийска революция) и като „най-голям интелектуален талант сред болшевиките" Троцки въвежда системата на концентрационните лагери в Европа. Критиците на убийствения му терор са наречени от Троцки с презрение „лукави кречетала". (Аbosch 1973, 52) На 26.06.1918 той предлага на Съвета на народните комисари план и мерки за издирване и залавяне на всички „паразитни елементи" и задължителното им натоварване с „неприятни и трудни работни задачи". С това Троцки полага основата на системата на ГУЛаг, която лагерна система при диктатурата на Сталин след 1928 бива изградена до чудовищни размери. Троцки нарежда - по аналога на английските концентрационни лагери за бурите, изградени 1901 - жените и децата на рекрутираните насилствено за Червената армия офицери да се заловят като превантивни пленници в концентрационни лагери, за да не дезертират мъжете им.
Сталин нарежда убийството на Троцки, като отклонил се от „правилния курс" противник на 20.10.1940 в Койокан/Мексико.
Библиография: Abosch 1973; Kaminski 1982
```````````
Концентрационни лагери
От юни 1918 Троцки въвежда първия концентрационен лагер за наказателен труд в Европа. Още на 9.08.1918 Ленин издава заповеди за изграждане на концентрационни лагери и за подготовка наред с това на нужните за целта им специални части (Чека): „Нужно е да се избере и подготви една особена военна част от подбрани, сигурни мъже. Те трябва да провеждат безмилостен масов терор срещу кулаци, духовници и белогвардейци. Всички заподозрени лица ще са задържани в концентрационен лагер извън града." (Shub 1962, 371) През 1922 има вече 23 съветски концентрационни лагера за унищожение чрез наказателен труд, а при Сталин има вече 8000 в действие. 15 години след откриването на първите лагери от Троцки и Ленин, Хитлер продължава и в националсоциалистическа Германия тази практика. Не само по това време и при Сталин, а след 1945 и във всички марксистко-ленински режими се развива мрежа и система от концентрационни лагери за наказателен труд и унищожение чрез работа.
В Източна Германия и ГДР комунистите използват под ръководството на НКВД нацистките лагери Заксенхаузен и Бухенвалд като концентрационни лагери за нацисти, за набедени за нацисти граждани, за демократи от всички партии, които не сътрудничат на режима на новата комунистическа власт.
Библиография: Finn 1960; Kaminski 1982; Schwarz 1990; Weinmann 1990; Jacobson 1993; Drobisch/Wieland 1993; Wagner 1995; Kaienburg 1996; Stettner 1996.
````````
Лагери на смъртта
5 години преди първите националсоциалистически лагери, започват своята работа първите социалистически в СССР. Те функционират като в примерния случай, даден с лагера Куропати - като лагери, в които жертвите се избиват масово по групи с изстрел в тила по време на Голямата чистка в периода 1935-1938. Олга Шатуновская, която през 60-те години при Хрушчов е председателка на комисията в СССР за реабилитация на жертвите на сталинизма свидетелства, че „само за шест години и половина от 1.01.1935 до 22.06.1941 са заловени и затворени, по данните, останали в архива, 19 840 000 врагове на народа на СССР. 7 милиона от това число са разстрелвани директно в затворите*, а останалото множество намират края си в лагерите на ГУЛаг" (Conquest 1993, 27).
*Тези споменати „затвори", предназначени само за разстрел на врагове са действителните марксистко-ленински лагери на смъртта в СССР. Интензивни и цялостни изследвания за тях тепърва предстоят.
Библиография: Conquest 1993
`````````
ГПУ
ГПУ е съкращението за Государственное политическое управление (Държавно политическо управление), което се появява 1922 на мястото на ЧЕКА. ГПУ е един от най-могъщите инструменти и органи на масови убийства в историята на човечеството. Той организира отнемането на собствеността от селяните в СССР и Украйна до 1934 и национализацията с репресивни методи, усъвършенства с ГУЛаг унищожението чрез работен труд. 1934 се влива в структурите на НКВД.
````````
ГУЛаг/ Архипелаг
Троцки изгражда още през 1918 първите концентрационни лагери за унищожение чрез наказателен каторжен труд. 1922 в СССР има вече 23 функциониращи лагери. За времето от 1922 до 1928 жертвите, загинали при работа или убити в тях, възлизат на 2-3 милиона. (Panin 1976). Понятието ГУЛаг се извежда от руското Главное Управление Лагерей и описва работещото от 1928 Главно управление на наказателните лагери към НКВД. 1921 Ленин започва частично възстановяване на частната собственост, защото икономиката на СССР е много слаба и комунистическият конгломерат е заплашен от срутване. Но от 1928 Сталин спира всички подобни опити с радикални мерки и продължава изграждането на започнатата от началото на 1918 марксическа икономика с централизирана, планова продукция - първата обявена петилетка е периодът 1928-1932. Още през 1928, по време на тези мерки, започва и силното разширение на лагерната система и мрежа. Нафтали Френкел, отрекъл се от еврейските си корени и преминал в лоното на комунизма бивш едър собственик, става организатор на идеята на чудовищния моллох в историята - мрежата от 8000 лагера. Лагерната система не служи само за наказание и унищожение на съпротивляващи се частни собственици чрез наказателен труд и за продължително сплашване на останалата част от населението на СССР. Лагерната система се използва целенасочено още от самото изграждане на мрежата и за допълнително производство на плановата продукция - каторжният труд е един от основните икономически фактори в комунистическото производство. Затворниците са разпределени според лагерната система в различни отрасли на тежката и леката промишленост, като труда им се използва и за изграждането на инфраструктурата на плановата икономика - аграрна работа, строежи на улици, изграждане на заводи - за това се използва принудителен труд на затворници. Добива на петрол, дърводобива, транспортната мрежа в екстремните сибирски области са изцяло „в ръцете" на затворници от ГУЛаг. За да се използва дълготрайно труда им за комунистическата планова централизирана икономика, минималните наказания в ГУЛаг се повишават от редовни 3 на редовни 8 години.
След смъртта на Сталин 1953 ГУЛаг се преименува в Главно управление на поправителни работни колонии, а от началото на 60те години в Главно Управление на поправителни работни заведения. Цифрата на затворниците в трудовите лагери надвишава и след това милионната граница. Но намалява процента на умиращите в лагерите. Не е възможно да се обхване, колко от лагерната система и в какви разновидности, поделения, нови имена и форми на съществуване се запазват след 1991. Тъй като плановата продукция в Русия не е преодоляна като форма и през 1998, е голяма вероятността, все още да се използва наказателен труд в Русия като икономически фактор и до днес. Историци предполагат, че цифрата на редовно наказваните с каторжен труд преминава окончателно милионната граница най-късно 1931. Между 1936 и 1956 годишното общо число на наказаните с каторжен принудителен труд в системата на ГУЛаг е между 1,5 и 20 милиони за различните периоди. Обективни и постоянни данни не са и до днес известни, поради унищожени или не водени архиви за всички жертви. Актуални исторически изчисления изхождат от минимално 2 милиона жертви, загубили живота си чрез наказателен труд в ГУЛаг за времето 1928-1991. Но те биват третирани от други учени като опити на старите КБГ- елити да релативират огромните числа жертви на системата ГУЛаг. Хипотезите на последните историци, занимавали се с архивите в бившия СССР, варират за цифрите на умрелите затворници от наказателен труд в ГУЛаг между 2,5% и, преди всичко в периодите 1936-1938 и 1942-1944, до 30% от общото число затворени хора в ГУЛаг. В сибирската област Колима измират 50 % от затворниците. Колко от затворниците изобщо се връщат у дома е число, което остава също неизвестно до днес. Според нуждата от работа на много затворници им се дават удължени присъди за години напред направо в лагера на място, без процес. 32 милиона жертви, умрели в лагерите, само за времето между 1927 и 1958 (Kosyk 1962, 79) или 57 до 69,5 милиона между 1918 и 1956 (Kurnanov по Solzhenitsyn 1974, 10) са изчисления, които са правени и приемани до края на 80те години. Историкът Румел намалява тези цифри. За целия период на марксизма-ленинизма от 1918 до 1991 той дава общо 39 милиона убити в системата на ГУЛаг. „Мaрксизъм плюс власт" нарича той формулата (Rummel 1996, 84), по която се убива в ГУЛаг, според него. Числото резултира от т.нар. „rock-bottom" - минималните предполагаеми жертви от почти 16 милиона, за чието удостоверяване има данни, плюс онези милиони граждани, които при преброяванията през годините са обявени за изчезнали - неналични, по необяснени причини - и по друг начин не биха били обяснени като изчезнала маса население. Ако за 73 години СССР, смята Румел, средностатистически само 1 милион годишно е пратен в ГУЛаг и от това число поне 50% са оцелявали и са се връщали у дома, макар след много години, то остава едно реалистично число от поне 36,5 милиона, които изгубват живота си в лагерите за наказателен труд. Всеки, който никога не се връща от ГУЛаг или се прибира смъртно болен и умира, е в числото на жертвите, на загиналите от наказателен труд в ГУЛаг. Повтаряните „аргументи" от леви учени на запад, че така убитите от наказателен лагерен труд хора биха умрели, даже и да не са били в ГУЛаг, поради което не може да се говори за извършен от комунистическата държава демоцид, са абсолютно невалидни и арогантни. По тази логика и избитите с изстрели в тила в лагерите на смъртта (в Куропати), както и избитите с газ в газовите вагони и камиони милиони хора, биха умрели, така или иначе, някога от естествена смърт, понеже не са безсмъртни.
Понастоящем повечето автори и историци не назовават общи числа, а се ограничават в „rock-bottom" - цифрите на Румел, които до голяма степен могат да се подкрепят от руските архиви директно (Bacon 1994).
Добрият познавач на архивната литература събира един след друг резултатите от познатите му хипотетични или доказуеми в архивите изчисления за всички ГУЛаг-години - по периоди, като отбелязва и взима предвид в изследванията си вероятните, по-късно появяващи се резултати от работата на свои колеги (Stettner 1996). Така добрите историци биха могли да открият средното число жертви годишно за всяка година, а на края от сумата им - една обща реална цифра, макар тя никога да не може да бъде точна. Най-коректните, макар и предполагаеми, цифри на процентите убити в ГУЛаг затворници дават все още свидетелствата на немски военнопленници (Ratza 1973; 1974). Макар че СССР има първоначалното намерение да избие тази група затворници (3 милиона) като политическа маса, след максимален срок от 5 години са избити 1/3 от военнопленниците (общо близо 1 милион). Не е известно числото на починалите от условията в ГУЛаг завърнали се немски военнопленници.
Възможен мащаб за сравнение дават комунистическите концентрационни и работни лагери на окупирната източна зона и на територията на ГДР за 1945-1952 г. От 156 000 затворници в лагерите в ГДР от Червената Армия и източногерманските сили за сигурност са убити 96 000 човека. Това прави демоцидна част от 61% жертви, загинали в трудови наказателни лагери (Finn 1960; Range 1998; Mironenko et al. 1998 назовават 44 000 убити). Този процент може да служи за допълнителен ориентир при изследванията на числото жертви на ГУЛаг.
Библиография: Jakobson 1993; Bacon 1994; Stettner 1996.
````````
Куропати, край Минск, съветски концентрационен лагер на смъртта, 1937
Както Аушвиц е синоним pars pro toto на избиването на европейските евреи, така лагерът Куропати би могъл да изпълни това значение за жертвите в лагерите на смъртта в марксистко-ленинските режими. Тази „фабрика на смъртта" (Хайнзон, 1998) влиза в действие 5 години преди Аушвиц. Следното сведение се намира за нея:
"Не далече от Минск се появява онова ужасно място, 10-15 хектара голямо, което от стари времена се нарича Борд, или Куропати. Място на страшни масови убийства, една Кланица на 20ти век, която работи непрекъснато от 1937 до началото на войната 1941 [22.06.1941, немското нападение над СССР].
...Имаше много други човешки кланици от този вид в радиус край големите белоруски градове. От свидетелствата на очевидци и оцелели, беше възможно само в Минск и околностите му да се открият 5 подобни места, които са служели по времето на Сталин за избиване на мъже и жени.
...1987 и 1989 Ю. Чмигальов и аз [белоруски историк] разпитвахме систематично десетки свидетели - до този момент успяхме да открием 170, и предприехме в Куропати разкопки.
...Убийствата са се провеждали всеки ден, без прекъсване: след обяда, вечерта и през нощта. Предвидените за избиване са натоварвани и транспортирани на камиони, разстрелвани са по групи, за по-ефективно, и след това са заравяни в огромни, дълбоки, общи гробове. Убийците са облечени с иниформите на НКВД.
... След разстрелването на една група, телата се полагали в гроба и се покривали само малко с пръст, след това се полагали телата на следващата група, покрити отново само с малко пръст, последвани от следващите... и така, докато гробът се запълни.
…Според измерванията и различните изчисления само в прегледаните от нас гробове можахме приблизително да изчислим, колко са загиналите жертви в тези гробове, които открихме ние (без да се имат предвид ексхумациите през 40те години, за които има свидетели, че са се провеждали, вероятно заради освобождаване на повече празни гробове за последвали разстрели). Нашето число беше минимум 102 000: минимум 200 трупа на гроб, умножени по до момента само от нашата група историци изследваните 510 гроба. Реалните числа не само за „нашите" гробове, а за самата лагерна мрежа в Куропати лежат многократно над това." (свидетелства белорус. историк Гросер в: Grosser 1990, 91)
Библиография: Гросер 1990; Хайнзон 1998
```````````
Евреи през 20-ти век, жертви на марксистко-ленинска Русия/СССР
През 1940/41 в СССР живеят близо 5 милиона евреи. От това число през 1945 2-3 милиона евреи вече не са живи. От тях са избити от хитлеристите 1,4-2,1 милиона. Това би означавало, че всички през 1945 изчезнали евреи са избити от германци. Но може и да означава, че 1,6 милиона евреи са избити по друг начин: През цялата война от съветската общественост се укриват фактите за унищожаването на евреи от германците. Дори през 1945, на 26.02, Хитлер хвали Сталин за „бруталността, с която Сталин последователно елиминира еврейската интелигенция" (Trevor -Roper/Francois-Poncet 1981, 116). Още в началото на 30те години например сред украинските ГПУ-секретни служби се намират почти до 50% членове - бивши евреи по вероизповедание, приели марксизма-ленинизма. Краят на 30те тази квота е едва 5 %, така че, дори в мега-масовите убийства по времето на Голямата Чистка от 1934-1938 се забелязват определено ясни антиеврейски компоненти (това споделя и историкът Арсений Рогински в речта си на дискусионния форум на конференцията „Сталинизъм, масови репресии, ГУЛаг" в Хамбургския Институт за социологически изследвания, 21.02.1998). През 1948 започват депортациите на евреи в Сибир. През същата година са заловени членове на една, т.нар. от комунистите „еврейско-ционистка конспирация", която между другото бива „разкрита" в антифашисткия еврейски комитет. 1952 са осъдени 125 еврейски интелектуалци, от които 25 на смърт. Според едно изказване на Булганин през 1970 (след Сталин министър-председател на СССР), Сталин е имал план, да прати на изток в Сибир, в т.нар. маршове/походи на смъртта близо 2 милиона руски евреи. Този процес на залавяне, насилствено депортиране и унищожение чрез сигурна смърт е бил окончателно планиран 1952. Началото бележи залавянето на 9 лекари на 13.01.1953, от които 6 са руски евреи, набедени в комплот чрез отравяне срещу Сталин и „най-добрите синове на Русия". За да се „предпазят" евреите от „разбираемото негодувание и гнева на руските маси", еврейски интелектуалци щели да бъдат принудени да молят Сталин и съветската власт с отворено писмо до в. „Правда", да депортират руските евреи в Сибир, Казахстан и Биробиджан. В това приготвено от Сталин отворено писмо се намирал и пасажа: „Като водещи личности на лоялното съветско еврейство, се противопоставяме напълно срещу американската и ционистката пропаганда, които твърдят, че в СССР има антисемитизъм" (Rapport 1992, 206-208). Архивите за този план все още не са достъпни. Съмнение в Сталиновите плановете за депортиране на руски евреи и за избиването им 1952/53 (но не и в неговия антисемитизъм, нито в антисемитизма на наследника му Хрушчов) са отправени от автори, които вероятно идват от съветските секретни служби. (Sudoplatov/ Sudoplatov 1994, 308).
Библиография: Margolin 1992; Raport 1992; Ehrenburg/Grossmann 1994; Vaksberg 1994; Messmer 1997; Werth 1997
````````
Глад, изкуствено предизвикан (manmade famine)
В 20-ти век съществува неволно предизвикан изкуствен глад и умишлено предизвикан изкуствен глад като демоциден инструмент. Неволният резултира при всеки случай от убеждението на марксистко-ленинските режими, че само чрез премахването на собствеността може да се постигне многократно повече продукция, което ще донесе повече и равни блага за всички. Но понеже в действителност продукцията спада непрекъснато и се стига в екстремите на този процес до глад, става дума за икономически-теоретично обусловен демоцид. Така например в НР Китай, Мао „осигурява" с „Големия скок напред" от 1958 на практика населението с принудителната смърт чрез глад, като следствие на „реформите" жертвите са от 20 до 40 милиона. Това е най-големият неволно предизвикан изкуствен глад в света, т.е. като резултат от други дейности. От началото на отнемането на собствеността чрез заповед от 8 ноември 1917 Ленин избива само до края на 1920 близо 6 милиона граждани и селяни (чрез директно избиване на селяни, чрез гражданската война и осъдени на смърт - 2 милиона, чрез глад - 4 милиона). През 1921 и 1922, когато към предизвикалите вече смъртоносен глад социалистически икономически мерки се прибавя и една изключителна суша, измират още 5 милиона хора от последиците на изкуствено предизвикания глад. Други 10 милиона засегнати от глада са спасени единствено чрез американски пратки с помощни средства и храна за населението.
Още през 1892, по времето на естествено настъпил глад в родния му край по Волга, Ленин развива техниката на съзнателното унищожение чрез изкуствено засилен глад, като се произнася стриктно срещу раздаването на храна на умиращи, като по този начин близките им и масите ще са принудени да се радикализират окончателно срещу царизма (Conquest 1986, 234). Пълното изработване на метода на унищожение чрез глад се удава на Сталин през зимата 1932/33 в Украйна. Този метод може да се опише по следния начин: Когато се изнесат от дадена територия всички хранителни продукти, така че за няколко месеца, по възможност през зимата, да не се допуска вноса на никакви продукти и храна, а на хората да не се позволява да напускат територията, тогава е налице един инструмент, чийто унищожителен потенциал за единица време бива надминат единствено от атомни-био-химични-оръжия. Изкуственият глад представлява един античен инструмент за убиване, понеже традиционното обсаждане на градовете е било винаги свързано с обричане жителите на глад и убиване с глад.
Новаторството на Ленин и Сталин в тази техника на убиване от античните времена е в това, че се прилага в 20-ти век, много интензивно, с невиждан никога размер жертви, в засегнати огромни територии, в името на едно, оповестило себе си за най-хуманното учение. В Украйна, в много Кавказки области и в Казахстан - в страни, където съпротивата срещу насилственото отнемане на собствеността е голяма и мечтите за национална независимост не са погребани, КП на СССР избива чрез нововъведеното средство само за една зима (1932/33) минимум 8 милиона, от които 7 милиона украинци. По-късно този начин на убиване се прилага преди всичко от марксистко-ленинското правителство на Етиопия, което унищожава до 3 милиона души за 3 години (1982-1985) - етиопски селяни, които отказват да вярват в икономическия прогрес чрез отнемане на собствеността. Не на последно място, за да не предизвиква излишно внимание и настройване на народа - чрез ужасни сцени на масов глад, с известните резултати на убийство на деца и канибализъм - Хитлерова Германия се решава не за изкуствен глад като метод за убиване на евреите, а за газовите камери в концентрационните лагери и за огромните гета с принудително депортирани и обречени на смърт евреи (Longerich/Pohl 1990, 359).
Библиография: Sheperd 1975; Dolot 1985; Vincent 1985; Conquest 1986; Kane 1988; Becker 1998.
`````````
Глад, Украйна
1932/33 под окупацията на марксистко-ленинска Русия: С 7 милиона избити, при минимално число от 5 и максимално от 10 милиона убити, през една единствена зима избиването чрез изкуствен глад на украинци от марксисти-ленинисти се превръща в най-голямото целенасочено унищожение на един народ през 20-ти век.
Библиография: Hryshko/Pavlovych/Pidhainy 1955; Dolot 1986; Conquest 1986;
Mace 1983; 1984; 1986; 1988; 1992.
````````
Украйна 1929-1931 под съветска окупация
За да се пречупи гръбнака на украинското национално освободително движение, от юли 1929 по заповед на Сталин са заловени 5000 украинци - представителите на интелектуалния украински елит. От 1931 започва преследването и на приелата марксизма украинска интелигенция, набедена в контрареволюционни стремежи. Над 40 000 украинци са задържани. С публични процеси започва Голямата чистка в Украйна. 1934 са екзекутирани масово писатели и творци на изкуството. Десетки хиляди са жертвите при тези екзекуции, а други десетки хиляди са изпратени в ГУЛаг. До края на 30-те години са избити 80 % от високообразованите украинци. Фактът, че изобщо 20% оцеляват, или, че след това има изобщо минимална, но налична украинска интелигенция, се дължи на това, че западна Украйна е полска и е окупирана едва 1939 от СССР.
Когато през есента на 1932 се очертава да има лоша жътва, комунистическата партия - правила безуспешни опити от 1929 до тогава да колективизира страната - решава да увеличи неимоверно експорта на хранителни продукти от Украйна, да забрани на потенциално оставащите без храна украинци внос на хранителни продукти, и налага забрана да се напускат областите по местоживеене. От тези жестоки, нечовешки мерки, които имат за цел унищожение на движението за независимост сред украинците, се ражда най-бързо проведения демоцид в историята на 20-ти век и вероятно в човешката история. 7 милиона украинци загубват през тази зима при комбинацията от геноцид и политицид живота си. Минималните изчисления посочват 5, максималните - 10 милиона. Жертвите измират в пълна изолация, защото преобладаващо ляво ориентираните западни журналисти, командировани в СССР, не информират медиите на запад, за които работят, умишлено прикриват фактите за ужасната съдба на милионите украинци само за тази зима. Малкото коректни и разтревожени западни журналисти, които си позволяват да информират обществеността, са набедени от левите си колеги за настървени, лъжещи антикомунисти. Изключения са само Chicago American и Manchester Guardian.
През 1945 заедно с войници на нацистката армия, от силите на западните съюзници и Червената армия са заловени в плен и украински части, помагали на германците с цел получаване на независимостта на Украйна. Заловените украинци са голямата част от 1 милион пленници (армията Власов). Допълнително са заловени 4,5 избягали от СССР - каторжници от ГУЛаг, желаещи да емигрират, дезертьори. Украинските войници сражавали се на страната на Германия с цел освобождение на родината си знаят, че, ако бъдат предадени на СССР ги чака сигурна смърт - директен разстрел или ГУЛаг. Това е известно и на англичани, и на американци. Въпреки това следва предаването на 2,7 милиона души обратно в ръцете на СССР. Над 1 милиона са екзекутираните, повечето военнопленници, останалата част военнопленници получават 25 години затвор, 1 милион украинци получават присъди от 5 до 10 години в ГУЛаг. Така от 2,7 милиона обратно дадени на СССР пленници поне 1,35 милиона за избити.
Библиография: Hryshko/Pavlovich/Pidhainy 1955; Tolstoy 1977; Mace 1982; 1983; 1984; 1986; Dolot 1986; Conquest 1986; Mace 1988;поне 1992
``````````
Естония под окупацията на марксистко-ленинска Русия/СССР 1940-1941
След насилственото окупиране на Естония през лятото на 1940 от съветската армия и присъединяването към СССР са депортирани между 57 000 и 67 000 противници на комунистическите окупатори. При отвличания загиват 8000, допълнително при терористични нападения над 10 000 естонци стават жертви на политицид.
Библиография: Mass Deportations 1981; Vizulis 1985; Rummel 1990
````````
Ингуши 1943-1957
На 23 февруари 1944 народът на ингушите е депортиран по заповед на КПСС от родината им северно на югоизточен Кавказ. Те не са достигнати от окупационните войски на Хитлер и не са им сътрудничили, но като повечето кавказки народи - както от царизма така и от комунистите - единствено с изключителна бруталност подчинени. Поради това са степенувани от КПСС като потенциално нелоялни на СССР. Ингушите са депортирани в централна Азия, при което принудително изселване са убити 12 000. В съветските енциклопедии ингушите не са споменати до 1957. От 9.01.1957 оцелелите имат право да се върнат по родните си места.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Арменци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1944-1949
Около 20 000 арменци от Крим и други области извън арменската съветска република са депортирани 1944-1949 насила в Казахстан на задължителен поправителен труд. При подобни демоцидни акции загубилите живота си хора образуват една трета от общото число.
Библиография: Nekrich 1978
`````````
Калмики 1943-1957
На 27. 12. 1943 народа на калмиките е депортиран по заповед на КПСС от родината си по северозападното крайбрежие на Каспийско море в Централна Азия и Сибир. Години преди това (края на 1919) от Червената армия брутално е пречупена съпротивата на калмиките срещу комунизма. Края на 1929 на всички собственици и животновъди е отнето имуществото. 1937 цялата област на калмиките е колективизирана. Август 1942 навлизат германските войски на Хитлер. Много калмики дезертират от Червената армия и сътрудничат на германците, като се надяват да получат независимост с тяхна помощ. През 1943 германците са изтласкани от СССР и в края на същата година са депортирани 140 000 калмики, от които 22 000 са избити или умират по пътя. Краят на 1958 приключва завръщането на оцелелите през сталинизма калмики на собствена територия.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Карачаи 1943-1957
През месеците октомври и ноември на 1943 народът на карачаите е депортиран по заповед на КПСС от родината му северно от Кавказ (в съседство на балкарите) в Централна Азия. В началото на 70те години на 19ти век карачаите са победени окончателно от царска Русия и в областта започват да се заселват масово руснаци. През май 1922 е потушена кърваво съпротивата на карачаите срещу отнемането на собствеността им от комунистите. По време на II СВ те попадат до 11.01.1943 в зоната, завладяна от хитлеровата армия, като от германците им е обещана независимост и връщане на собствеността, ако им сътрудничат. При депортациите за Централна Азия от по-малко от 80 000 карачаи за избити 37 000. След това те не се споменават в съветските енциклопедии до 1957. След 9.01.1957 оцелелите карачаи имат право да се връщат в родните си места.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Катин 1940
Полша, април 1940: 22 000 члена на елита на полската армия са избити. По заповед на Сталин на 5 март 1940 са избити в окупираната от Червената армия полска територия всички заловени членове на офицерския и полицейския корпуси, и държавни чиновници чрез специални бригади-убийци на НКВД. 4404 офицери са убити на 3.04.1940 в Катин (в съветска Беларус) с изстрел в главата. По-късно в същия месец, в Харков и Калинин/Твер са убити по този начин над 10 000 полицаи и държавни служители. Други 7300 са убити малко по-късно чрез разстрел.
Съветските инстанции твърдят, че този политицид е извършен от Хитлерова Германия, която от началото на войната на 1.09.1939 си е поставила за цел бързото избиване на полската интелигенция в окупираната територия и за 6 седмици избива около 16 000 полски граждани, за което Москва имала информация. Едва половин век по-късно след деянието, през април 1990, съветското правителство под ръководството на М. Горбачов призна и пое вината за извършеното масово убийство. След две и половина години Борис Елцин предаде документите за политицида в Катин.
Библиография: Zawodny 1962; FitzGibbon 1971; FitzGibbon 1975; Gross 1988; Materski 1993; Paczkowski 1997a; Paczkowski 1997a
`````````
Латвия 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, окуп. на СССР
След насилствения аншлус на Латвия към СССР през лятото на 1940, 21 000 латвийци са депортирани от страната си като противници на марксистко-ленинската политика на окупатора СССР. При политицидите на режима комунистите избиват 38 000 латвийци - при депортациите умират 3000 души, а други 35 000 са директно убити като врагове на властта. 84 000 латвийци, повечето собственици и техни близки са депортирани между 1944 и 1953 - кулминацията достига 1949, по решение на КПСС, като при тези икономициди и политициди са избити една трета, а останалата част стават жертви на ГУЛаг.
Библиография: Mass Deportation 1981; Schmid 1985; Vizulis 1985; Rummel 1990
`````````
Литва 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, под окуп. на СССР
След насилствения аншлус на Литва към СССР през лятото на 1940, 46 000 литовци са депортирани от страната си като противници на марксистко-ленинската политика на окупатора СССР. При политицидите на режима комунистите избиват 26 000 литовци - при депортациите умират 6000 души, а други 20 000 са директно убити като врагове на властта. 150 000 до 220 000 литовци, повечето собственици и техни близки са депортирани между 1944 и 1953 - кулминацията достига 1949, по решение на КПСС, като при тези икономициди и политициди са избити 30 000 литовци, по време на транспорта или стават жертви на ГУЛаг.
Библиография: Taagerpera 1980; Mass Deportation 1981; Schmid 1985; Vizulis 1985; Rummel 1990
`````````
Финландски карелци 1938-1956, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР
През 1956 се разпада Карело-финската социалистическа съветска република, която е образувана насила от руската съветска власт, окупирала на 12 март 1940 финландските територии в Западна и Източна Карелия (172 400 кв. км). Руските преселници постепенно започват да представляват мнозинството жители в областта. Още през 1938 финландски карели са депортирани от СССР насила във вътрешна Азия. Все още не е известно точното число на депортираните принудително финландци, на безследно изчезналите и на жертвите, дадени при тези депортации и в трудовите наказателни лагери в съветска Азия.
Библиография: Conquest 1970
```````````
Кримски татари 1944/45
На 18.05.1944 всички кримски татари (чиито мъже се бият на фронта срещу нацистките армии) са принудени от КГБ под претекст, че сътрудничат и симпатизират на врага на СССР, само за един ден да напуснат родината си и насилствено биват депортирани. 200 000 човека - жени, деца, старци, са обречени на три седмичен поход за Централна Азия и Сибир. 100 000 от тях измират по време на пътуването. Дошлите си по-късно от фронта оцелели кримски татари са депортирани в същата места, при нечовешки условия на живот.
Библиография: Conquest 1970; 1974; Reddaway 1973
`````````
Полша
Полското малцинство в СССР е напълно унищожено през 1938 от НКВД - 150 000 етнически поляци са избити. Според заповед 00485 на НКВД от 9 август 1937 става видно, че наред с други малцинства в СССР, 143 810 поляци са били заловени в СССР. От това число са признати за виновни и осъдени за различни „престъпления срещу комунистическата власт" 139 835, от които 111 091 са разстреляни 1938. Останалите стават жертви на ГУЛаг. От геноцидите в СССР, извършени над различни малцинствени групи в страната през 1938 година, този над полското население е ненадминат от никои други по численост на жертвите - близо 100% от поляците на територията на СССР са избити. Договореното разделение на Полша според пакта между Хитлер и Сталин от 23 август 1939 влиза в сила с нахлуването на Червената армия на 17 септември 1939.
4 милиона полски граждани попадат в ръцете й. Окупираните полски области се преразпределят териториално чрез аншлус към белоруските и украинските съветски републики. Минимум 600 000 полски граждани от окупираните области са депортирани насилствено в централните азиатски части на СССР, преди всичко в Казахстан. При тези депортации умират близо 150 000 поляци.
22 000 члена на офицерския военен и полицейски корпус на полската държава и на висшето чиновничество са избити през април 1940 (в Катинската гора и др.).
През юни 1941 след нападението на хитлеристка Германия над Полша, са избити допълнително 7000 полски граждани, затворени в украински затвори и лагери.
През 1944, след принудителното изтегляне на немските войски от Полша, Червената армия залавя 30 000 полски членове на отечествената полска армия, които са привърженици на легалното полско правителство в изгнание в Лондон, както и други произволно заловени 30 000 полски работници и ги депортира на наказателен труд в ГУЛаг.
След края на войната от анексираните полски области Червената армия прогонва 3 милиона полски граждани, които насилствено са заселени в немските източни области на бившия Трети райх. По време на тези депортации измират хиляди. През 1939 и 1945 само в Източна Полша военните части на СССР избиват директно 200 000 полски граждани.
След нацистката окупация на Украйна през юни 1941, украинци организират, с цел бъдещото освобождение на страната им от СССР и от Германия, една нелегална армия - УПА - Украинска повстанска армия. Тя води боеве срещу просъветските украински партизани, срещу немската окупационна армия, срещу представители и симпатизанти на нацистка Германия и на СССР - за една „чиста от чужди влияния Украйна". След 1943 УПА започва да избива и евреи от малцинството в Карпатите, от март 1944 започват да избиват и граждани от полското малцинство, останали във войводство Волхиния, до 1939 полско. По-късно геноцидните убийства от УПА са продължени в Източна Галиция, като само при този геноцид жертвите на полски граждани са над 100 000.
```````````
Полша под марксистко-ленински режим
Около 100 000 полски граждани са арестувани от комунистическата секретна служба на полската държавна сигурност в Полската народна република след 1945, като арестуваните са изпратени в затвори или лагери за наказателен труд без или чрез инсценирани народни съдебни процеси.
Числото на избитите не е известно и до днес. Само за загиналите при един политицид чрез разстрел 2810 полски граждани, обвинени за врагове на новата власт, има свидетелства и документи. Тъй като по високите етажи на комунистическата власт и на държавна сигурност в Полша се намират не само преминали от католицизма в марксизма поляци, но и преминали в марксизма евреи, много антисемитски мотивирани полски граждани се настройват в новата насилствено наложена обстановка към обикновеното еврейско население. Демагогията на подобно отношение се запазва и насажда сред населението трайно, въпреки че между май 1945 и есента на 1946 над 2000 полски евреи са избити от новата комунистическа власт в страната, а над 50 000 са прогонени от комунистите, през периода 1968/1969 комунистическата власт прогонва над 20 000 полски граждани от еврейски произход и Полша е обявена от комунистите за практически „чиста от евреи", въпреки че полското население по време на хитлеристката окупация е спасило над 250 000 свои съграждани евреи и отказва масово сътрудничество с немските нацисти.
Библиография: Kosyk 1986; Gross 1988; Sword 1996; Wrona 1996; Paczkowski 1997a; 1997b; Poliszczuk 1997; Petrov/Roginsky 1998
`````````````
Чечения
На 22.02.1944 народът на Чечения е депортиран от родината си заедно с ингушските си съседи в Централна Азия. До 1933 чеченците са се борили срещу Червената армия и НКВД.
1938 75 % от страната им е национализирана и колективизирана. Десетки хиляди чеченци са разстрелвани до летните месеци на 1941, а други десетки хиляди са сред милионите жертви на ГУЛаг. През ноември 1942, при наближаването на нацистките войски и към чеченските области, започват нови надигания на гласове за независимост. От февруари 1943, след изтеглянето на германците,з апочват нови репресии по заповед на КПСС в района. При депортациите една година по-късно на глава население е позволен само 20 кг багаж. От над 400 000 насилствено депортирани са убити 130 000. Едва на 9.01.1957 оцелели от депортациите чеченци имат правото да се върнат по родните си места. След рухването на комунизма чеченците започват нов опит за добиване на независимост - с декларацията от 1.11.1991 се обявяват за независима държава. В отговор на това станалата република Русия извършва от 11.12.1994 до август 1995 многократни демоцидни бомбардировки над чеченската столица Грозни, но и над други градове и села, като само в Грозни директните жертви са 65 000 - 90 000 души. Половината от това число са дори руски граждани, заселени там. 500 000 до 1,3 милиона жители на Чечения остават бездомни и са прокудени насилствено в изгнание. Въпреки това Русия е приета 1996 за член на Европейския парламент.
Библиография: Conquest 1970, Nekrich 1978, Levine 1996; Malek 1996
``````````
Kулаци
Кулак (руска дума за „юмрук") е до 1917 пренебрежителното име, давано в Русия на селските измамници. След революцията понятието се идеологизира като антипод на пролетариата - който трябва да се наложи като господстваща класа - и се пренася върху цялото свободно, но най-вече върху едрото и средното, заможното селячество, което представлява в очите на комунистите „експлоататор и враг" на жадуваната система на диктатура на пролетариата. В началото изключена от това понятие е най-бедната селска прослойка, но с времето и на нея се слага презрителното име „подкулачник", т.е. послушен на кулаците човек, и е включена в преследването и изтребването, при оказана съпротива на национализирането на собствеността. След принудителни отклонения от марксическата доктрина от страна на Ленин, които целят връщане на собствеността и частната икономика, поне за кратко, за да спаси диктатурата от следствията на унищоженото лично стопанство и плановата икономика, от 1928 нататък Сталин се връща към тоталната национализация и плановото стопанство. Според собствените думи на Сталин до Чърчил, при тези мерки е избил 10 000 000 човека. Между 10 милиона (по собственото признание на Сталин) до 15 милиона се намират днес предположенията на историците, при което Румел идва до цифрата 11 440 000 жертви (1996, 83). От тези жертви 6,5 милиона са директно убитите по места, а останалите в ГУЛаг. С това борбата за унищожение на руското собственичество от 1928-1937 е като класово убийство безпрецедентно организиран най-големият икономицид в човешката история.
Библиография: Conquest 1986; Rummel 1990; livi-Bacci 1993; Hughes 1996; Stettner 1996
````````
Мегамасови убийци (с над 1 милион жертви) през 20-ти век (Марксистите са с курсив), след 1994 разширени от Хайнзон:
Йосиф Сталин * (СССР) - 42 672 000
Mao Цзедун ** (НР Китай и револ. вр. преди 1949 ) - 37 828 000
Адолф Хитлер (Националсоциалистическа Германия) - 20 946 000
Чан Каиши (Китай) - 10 214 000
Владимир Ил. Ленин (СССР) - 4 017 000
Т. Хидеки ( Япония 1941-1945) - 3 990 000
Пол Пот (Камбоджа) - 2 397 000
Менгисту Хайле-Мариам (Етиопия 1977-1991) - 2 000 000
Я. Кхан (Пакистан 1971) - 1 500 000
Тито (Югославия и партиз. дв.) - 1 172 000
* За цифрите при Сталин, историци се колебаят между 20 и 40 милиона.
** С допълнителните 20 милиона жертви на Мао за периода 1958-1961 по Бекер (Becker 1998), Мао би застанал на 1-во място.
Все още не е разбрано достатъчно добре (не само от широката общественост, но и от редица изследователи), защо марксистко-ленинистките режими са избивали така безгранично.
Понятия като диктатура, тоталитаризъм, деспотство, психопати-водачи и т.н. служат по-скоро да прикрият съществуващото недоумение и широко разпространеното неразбиране, отколкото да осветлят действителността на престъпленията на режимите и идеологическата им система. Въпреки това или, точно поради това, не е възможно до безкрайност да се отклоняваме в избягване на изясняването на количествено най-мащабните демоциди в историята - тези на марксизма-ленинизма. Поне един опит в тази насока би трябвало да бъде направен. (Хайнзон, 1998).
Относително просто могат да бъдат разбрани жертвите при революционните акции, съответно при преврати и при разширяването на властта на режимите. В същността си те не се различават на пръв поглед от останалите борби за диктатурна, съответно тоталитарна власт. Конкурентният елит бива елиминиран, всичко (и съответно всеки), което може да представлява противник, е заплашено да бъде унищожено.
Национални малцинства, които вероятно тендират да останат привързани към произхода си, са депортирани или избити директно на място. Така мотивираните масови убийства разпространяват достатъчно страх, за да се държи мнозинството живеещи под властта на режима далеч от желание за активна съпротива.
Към избитите, нужни за поддържането и опазването на властта, принадлежат и жертвите от собствения идеологически лагер, които са имали намерение да поемат друг път към властта или са целяли, замисляли, организирали поставянето на други личности на върха на добитата власт. В тази област не съществуват марксистко-специфични основания за демоцидни убиства.
Специфичното в революционния мотив при марксизма-ленинизма се изразява обаче не в стремежа на ненаследили синове, съответно на алтернативен аристократичен елит, стремящ се да заеме привлекателни властови позиции. А увереността, че премахването на собствеността, ако е нужно крайно болезнено, с драстични и кървави мерки, ще умножи благосъстоянието на общество и нация, е принципният, специфично марксистки елемент и се влива самообосновано от идеологията в готовността да се убива за добиването с власт:
[ Марксистите се придържат към Маркс, който в първи том на Капитала определя насилието като „... акушерът, който съпровожда всяко старо общество, бременно с ново". По този начин насилието при марксизма-ленинизма се превръща в един „естествено каноничен" елемент на историческия процес: насилието е исторически факт и историческа необходимост, а не етичен или морален проблем] (фон Бориес 1971, 560).
Библиография: Rummel 1990; 1991; Courtois 1997; Becker 1998
````````
Принудителна колективизация 1928-1937
След като Ленин се отклонява умишлено през 1921 от строго следване на политиката на планова икономика в марксизма поради заплашващо властта всенародно недоволство и въвежда в определени граници отново частната собственост и парите като средство за разплащане. Но неговият наследник Сталин се връща 1928 веднага към първоначалното учение на марксизма за премахване на собствеността с цел отвързване силите на производителността. Тази Сталинова операция унищожава не само собствеността, но и няколко милиона собственици и техните близки. Сам Сталин споделя пред Чърчил (Churchill 1950, 498) „10 милиона" жертви на принудителната колективизация. Числото при Мао за периода 1958-1961 е 30-40 милиона жертви на принудителната колективизация - преобладават селските собственици.
Библиография: Conquest 1986; Rummel 1990; Livi-Bacci 1993; Hughes 1996; Stettner 1996; Becker 1998
```````````
СССР 1917-1987
„Наше задължение е да изпратим века, който за Русия се превърна във век на кръвопролитие и саморазправа, с покаяние и прошка" (реч на руския президент Борис Елцин на 17.07.1998 в Санкт Петербург по повод погребението на останките на избитото царско семейство на Николай II).
Историкът Файн посочва през 1993: „При демоцидните убийства, държавно организираните и проведени изтребления в случая с бившия СССР можем да говорим директно за един постоянен извършител - комунистическата власт - като за един патологичен масов престъпник". (Fein 1993, 88).
66 милиона само за 38 години от 1917 до 1956 е признатата до скоро реалистична статистика на числата жертви в СССР (Solzhenitsyn 1974, 10). За 29 години, от 1926 до 1954 е изчислен демографски минус от 78 милиона руснаци, при което са сумирани избитите (около 35,5 милиона) и техните неродени деца (Dyadkin 1983). За годините 1918-1953 са отделени по изчисленията на историците само 23 милиона избити руски граждани (Maksudow nach Medvedev 1979). За времето от 1917 до средата на 70те историкът Панин (Panin,1976) привежда в аргументите си до вероятни жертви 69 500 000, като цитира свои колеги, с цифри от изследователската им работа до 80 милиона жертви. Историкът Румел (Rummel, 1996, 82) дава в изследването си за целия 70-годишен период на руската марксистко-ленинска диктатура т.нар. от него минимално ниско число жертви („rock bottom"-число) от 24 063 000 - това е числото жертви, за което без големи трудности може да се намери документация и свидетелства.
Румел поставя и възможната горна окончателна граница на руските жертви - 126 милиона. От своето изследване Румел определя и числото на „най-вероятната сума жертви" за 70-те години на съществуване на СССР - при 61 911 000 (50 милиона от демоцид и 11 милиона от геноцид).
От това число 6,87 милиона жертви са изчислени за 33 години в периода 1954-1987, в които години преобладава унищожението чрез наказателен труд в ГУЛаг. Реалните числа за Афганистан за 1978-1992 не са в тези числа (при Румел 1 милион, според Клас, 1994 - между 1,5 и 2 милиона). Само при Румел се откриват диференцирани числа от десетилетие за десетилетие, които позволяват добър преглед и критика в детайл. При Куртоа и други френски автори (Ternon 1996; Courtois et.al. 1997) цифрите са много несигурни и поради това трудно разбираеми (според Хайнзон, 1998). Френските историци говорят за десетки милиони, стигат и до 35 милиона, без прецизна аргументация.
Руският президент Борис Елцин сам назовава 60 милиона жертви (Katz 1994).Но историческите спорове ще продължат дълго.
Тук са представени средните данни по Румел (1990, 1994, 1995), по периоди и съответните - само цивилни жертви - за тях:
Гражданска война 1917-1922 - 3 284 000
Нова икон. политика 1923-1928 - 2 200 000
Колективизация 1929-1935 - 11 440 000
Големия Терор 1936-1938 - 4 354 000
Предвоенен период 1939-1941 (юни) - 5 104 000
II СВ 06.1941-05.1945 - 13 053 000
Следвоенен период/късен сталинизъм 1945-1953 - 15 613 000
Постсталинизъм 1953-1987 - 6 872 000
Сума: 1917-1987 - 61 911 000
За централния мотив на избиване в СССР - унищожението на собствениците и гражданството (благородници, селяни, предприемачи, занаятчии, интелигенция, търговци) и всички свързани с тях прослойки, заради отвързване силите на продуктивността, е нужно да се разгледат данните в „Марксистко-ленински режими" по-горе.
Между тези страни има и империалистически традиционни страни - като Русия и Китай, завладели етноси и узурпирани цели чужди области и дори страни, в и извън границите си; има и етнически хомогенни мега-масови убийци - като Виетнам и Северна Корея.
Над 7 от 62 милиона жертви при Румел за СССР не са били руски граждани. Но и сред останалите 55 милиона жертви руски граждани има милиони, които не са руснаци, сред това число минимум 8 милиона украинци. СССР е демоцидна държава номер 1 през 20-ти век. Но има позиции на историци (Courtois et al. 1997; Becker 1998), според които този ранг принадлежи (и) на Китай
`````````
понятия:
ужасяващия размер на масовите убийства при марксистко-лениските режими - самостоятелно взет от рамката на таблицата или сравним в таблиците с другите режими – масовите убийства при марксизма-ленинизма са водещи по число, интензивност за единица време, обща продължителност и разнородност на групи жертви в човешката история.
Разликите в понятията, дефиниращи терминологията, употребявана при изследванията в областта на престъпленията срещу човечеството и на масовите убийства:
Демоцид: въведено понятие от изследователя на масови убийства и престъпления срещу човечеството Румел през 1992 година, като свръхпонятие, обхващащо категориите: геноцид, културен геноцид, религиоцид, етноцид, политицид, икономоцид, класов геноцид и гиноцид, както и всички други форми на масови убийства (с изключение на жертви от война), които още не са въведени под никоя от изброените категории от конвенцията за престъпления срещу човечеството и са още предмет на работата на изследователите (от gr. Demos = народ, и от lat. Caedere = убивам).
Геноцид: понятие, дефинирано за първи път от Рафаел Лемкин, при работата му за международния наказателен съд върху конвенцията за престьпления срещу човечеството на ООН от 1948 г. (Член 2).
Лемкин постулира следните параметри на дефиницията на термина геноцид(и) в съответния международен юридически вид:
Геноцид представляват според Член 2: "Действия, които са извършени с намерението да унищожат една национална, етническа, расова или религиозна група като такава напълно, или частично, като:
а) избиване на членове на групата,
б) причиняване на тежки телесни или психически вреди на членове на групата,
в) умишлено създадени условия на съществуване и живот за групата, които ще допринесат за нейното физическо унищожение напълно или частично,
г) въвеждане на мерки, които са насочени да възпрепятстват раждаемостта и размножаването на групата,
д) насилствено отнемане и предоставяне на децата на групата на нечия друга група"
От това се вижда, че:
Tерминът "геноцид", както и самата конвенция 1948, са въведени в конкретния им смисъл само за дефинирането и, съответно чрез това, само за осъждането престъпленията на националсоциализма, престъпленията на режима срещу еврейските и други европейски обшности през Втората Световна война от Хитлерова Германия и идеологията, светогледа на националсоциализма.
За съжаление - и според самия автор и според по-късните изследователи, поради реалностите на периода около и след IIСВ, престъпленията срещу човечеството и масовите убийстава, извършени от марксистко-ленинските режими, вьпреки че са много повече като число и по-разнородни по вид от тези на всяка друга идеология и режим, биват пропуснати в смисъла на дефиницията на геноцид в конвенцията на ООН от 1948.
Този дефицит не е компенсиран и до днес - на международно и национално ниво - като поради това остава и се отразява неслучайно на общата настройка, отношение към престъпленията на марксизма-комунизма - едно повсеместно равнодушие и тендиране кьм омаловажаването на броя, видовете и характера на престъпленията и произвелата ги идеология.
Kултурен Геноцид: в първоначалния текст на конвенцията за осъждане престъпленията срещу човечеството на ООН, подготвен през 1947, съществува самостоятелен член за осъждане на т.нар. "културен геноцид" - "Cultural genocide". Той трябва да осъди "унищожението на особените характеристики на една преследвана група чрез принудително изселване, чрез забрана на националния език и унищожение на езика, вкл. на книгите, литературата и писмените документи, отнасящи се до етноса на групата". В крайния вариант през 1948 г. така дефинирано понятието отпада, защото не е задоволително. Днес с подобно, но по-широко формулирано съдържание, се ползва въведеното понятие "етноцид".
Eтноцид: (от gr. ethnos = народ, племе и lat. caedere = убивам: етноцид) е понятието, дефиниращо умишленото унищожение на език, религия или култура без биологично изтребване на техните носители. Забраната на обучение и говорене на майчиния език или насилственото отнемане на децата на дадена етническа група, представляват типичните, най-широко разпространени в човешката история етноцидни (етноцидални) действия. Според конвенцията на ООН от 1948, осъждаща престъпленията срещу човечеството, етноцид и етноцидни действия са дефинирани юридически като криминално престъпление.
Религиоцид: масово унищожаване на религиозни групи и общества от вярващи по идеологически - политически, идеологически - социални или идеологически - религиозно конкурентни причини.
Политицид: масово убийство на политически групи, които са политически контрахенти или конкуренти на извършващата деянието група.
Икономицид: икономически геноцид - масово унищожаване на група(-и) хора, и отнемане на имуществото им, поради различното им икономическо място или статутa им на собственици, въвеждане на целенасочени икономически и социо-икономически териториални ограничения чрез мерки на насилие, за да се унищожи масово една или повече определени групи хора: марксистко-ленинските режими извършват поради идеологията си най-много престъпления на икономически геноцид - икономицид.
Класов геноцид: масово унищожаване на големи или по-малки групи обществени класи, не отговарящи на, пречещи на, или не приемащи даден класово-политически, социално-политически, идеологически теоретичен светоглед (основна форма и главен брой жертви на геноцидни убийства при марксизма-ленинизма).
Гиноцид: понятието представлява групата масово избивани жени от правителства или отделни идеологически и национални групи (жени са избивани масово експлицитно като група например по време на погромите над евреи и християни през вековете, за да не се раждат повече деца от съответна група, също гиноцид представлява изгарянето на големи групи жени под претекст, че са вещици в Средновековието)
Маркс в Капитала: "Да бъдеш радикален, това означава да изтръгнеш проблема с корена, а корен на всяко зло в човечеството е самият човек."
````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````
Речник:
Aлбанци, 1998
Aнгола 1975-1919
Арменци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР 1944-1949
Афганистан, марксистко-ленински 1978/1992
Балкари 1943-1957
Босненци, Босненски мюсюлмани
Виетнам, 1954-1987
Газ, СССР - смърт чрез газ
Германци/ Насилствено депортирани германци
Балтийски германци
Военопленници в марксистко-ленинска Русия 1941-1955
Военопленници в марксистко-ленинска Югославия 1944
Волжски германци
Източни германци
Концентрационни лагери в ГДР 1945-1952
Полски германци
Румънски германци
Судетски германци
Унгарски германци
Югославски германци
Глад, изкуствено предизвикан (manmade famine)
Глад, Украйна
Голяма чистка, в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1934-1938 (Great Terror)
ГПУ
Гърци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/ СССР
ГУЛаг/ Архипелаг
Евреи през 20-ти век, жертви на марксистко-ленинска Русия/СССР
Евреи в Украйна 1917-1921
Евреи в марксистко-ленинска Никарагуа 1979-1990
Ел Салвадор 1981-1992
Еритрея под властта на марксистко-ленинска Етиопия 1974-1991
Естония под марксистко-ленинска Русия/СССР 1940-1941
Етническа чистка
Етиопия, марксистко-ленинска, 1974-1991
Ингуши 1943-1957
Испания 1936-1939
Италианци 1945-1949
Калмики 1943-1957
Кам, жертви в Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Карачаи 1943-1957
Казаци, Донски 1919
Катин 1940
Квоти
КГБ
Китайци, жертви в Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Китай, марксистко-ленински
Класово убийство
Концентрационни лагери
Концентрационен лагер Омарска
Корея, Северна, от 1948
Кримски татари 1944/45
Kулаци
Куропати, край Минск, съветски концентрационен лагер на смъртта, 1937
Лагери на смъртта
Лаос 1975-1979
Латвия 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, окуп. на СССР
Ленин
Литва 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, под окуп. на СССР
Марксистко-ленински режими
Мао Цзедун
Менгисту Хайле-Мариам, марксистко-ленинска Етиопия 1974-91
Meо
Меcхети, Турци-месхетинци 1944-1948
Мискито - индианци в марксистко-ленинска Никарагуа, 1979-1990
Монголия 1937-1939
Мозамбик 1975-1989
Никарагуа 1979-1990
НКВД
Пущуни
Пол Пот
Полша
Полша, под марксистко-ленински режим
Принудителна колективизация, 1928-1937
Румъния
Собственици
Сребреница
СССР, 1917-1987
Русия, републиканска от 1987-1991
Сталин
Сталинизъм
Сърби, Краина 1995
Терор, политически
Tибетци, 1950-1990
Tигрейци
Tито
Троцки
Украйна, 1929-1931 под съветска окупация
Унгария
Унищожение чрез работа/наказателен труд
Финландски карелци, 1938-1956, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР
Хърватска, 1944
ЧЕКА
Чечения
Чехословакия
Югославия, марксистко-ленинска под Тито 1944-1980
Югославия, след 1991
Библиография
Комунистически терор
извадки от книгата "Речник на масовите убийства“ на Гунар Хайнзон, 1998, Бремен
превод - Весела Илиева
Гунар Хайнзон
Авторът е преподавател в университета в гр. Бремен, Германия, автор на 25 книги и учебници, ръководител на института за изследване на ксенофобия и геноцид „Рафаел Лемкин“ в университета в гр. Бремен, Германия. Проф. д-р по политология, юдаистика, психология, икономика, педагогика и социология.
Речник на масовите убийства
Сталин
Йосиф Висарионович Джугашвили, наречен Сталин е поставен на ранг номер едно мега-масов убиец на 20-ти век (съперничи с Мао), с между минимум 20 до 42 милиона жертви (Rummel 1996,8/83). Сталин (руски: стоманен) се ражда като син на обущар в грузинското градче Горки на 21.12.1879 и умира в Москва-Кузнецово на 5.03.1953. 1894 е приет да следва в православната духовна семинария в Тифлис, като следва 5 години руско ортодоксално богословие, а преди дипломирането си е изгонен.
След разцеплението между руските социалдемократи чрез инициативите и учението на Ленин, Сталин, който е социалдемократ от 1899, става през 1903 болшевик. В тази същата година Сталин е осъден на заточение в Сибир, от което успява да избяга и среща две години по-късно като вече наложил се партиен активист сред болшевиките в Русия ръководителя си Ленин. 1912 получава пост в централния комитет на болшевиките, а от 1917 е в главната редакция на печатния им орган в. „Правда". След основаването на руската комунистическа партия - болшевики (ВКП [б]) през 1919 Сталин влиза в политбюро и става народен комисар за работническа и аграрна инспекция, като по този начин получава задачата да се грижи за директното прилагане на партийните заповеди в производството. 1922 Сталин става генерален секретар на партията и остава (до смъртта си) на този пост и срещу волята на Ленин след смъртта му през 1924. През следващите 5 години Сталин успява да унищожи всички свои противници и висши функционери, които биха били опасност за оставането му на този пост или му съперничат за властта в партия и държава. От 1928 Сталин е тотален владетел на СССР. За 25 години до смъртта му 1953 Сталин заема предполагаемо най-неограничената властова позиция в историята на човечеството като диктатор.
Трудовете му обхващат 16 тома. 13 (до пролетта на 1934 писани) излизат в периода 1946-1951; останалите 3 се издават след смъртта му през 1967 от Хувър Институшън.
Сталин е изключително волева личност, в същото време притежава подчертано качеството да изчаква - тези черти на характера определят патологичния му профил на мега-масов убиец. Но тези му качества не му осигуряват само целенасочеността при прилагането на марксистко-ленинските принципи за национализиране и премахване на собствеността, а в лично отношение определят склонността и умението му да прави интриги и изработва детайлирано планове за отмъщение, като ги прилага с пагубно изчакване на удобните момент и условие за жертвите сред собствените му редици - ако се наложи, Сталин чака с години до, неочакваното за жертвата, свое отмъщение. Най-големите демоцидни и геноцидни акции Сталин започва 1928 с принудителната работа за затворници като средство да накара принудителната индустриализация в СССР да даде резултат, а в по това време въвежда мерки да се довърши насилственото отнемане на собствеността по селата.
До 1937 е отнета собствеността на над 25 милиона селски селища, които са и колективизирани насила. Над 11,5 милиона противници на тези мерки на налагане на марксическата програма за освобождаване на силите на продуктивността са избити през този период като „експлоататори кулаци" по различни начини, като главно средство за елиминиране се използват изкуствено предизвиканите по заповед на Сталин гладове. По времето на Големия терор (Robert Conquest 1968; 1990) от 1936-1939 са избити минимум 4,4 милиона души, които са степенувани като политически противници на комунистическите партия, общество, армия, култура и служби. ГУЛаг поглъща в периода 1929 - 1953 други мин. 20 милиона.
Демоцидните си планове Сталин реализира без прекъсване през цялото време на своето управление. Дори и в месеца на смъртта си, Сталин прави конкретни планове за тоталното изчистване на СССР от евреи чрез геноцид. Неговото най-силно демоцидно оръжие - системата на ГУЛаг, изтребването чрез наказателен труд - се запазва и след смъртта му с пълните си и интензивни функции до 60-те години, а в по-слаби форми до рухването на СССР. При това запазване на ГУЛаг, според Румел (Rummel 1996,83), в лагерите между 1953 и 1990 загиват още близо 7 милиона души, убити чрез наказателен труд.
Библиография: Hingley 1974; Souvarine 1977; Morozow 1980; Antonow-Owssejenko 1986; Koenen 1987; Bullock 1991; Jakobson 1993; Baberowski 1995; Pipes 1996; Stettner 1996; Baur 1997; Hilderheimer 1997; Plaggenburg 1997; Wehner 1996; 1998
`````````
Сталинизъм
Термин, определящ периода, политиката и методите на диктатурата на Сталин, мега-масовите демоцидни убийства в СССР за времето 1924-1953, практиката, техниките и плановете на унищожение, както и особената жестокост и непредвидимост на диктатора. Понятието се отнася и за жестоката методология на марксистки обоснованото премахване на собствеността, както и за определянето на налични собственост и пазарна икономика като достатъчно условие за извършване на безогледен терор.
Тъй като от самото начало на СССР и при Ленин, и при Троцки демоцид и унищожение чрез наказателен труд са в широка употреба като методи, а и след смъртта на Сталин те продължават функциите си, понятието попада в обсега на критики от страна на историци, открили опасността, силно концентриране върху сталинизма и Сталин да доведе до омаловажаване и оневиняване на тези практики в СССР през периодите преди и след Сталин. Но точно Сталин се откроява по един специфичен начин - не за да затъмни престъпленията и диктаторите в СССР преди или след себе си, а като последователен изпълнител на учението на марксизма-ленинизма за премахване на собствеността и изграждане чрез терор на едно диктатурно общество.
Библиография: Jakobson 1993; Baberowski 1995; Pipes 1996; Stettner 1996; Baur 1997; Hilderheimer 1997; Plaggenburg 1997; Wehner 1996; 1998
``````````
НКВД
НКВД обозначава Народен Комисариат по Вътрешните Работи. Тази секретна служба оперира в СССР и разширява по функции 1934 ГПУ, като се превръща по този начин в главен инструмент за т.нар. Голяма чистка и за всички последвали мега-масови убийства през периода на сталинизма до края на II СВ. 1946 от НКВД произлиза МВД (министерството на вътрешните работи на СССР), което от 1954 се превръща в КГБ.
Библиография: Leggett 1981 ; Conquest 1985
`````````
Газ, СССР - смърт чрез газ
Още според „Декларацията от Санкт Петербург" от 11.12. 1868 подписалите се под нея сили се задължават да „не използват такива оръжия, чиято единствена употреба е да разпространяват смъртоносни газове". Според Хагската декларация от 1899, която приема допълнително 1907 постановленията на Санкт Петербургската, отново се забранява „употребата на газ, отровни и заразяващи оръжия" (Чл. 23 а) в случай на война. Но в I СВ се употребява отровен газ - от силите на Оста и след това от Съглашението, като средство за борба, с общо количество 100 000 тона. От 1938 г. в съветския трудов наказателен лагер Воркута е разпоредено болни и слаби затворници да се умъртвят в специални камиони, в които се пуска отровен газ (Tolstoy 1977, 398). М.С. Восленски (M.S.Voslensky 1995, 28f.) пише, че един подчинен на НКВД учен на име Берг е конструирал газовата камера специално за камион, в създаден за целта контейнер още 1936. През 1939, след като е бил използван до тогава, ученият е ликвидиран от службите при акция на сталинските чистки. Дейвид Ървинг (David Irving's Action Report, 1.10.1995), е първият, който разглежда ликвидирането на учения като резултат от антисемитските кампании на Сталин и по този начин инсинуира етнически еврейски произход на учения Берг. При Восленски това не се посочва никъде. Има мнозинство комунисти в СССР от немски произход, но не непременно от еврейски. Освен това се подминава основният факт, че евреи, приели комунизма за свое кредо, се отричат и отделят, а най-вече настройват срещу собствения си етнос и моралните принципи на еврейството, като стават върли антисемити. След 1945 отровен газ се използва активно в СССР, от СССР (например срещу Афганистан 1979-1989) и от арабските страни.
````````
Голяма чистка, в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1934-1938 (Great Terror)
След като (постулирани от теоретичния марксизъм) унищожаването на собствеността, национализацията с цел „развързване на продуктивните сили" и насилствената колективизация от 1928-1935/37 завършват с резултат демоцида на над 11,5 милиона души в СССР, започват да се чуват все по-силни съмнения спрямо учението и практическата му приложимост. Надигащото се народно недоволство става един от поводите за организирането и провеждането на т. нар. Голяма чистка. Още през 1934 се правят опити в КПСС, Сталин да бъде свален от Киров, шеф на партията в Ленинград. След инсценираното от Сталин убийство на добилия голяма популярност Киров, Сталин нарежда да се издирят и изловят всички „истински виновници и конспиратори срещу Киров" и нарежда избиването на много ленинградчани и „заподозрени" от други градове. Август 1936 следват големи публични народни процеси с предварително оформени присъди срещу набедени „отцепници от чистото учение". Между средата на 1936 и края на 1938 са заловени и малтретирани над 8 милиона руски граждани, като от тях над 1 милион са убивани директно с изстрел в тила в подготвени за целта лагери (напр. Куропати). По официалното лично признание на Хрушчов, има данни за 700 000 жертви, убити по този начин, като в това число не влизат числата на жертвите при залавянията, убитите в затворите при разпити или при транспортирането им в лагерите. 2 милиона затворници намират бързото си унищожение в ГУЛаг чрез наказателен труд. От останалите 5 милиона над 500 000 затворници са върнати с укази по домовете си, за да умрат от последиците на принудителната работа на родно място. Големият терор/ Голямата чистка взима 3 милиона директни жертви, т.е. чрез т. нар. „бързо унищожение на заподозрени", а в ГУЛаг загиват още 7,5 милиона хора за това време, което е исторически признато днес за най-големия политицид за единица време в човешката история. Ако се прибавят и трите години до нападението на хитлеристите срещу СССР, жертвите са много повече. Олга Шатуновская, която работи през 60-те години при Хрушчов като председателка на съветската комисия за реабилитация на жертвите на сталинизма, посочва, че само за 6,5 години „от 1 януари 1935 до 22 юни 1941 са заловени 19 840 000 народни врагове, като 7 милиона са разстреляни в затворите* или при залавянето им, а останалото мнозинство загива в ГУЛаг." (Conquest 1993,27).
*Под затворите в тези рапорти са наричани лагерите на смъртта, виж в азбучен ред Лагери на смъртта под Л.
Библиография: Carmichael 1972; Conquest 1990; Rummel 1990; Weber 1993; Stettner 1986; Baur 1997; Werth 1997
````````
Квоти
Няколко стотици хиляди до милиони жертви на руския марксизъм-ленинизъм се дължат преди всичко в годините на Голямата чистка (1934-1938) на факта, че на инстанциите и секретните служби се дават твърди предварителни числа на заподозрени и жертви, които да бъдат заловени и ликвидирани. Заповедите гласят например: „До НКВД, Фрунзе. С настоящото получавате заповедта да унищожите 10 000 врагове на народа на СССР. Протоколите с резултатите телеграфически. Ежов." (Petrow 1956, 73). Ако на място не са се намирали достатъчно хора, които да се класифицират поне като собственици, кулаци, класови врагове, или подобни, се залавяли случайни хора, за да се ликвидират и изпълнят поставените в заповедта числа - квотите. Поради това на регионалните НКВД-командири се налага да избиват огромни количества невинни хора и своевременно да измислят все повече, нови и различни мотиви и да инсценират все по-нови комплоти срещу съветската власт, в които ликвидираните в наложените квоти да са участвали.
Библиография: Petrow 1956; Solzhenitsyn 1973; Conquest 1990; Rummel 1990
`````````
Троцки
Израснал като Лев Бронщайн (род. 7.11.1879), Троцки напуска еврейството и приема марксизма. За него се отнася прочутото изречение на един московски равин, визирайки руските антисемитски настроения: „Троцки правят революцията, а Бронщайнови ще трябва да платят за това."
Като военен организатор на преврата 1917 срещу легалното руско правителство (Октомврийска революция) и като „най-голям интелектуален талант сред болшевиките" Троцки въвежда системата на концентрационните лагери в Европа. Критиците на убийствения му терор са наречени от Троцки с презрение „лукави кречетала". (Аbosch 1973, 52) На 26.06.1918 той предлага на Съвета на народните комисари план и мерки за издирване и залавяне на всички „паразитни елементи" и задължителното им натоварване с „неприятни и трудни работни задачи". С това Троцки полага основата на системата на ГУЛаг, която лагерна система при диктатурата на Сталин след 1928 бива изградена до чудовищни размери. Троцки нарежда - по аналога на английските концентрационни лагери за бурите, изградени 1901 - жените и децата на рекрутираните насилствено за Червената армия офицери да се заловят като превантивни пленници в концентрационни лагери, за да не дезертират мъжете им.
Сталин нарежда убийството на Троцки, като отклонил се от „правилния курс" противник на 20.10.1940 в Койокан/Мексико.
Библиография: Abosch 1973; Kaminski 1982
```````````
Концентрационни лагери
От юни 1918 Троцки въвежда първия концентрационен лагер за наказателен труд в Европа. Още на 9.08.1918 Ленин издава заповеди за изграждане на концентрационни лагери и за подготовка наред с това на нужните за целта им специални части (Чека): „Нужно е да се избере и подготви една особена военна част от подбрани, сигурни мъже. Те трябва да провеждат безмилостен масов терор срещу кулаци, духовници и белогвардейци. Всички заподозрени лица ще са задържани в концентрационен лагер извън града." (Shub 1962, 371) През 1922 има вече 23 съветски концентрационни лагера за унищожение чрез наказателен труд, а при Сталин има вече 8000 в действие. 15 години след откриването на първите лагери от Троцки и Ленин, Хитлер продължава и в националсоциалистическа Германия тази практика. Не само по това време и при Сталин, а след 1945 и във всички марксистко-ленински режими се развива мрежа и система от концентрационни лагери за наказателен труд и унищожение чрез работа.
В Източна Германия и ГДР комунистите използват под ръководството на НКВД нацистките лагери Заксенхаузен и Бухенвалд като концентрационни лагери за нацисти, за набедени за нацисти граждани, за демократи от всички партии, които не сътрудничат на режима на новата комунистическа власт.
Библиография: Finn 1960; Kaminski 1982; Schwarz 1990; Weinmann 1990; Jacobson 1993; Drobisch/Wieland 1993; Wagner 1995; Kaienburg 1996; Stettner 1996.
````````
Лагери на смъртта
5 години преди първите националсоциалистически лагери, започват своята работа първите социалистически в СССР. Те функционират като в примерния случай, даден с лагера Куропати - като лагери, в които жертвите се избиват масово по групи с изстрел в тила по време на Голямата чистка в периода 1935-1938. Олга Шатуновская, която през 60-те години при Хрушчов е председателка на комисията в СССР за реабилитация на жертвите на сталинизма свидетелства, че „само за шест години и половина от 1.01.1935 до 22.06.1941 са заловени и затворени, по данните, останали в архива, 19 840 000 врагове на народа на СССР. 7 милиона от това число са разстрелвани директно в затворите*, а останалото множество намират края си в лагерите на ГУЛаг" (Conquest 1993, 27).
*Тези споменати „затвори", предназначени само за разстрел на врагове са действителните марксистко-ленински лагери на смъртта в СССР. Интензивни и цялостни изследвания за тях тепърва предстоят.
Библиография: Conquest 1993
`````````
ГПУ
ГПУ е съкращението за Государственное политическое управление (Държавно политическо управление), което се появява 1922 на мястото на ЧЕКА. ГПУ е един от най-могъщите инструменти и органи на масови убийства в историята на човечеството. Той организира отнемането на собствеността от селяните в СССР и Украйна до 1934 и национализацията с репресивни методи, усъвършенства с ГУЛаг унищожението чрез работен труд. 1934 се влива в структурите на НКВД.
````````
ГУЛаг/ Архипелаг
Троцки изгражда още през 1918 първите концентрационни лагери за унищожение чрез наказателен каторжен труд. 1922 в СССР има вече 23 функциониращи лагери. За времето от 1922 до 1928 жертвите, загинали при работа или убити в тях, възлизат на 2-3 милиона. (Panin 1976). Понятието ГУЛаг се извежда от руското Главное Управление Лагерей и описва работещото от 1928 Главно управление на наказателните лагери към НКВД. 1921 Ленин започва частично възстановяване на частната собственост, защото икономиката на СССР е много слаба и комунистическият конгломерат е заплашен от срутване. Но от 1928 Сталин спира всички подобни опити с радикални мерки и продължава изграждането на започнатата от началото на 1918 марксическа икономика с централизирана, планова продукция - първата обявена петилетка е периодът 1928-1932. Още през 1928, по време на тези мерки, започва и силното разширение на лагерната система и мрежа. Нафтали Френкел, отрекъл се от еврейските си корени и преминал в лоното на комунизма бивш едър собственик, става организатор на идеята на чудовищния моллох в историята - мрежата от 8000 лагера. Лагерната система не служи само за наказание и унищожение на съпротивляващи се частни собственици чрез наказателен труд и за продължително сплашване на останалата част от населението на СССР. Лагерната система се използва целенасочено още от самото изграждане на мрежата и за допълнително производство на плановата продукция - каторжният труд е един от основните икономически фактори в комунистическото производство. Затворниците са разпределени според лагерната система в различни отрасли на тежката и леката промишленост, като труда им се използва и за изграждането на инфраструктурата на плановата икономика - аграрна работа, строежи на улици, изграждане на заводи - за това се използва принудителен труд на затворници. Добива на петрол, дърводобива, транспортната мрежа в екстремните сибирски области са изцяло „в ръцете" на затворници от ГУЛаг. За да се използва дълготрайно труда им за комунистическата планова централизирана икономика, минималните наказания в ГУЛаг се повишават от редовни 3 на редовни 8 години.
След смъртта на Сталин 1953 ГУЛаг се преименува в Главно управление на поправителни работни колонии, а от началото на 60те години в Главно Управление на поправителни работни заведения. Цифрата на затворниците в трудовите лагери надвишава и след това милионната граница. Но намалява процента на умиращите в лагерите. Не е възможно да се обхване, колко от лагерната система и в какви разновидности, поделения, нови имена и форми на съществуване се запазват след 1991. Тъй като плановата продукция в Русия не е преодоляна като форма и през 1998, е голяма вероятността, все още да се използва наказателен труд в Русия като икономически фактор и до днес. Историци предполагат, че цифрата на редовно наказваните с каторжен труд преминава окончателно милионната граница най-късно 1931. Между 1936 и 1956 годишното общо число на наказаните с каторжен принудителен труд в системата на ГУЛаг е между 1,5 и 20 милиони за различните периоди. Обективни и постоянни данни не са и до днес известни, поради унищожени или не водени архиви за всички жертви. Актуални исторически изчисления изхождат от минимално 2 милиона жертви, загубили живота си чрез наказателен труд в ГУЛаг за времето 1928-1991. Но те биват третирани от други учени като опити на старите КБГ- елити да релативират огромните числа жертви на системата ГУЛаг. Хипотезите на последните историци, занимавали се с архивите в бившия СССР, варират за цифрите на умрелите затворници от наказателен труд в ГУЛаг между 2,5% и, преди всичко в периодите 1936-1938 и 1942-1944, до 30% от общото число затворени хора в ГУЛаг. В сибирската област Колима измират 50 % от затворниците. Колко от затворниците изобщо се връщат у дома е число, което остава също неизвестно до днес. Според нуждата от работа на много затворници им се дават удължени присъди за години напред направо в лагера на място, без процес. 32 милиона жертви, умрели в лагерите, само за времето между 1927 и 1958 (Kosyk 1962, 79) или 57 до 69,5 милиона между 1918 и 1956 (Kurnanov по Solzhenitsyn 1974, 10) са изчисления, които са правени и приемани до края на 80те години. Историкът Румел намалява тези цифри. За целия период на марксизма-ленинизма от 1918 до 1991 той дава общо 39 милиона убити в системата на ГУЛаг. „Мaрксизъм плюс власт" нарича той формулата (Rummel 1996, 84), по която се убива в ГУЛаг, според него. Числото резултира от т.нар. „rock-bottom" - минималните предполагаеми жертви от почти 16 милиона, за чието удостоверяване има данни, плюс онези милиони граждани, които при преброяванията през годините са обявени за изчезнали - неналични, по необяснени причини - и по друг начин не биха били обяснени като изчезнала маса население. Ако за 73 години СССР, смята Румел, средностатистически само 1 милион годишно е пратен в ГУЛаг и от това число поне 50% са оцелявали и са се връщали у дома, макар след много години, то остава едно реалистично число от поне 36,5 милиона, които изгубват живота си в лагерите за наказателен труд. Всеки, който никога не се връща от ГУЛаг или се прибира смъртно болен и умира, е в числото на жертвите, на загиналите от наказателен труд в ГУЛаг. Повтаряните „аргументи" от леви учени на запад, че така убитите от наказателен лагерен труд хора биха умрели, даже и да не са били в ГУЛаг, поради което не може да се говори за извършен от комунистическата държава демоцид, са абсолютно невалидни и арогантни. По тази логика и избитите с изстрели в тила в лагерите на смъртта (в Куропати), както и избитите с газ в газовите вагони и камиони милиони хора, биха умрели, така или иначе, някога от естествена смърт, понеже не са безсмъртни.
Понастоящем повечето автори и историци не назовават общи числа, а се ограничават в „rock-bottom" - цифрите на Румел, които до голяма степен могат да се подкрепят от руските архиви директно (Bacon 1994).
Добрият познавач на архивната литература събира един след друг резултатите от познатите му хипотетични или доказуеми в архивите изчисления за всички ГУЛаг-години - по периоди, като отбелязва и взима предвид в изследванията си вероятните, по-късно появяващи се резултати от работата на свои колеги (Stettner 1996). Така добрите историци биха могли да открият средното число жертви годишно за всяка година, а на края от сумата им - една обща реална цифра, макар тя никога да не може да бъде точна. Най-коректните, макар и предполагаеми, цифри на процентите убити в ГУЛаг затворници дават все още свидетелствата на немски военнопленници (Ratza 1973; 1974). Макар че СССР има първоначалното намерение да избие тази група затворници (3 милиона) като политическа маса, след максимален срок от 5 години са избити 1/3 от военнопленниците (общо близо 1 милион). Не е известно числото на починалите от условията в ГУЛаг завърнали се немски военнопленници.
Възможен мащаб за сравнение дават комунистическите концентрационни и работни лагери на окупирната източна зона и на територията на ГДР за 1945-1952 г. От 156 000 затворници в лагерите в ГДР от Червената Армия и източногерманските сили за сигурност са убити 96 000 човека. Това прави демоцидна част от 61% жертви, загинали в трудови наказателни лагери (Finn 1960; Range 1998; Mironenko et al. 1998 назовават 44 000 убити). Този процент може да служи за допълнителен ориентир при изследванията на числото жертви на ГУЛаг.
Библиография: Jakobson 1993; Bacon 1994; Stettner 1996.
````````
Куропати, край Минск, съветски концентрационен лагер на смъртта, 1937
Както Аушвиц е синоним pars pro toto на избиването на европейските евреи, така лагерът Куропати би могъл да изпълни това значение за жертвите в лагерите на смъртта в марксистко-ленинските режими. Тази „фабрика на смъртта" (Хайнзон, 1998) влиза в действие 5 години преди Аушвиц. Следното сведение се намира за нея:
"Не далече от Минск се появява онова ужасно място, 10-15 хектара голямо, което от стари времена се нарича Борд, или Куропати. Място на страшни масови убийства, една Кланица на 20ти век, която работи непрекъснато от 1937 до началото на войната 1941 [22.06.1941, немското нападение над СССР].
...Имаше много други човешки кланици от този вид в радиус край големите белоруски градове. От свидетелствата на очевидци и оцелели, беше възможно само в Минск и околностите му да се открият 5 подобни места, които са служели по времето на Сталин за избиване на мъже и жени.
...1987 и 1989 Ю. Чмигальов и аз [белоруски историк] разпитвахме систематично десетки свидетели - до този момент успяхме да открием 170, и предприехме в Куропати разкопки.
...Убийствата са се провеждали всеки ден, без прекъсване: след обяда, вечерта и през нощта. Предвидените за избиване са натоварвани и транспортирани на камиони, разстрелвани са по групи, за по-ефективно, и след това са заравяни в огромни, дълбоки, общи гробове. Убийците са облечени с иниформите на НКВД.
... След разстрелването на една група, телата се полагали в гроба и се покривали само малко с пръст, след това се полагали телата на следващата група, покрити отново само с малко пръст, последвани от следващите... и така, докато гробът се запълни.
…Според измерванията и различните изчисления само в прегледаните от нас гробове можахме приблизително да изчислим, колко са загиналите жертви в тези гробове, които открихме ние (без да се имат предвид ексхумациите през 40те години, за които има свидетели, че са се провеждали, вероятно заради освобождаване на повече празни гробове за последвали разстрели). Нашето число беше минимум 102 000: минимум 200 трупа на гроб, умножени по до момента само от нашата група историци изследваните 510 гроба. Реалните числа не само за „нашите" гробове, а за самата лагерна мрежа в Куропати лежат многократно над това." (свидетелства белорус. историк Гросер в: Grosser 1990, 91)
Библиография: Гросер 1990; Хайнзон 1998
```````````
Евреи през 20-ти век, жертви на марксистко-ленинска Русия/СССР
През 1940/41 в СССР живеят близо 5 милиона евреи. От това число през 1945 2-3 милиона евреи вече не са живи. От тях са избити от хитлеристите 1,4-2,1 милиона. Това би означавало, че всички през 1945 изчезнали евреи са избити от германци. Но може и да означава, че 1,6 милиона евреи са избити по друг начин: През цялата война от съветската общественост се укриват фактите за унищожаването на евреи от германците. Дори през 1945, на 26.02, Хитлер хвали Сталин за „бруталността, с която Сталин последователно елиминира еврейската интелигенция" (Trevor -Roper/Francois-Poncet 1981, 116). Още в началото на 30те години например сред украинските ГПУ-секретни служби се намират почти до 50% членове - бивши евреи по вероизповедание, приели марксизма-ленинизма. Краят на 30те тази квота е едва 5 %, така че, дори в мега-масовите убийства по времето на Голямата Чистка от 1934-1938 се забелязват определено ясни антиеврейски компоненти (това споделя и историкът Арсений Рогински в речта си на дискусионния форум на конференцията „Сталинизъм, масови репресии, ГУЛаг" в Хамбургския Институт за социологически изследвания, 21.02.1998). През 1948 започват депортациите на евреи в Сибир. През същата година са заловени членове на една, т.нар. от комунистите „еврейско-ционистка конспирация", която между другото бива „разкрита" в антифашисткия еврейски комитет. 1952 са осъдени 125 еврейски интелектуалци, от които 25 на смърт. Според едно изказване на Булганин през 1970 (след Сталин министър-председател на СССР), Сталин е имал план, да прати на изток в Сибир, в т.нар. маршове/походи на смъртта близо 2 милиона руски евреи. Този процес на залавяне, насилствено депортиране и унищожение чрез сигурна смърт е бил окончателно планиран 1952. Началото бележи залавянето на 9 лекари на 13.01.1953, от които 6 са руски евреи, набедени в комплот чрез отравяне срещу Сталин и „най-добрите синове на Русия". За да се „предпазят" евреите от „разбираемото негодувание и гнева на руските маси", еврейски интелектуалци щели да бъдат принудени да молят Сталин и съветската власт с отворено писмо до в. „Правда", да депортират руските евреи в Сибир, Казахстан и Биробиджан. В това приготвено от Сталин отворено писмо се намирал и пасажа: „Като водещи личности на лоялното съветско еврейство, се противопоставяме напълно срещу американската и ционистката пропаганда, които твърдят, че в СССР има антисемитизъм" (Rapport 1992, 206-208). Архивите за този план все още не са достъпни. Съмнение в Сталиновите плановете за депортиране на руски евреи и за избиването им 1952/53 (но не и в неговия антисемитизъм, нито в антисемитизма на наследника му Хрушчов) са отправени от автори, които вероятно идват от съветските секретни служби. (Sudoplatov/ Sudoplatov 1994, 308).
Библиография: Margolin 1992; Raport 1992; Ehrenburg/Grossmann 1994; Vaksberg 1994; Messmer 1997; Werth 1997
````````
Глад, изкуствено предизвикан (manmade famine)
В 20-ти век съществува неволно предизвикан изкуствен глад и умишлено предизвикан изкуствен глад като демоциден инструмент. Неволният резултира при всеки случай от убеждението на марксистко-ленинските режими, че само чрез премахването на собствеността може да се постигне многократно повече продукция, което ще донесе повече и равни блага за всички. Но понеже в действителност продукцията спада непрекъснато и се стига в екстремите на този процес до глад, става дума за икономически-теоретично обусловен демоцид. Така например в НР Китай, Мао „осигурява" с „Големия скок напред" от 1958 на практика населението с принудителната смърт чрез глад, като следствие на „реформите" жертвите са от 20 до 40 милиона. Това е най-големият неволно предизвикан изкуствен глад в света, т.е. като резултат от други дейности. От началото на отнемането на собствеността чрез заповед от 8 ноември 1917 Ленин избива само до края на 1920 близо 6 милиона граждани и селяни (чрез директно избиване на селяни, чрез гражданската война и осъдени на смърт - 2 милиона, чрез глад - 4 милиона). През 1921 и 1922, когато към предизвикалите вече смъртоносен глад социалистически икономически мерки се прибавя и една изключителна суша, измират още 5 милиона хора от последиците на изкуствено предизвикания глад. Други 10 милиона засегнати от глада са спасени единствено чрез американски пратки с помощни средства и храна за населението.
Още през 1892, по времето на естествено настъпил глад в родния му край по Волга, Ленин развива техниката на съзнателното унищожение чрез изкуствено засилен глад, като се произнася стриктно срещу раздаването на храна на умиращи, като по този начин близките им и масите ще са принудени да се радикализират окончателно срещу царизма (Conquest 1986, 234). Пълното изработване на метода на унищожение чрез глад се удава на Сталин през зимата 1932/33 в Украйна. Този метод може да се опише по следния начин: Когато се изнесат от дадена територия всички хранителни продукти, така че за няколко месеца, по възможност през зимата, да не се допуска вноса на никакви продукти и храна, а на хората да не се позволява да напускат територията, тогава е налице един инструмент, чийто унищожителен потенциал за единица време бива надминат единствено от атомни-био-химични-оръжия. Изкуственият глад представлява един античен инструмент за убиване, понеже традиционното обсаждане на градовете е било винаги свързано с обричане жителите на глад и убиване с глад.
Новаторството на Ленин и Сталин в тази техника на убиване от античните времена е в това, че се прилага в 20-ти век, много интензивно, с невиждан никога размер жертви, в засегнати огромни територии, в името на едно, оповестило себе си за най-хуманното учение. В Украйна, в много Кавказки области и в Казахстан - в страни, където съпротивата срещу насилственото отнемане на собствеността е голяма и мечтите за национална независимост не са погребани, КП на СССР избива чрез нововъведеното средство само за една зима (1932/33) минимум 8 милиона, от които 7 милиона украинци. По-късно този начин на убиване се прилага преди всичко от марксистко-ленинското правителство на Етиопия, което унищожава до 3 милиона души за 3 години (1982-1985) - етиопски селяни, които отказват да вярват в икономическия прогрес чрез отнемане на собствеността. Не на последно място, за да не предизвиква излишно внимание и настройване на народа - чрез ужасни сцени на масов глад, с известните резултати на убийство на деца и канибализъм - Хитлерова Германия се решава не за изкуствен глад като метод за убиване на евреите, а за газовите камери в концентрационните лагери и за огромните гета с принудително депортирани и обречени на смърт евреи (Longerich/Pohl 1990, 359).
Библиография: Sheperd 1975; Dolot 1985; Vincent 1985; Conquest 1986; Kane 1988; Becker 1998.
`````````
Глад, Украйна
1932/33 под окупацията на марксистко-ленинска Русия: С 7 милиона избити, при минимално число от 5 и максимално от 10 милиона убити, през една единствена зима избиването чрез изкуствен глад на украинци от марксисти-ленинисти се превръща в най-голямото целенасочено унищожение на един народ през 20-ти век.
Библиография: Hryshko/Pavlovych/Pidhainy 1955; Dolot 1986; Conquest 1986;
Mace 1983; 1984; 1986; 1988; 1992.
````````
Украйна 1929-1931 под съветска окупация
За да се пречупи гръбнака на украинското национално освободително движение, от юли 1929 по заповед на Сталин са заловени 5000 украинци - представителите на интелектуалния украински елит. От 1931 започва преследването и на приелата марксизма украинска интелигенция, набедена в контрареволюционни стремежи. Над 40 000 украинци са задържани. С публични процеси започва Голямата чистка в Украйна. 1934 са екзекутирани масово писатели и творци на изкуството. Десетки хиляди са жертвите при тези екзекуции, а други десетки хиляди са изпратени в ГУЛаг. До края на 30-те години са избити 80 % от високообразованите украинци. Фактът, че изобщо 20% оцеляват, или, че след това има изобщо минимална, но налична украинска интелигенция, се дължи на това, че западна Украйна е полска и е окупирана едва 1939 от СССР.
Когато през есента на 1932 се очертава да има лоша жътва, комунистическата партия - правила безуспешни опити от 1929 до тогава да колективизира страната - решава да увеличи неимоверно експорта на хранителни продукти от Украйна, да забрани на потенциално оставащите без храна украинци внос на хранителни продукти, и налага забрана да се напускат областите по местоживеене. От тези жестоки, нечовешки мерки, които имат за цел унищожение на движението за независимост сред украинците, се ражда най-бързо проведения демоцид в историята на 20-ти век и вероятно в човешката история. 7 милиона украинци загубват през тази зима при комбинацията от геноцид и политицид живота си. Минималните изчисления посочват 5, максималните - 10 милиона. Жертвите измират в пълна изолация, защото преобладаващо ляво ориентираните западни журналисти, командировани в СССР, не информират медиите на запад, за които работят, умишлено прикриват фактите за ужасната съдба на милионите украинци само за тази зима. Малкото коректни и разтревожени западни журналисти, които си позволяват да информират обществеността, са набедени от левите си колеги за настървени, лъжещи антикомунисти. Изключения са само Chicago American и Manchester Guardian.
През 1945 заедно с войници на нацистката армия, от силите на западните съюзници и Червената армия са заловени в плен и украински части, помагали на германците с цел получаване на независимостта на Украйна. Заловените украинци са голямата част от 1 милион пленници (армията Власов). Допълнително са заловени 4,5 избягали от СССР - каторжници от ГУЛаг, желаещи да емигрират, дезертьори. Украинските войници сражавали се на страната на Германия с цел освобождение на родината си знаят, че, ако бъдат предадени на СССР ги чака сигурна смърт - директен разстрел или ГУЛаг. Това е известно и на англичани, и на американци. Въпреки това следва предаването на 2,7 милиона души обратно в ръцете на СССР. Над 1 милиона са екзекутираните, повечето военнопленници, останалата част военнопленници получават 25 години затвор, 1 милион украинци получават присъди от 5 до 10 години в ГУЛаг. Така от 2,7 милиона обратно дадени на СССР пленници поне 1,35 милиона за избити.
Библиография: Hryshko/Pavlovich/Pidhainy 1955; Tolstoy 1977; Mace 1982; 1983; 1984; 1986; Dolot 1986; Conquest 1986; Mace 1988;поне 1992
``````````
Естония под окупацията на марксистко-ленинска Русия/СССР 1940-1941
След насилственото окупиране на Естония през лятото на 1940 от съветската армия и присъединяването към СССР са депортирани между 57 000 и 67 000 противници на комунистическите окупатори. При отвличания загиват 8000, допълнително при терористични нападения над 10 000 естонци стават жертви на политицид.
Библиография: Mass Deportations 1981; Vizulis 1985; Rummel 1990
````````
Ингуши 1943-1957
На 23 февруари 1944 народът на ингушите е депортиран по заповед на КПСС от родината им северно на югоизточен Кавказ. Те не са достигнати от окупационните войски на Хитлер и не са им сътрудничили, но като повечето кавказки народи - както от царизма така и от комунистите - единствено с изключителна бруталност подчинени. Поради това са степенувани от КПСС като потенциално нелоялни на СССР. Ингушите са депортирани в централна Азия, при което принудително изселване са убити 12 000. В съветските енциклопедии ингушите не са споменати до 1957. От 9.01.1957 оцелелите имат право да се върнат по родните си места.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Арменци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1944-1949
Около 20 000 арменци от Крим и други области извън арменската съветска република са депортирани 1944-1949 насила в Казахстан на задължителен поправителен труд. При подобни демоцидни акции загубилите живота си хора образуват една трета от общото число.
Библиография: Nekrich 1978
`````````
Калмики 1943-1957
На 27. 12. 1943 народа на калмиките е депортиран по заповед на КПСС от родината си по северозападното крайбрежие на Каспийско море в Централна Азия и Сибир. Години преди това (края на 1919) от Червената армия брутално е пречупена съпротивата на калмиките срещу комунизма. Края на 1929 на всички собственици и животновъди е отнето имуществото. 1937 цялата област на калмиките е колективизирана. Август 1942 навлизат германските войски на Хитлер. Много калмики дезертират от Червената армия и сътрудничат на германците, като се надяват да получат независимост с тяхна помощ. През 1943 германците са изтласкани от СССР и в края на същата година са депортирани 140 000 калмики, от които 22 000 са избити или умират по пътя. Краят на 1958 приключва завръщането на оцелелите през сталинизма калмики на собствена територия.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Карачаи 1943-1957
През месеците октомври и ноември на 1943 народът на карачаите е депортиран по заповед на КПСС от родината му северно от Кавказ (в съседство на балкарите) в Централна Азия. В началото на 70те години на 19ти век карачаите са победени окончателно от царска Русия и в областта започват да се заселват масово руснаци. През май 1922 е потушена кърваво съпротивата на карачаите срещу отнемането на собствеността им от комунистите. По време на II СВ те попадат до 11.01.1943 в зоната, завладяна от хитлеровата армия, като от германците им е обещана независимост и връщане на собствеността, ако им сътрудничат. При депортациите за Централна Азия от по-малко от 80 000 карачаи за избити 37 000. След това те не се споменават в съветските енциклопедии до 1957. След 9.01.1957 оцелелите карачаи имат право да се връщат в родните си места.
Библиография: Conquest 1970; Nekrich 1978
`````````
Катин 1940
Полша, април 1940: 22 000 члена на елита на полската армия са избити. По заповед на Сталин на 5 март 1940 са избити в окупираната от Червената армия полска територия всички заловени членове на офицерския и полицейския корпуси, и държавни чиновници чрез специални бригади-убийци на НКВД. 4404 офицери са убити на 3.04.1940 в Катин (в съветска Беларус) с изстрел в главата. По-късно в същия месец, в Харков и Калинин/Твер са убити по този начин над 10 000 полицаи и държавни служители. Други 7300 са убити малко по-късно чрез разстрел.
Съветските инстанции твърдят, че този политицид е извършен от Хитлерова Германия, която от началото на войната на 1.09.1939 си е поставила за цел бързото избиване на полската интелигенция в окупираната територия и за 6 седмици избива около 16 000 полски граждани, за което Москва имала информация. Едва половин век по-късно след деянието, през април 1990, съветското правителство под ръководството на М. Горбачов призна и пое вината за извършеното масово убийство. След две и половина години Борис Елцин предаде документите за политицида в Катин.
Библиография: Zawodny 1962; FitzGibbon 1971; FitzGibbon 1975; Gross 1988; Materski 1993; Paczkowski 1997a; Paczkowski 1997a
`````````
Латвия 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, окуп. на СССР
След насилствения аншлус на Латвия към СССР през лятото на 1940, 21 000 латвийци са депортирани от страната си като противници на марксистко-ленинската политика на окупатора СССР. При политицидите на режима комунистите избиват 38 000 латвийци - при депортациите умират 3000 души, а други 35 000 са директно убити като врагове на властта. 84 000 латвийци, повечето собственици и техни близки са депортирани между 1944 и 1953 - кулминацията достига 1949, по решение на КПСС, като при тези икономициди и политициди са избити една трета, а останалата част стават жертви на ГУЛаг.
Библиография: Mass Deportation 1981; Schmid 1985; Vizulis 1985; Rummel 1990
`````````
Литва 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, под окуп. на СССР
След насилствения аншлус на Литва към СССР през лятото на 1940, 46 000 литовци са депортирани от страната си като противници на марксистко-ленинската политика на окупатора СССР. При политицидите на режима комунистите избиват 26 000 литовци - при депортациите умират 6000 души, а други 20 000 са директно убити като врагове на властта. 150 000 до 220 000 литовци, повечето собственици и техни близки са депортирани между 1944 и 1953 - кулминацията достига 1949, по решение на КПСС, като при тези икономициди и политициди са избити 30 000 литовци, по време на транспорта или стават жертви на ГУЛаг.
Библиография: Taagerpera 1980; Mass Deportation 1981; Schmid 1985; Vizulis 1985; Rummel 1990
`````````
Финландски карелци 1938-1956, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР
През 1956 се разпада Карело-финската социалистическа съветска република, която е образувана насила от руската съветска власт, окупирала на 12 март 1940 финландските територии в Западна и Източна Карелия (172 400 кв. км). Руските преселници постепенно започват да представляват мнозинството жители в областта. Още през 1938 финландски карели са депортирани от СССР насила във вътрешна Азия. Все още не е известно точното число на депортираните принудително финландци, на безследно изчезналите и на жертвите, дадени при тези депортации и в трудовите наказателни лагери в съветска Азия.
Библиография: Conquest 1970
```````````
Кримски татари 1944/45
На 18.05.1944 всички кримски татари (чиито мъже се бият на фронта срещу нацистките армии) са принудени от КГБ под претекст, че сътрудничат и симпатизират на врага на СССР, само за един ден да напуснат родината си и насилствено биват депортирани. 200 000 човека - жени, деца, старци, са обречени на три седмичен поход за Централна Азия и Сибир. 100 000 от тях измират по време на пътуването. Дошлите си по-късно от фронта оцелели кримски татари са депортирани в същата места, при нечовешки условия на живот.
Библиография: Conquest 1970; 1974; Reddaway 1973
`````````
Полша
Полското малцинство в СССР е напълно унищожено през 1938 от НКВД - 150 000 етнически поляци са избити. Според заповед 00485 на НКВД от 9 август 1937 става видно, че наред с други малцинства в СССР, 143 810 поляци са били заловени в СССР. От това число са признати за виновни и осъдени за различни „престъпления срещу комунистическата власт" 139 835, от които 111 091 са разстреляни 1938. Останалите стават жертви на ГУЛаг. От геноцидите в СССР, извършени над различни малцинствени групи в страната през 1938 година, този над полското население е ненадминат от никои други по численост на жертвите - близо 100% от поляците на територията на СССР са избити. Договореното разделение на Полша според пакта между Хитлер и Сталин от 23 август 1939 влиза в сила с нахлуването на Червената армия на 17 септември 1939.
4 милиона полски граждани попадат в ръцете й. Окупираните полски области се преразпределят териториално чрез аншлус към белоруските и украинските съветски републики. Минимум 600 000 полски граждани от окупираните области са депортирани насилствено в централните азиатски части на СССР, преди всичко в Казахстан. При тези депортации умират близо 150 000 поляци.
22 000 члена на офицерския военен и полицейски корпус на полската държава и на висшето чиновничество са избити през април 1940 (в Катинската гора и др.).
През юни 1941 след нападението на хитлеристка Германия над Полша, са избити допълнително 7000 полски граждани, затворени в украински затвори и лагери.
През 1944, след принудителното изтегляне на немските войски от Полша, Червената армия залавя 30 000 полски членове на отечествената полска армия, които са привърженици на легалното полско правителство в изгнание в Лондон, както и други произволно заловени 30 000 полски работници и ги депортира на наказателен труд в ГУЛаг.
След края на войната от анексираните полски области Червената армия прогонва 3 милиона полски граждани, които насилствено са заселени в немските източни области на бившия Трети райх. По време на тези депортации измират хиляди. През 1939 и 1945 само в Източна Полша военните части на СССР избиват директно 200 000 полски граждани.
След нацистката окупация на Украйна през юни 1941, украинци организират, с цел бъдещото освобождение на страната им от СССР и от Германия, една нелегална армия - УПА - Украинска повстанска армия. Тя води боеве срещу просъветските украински партизани, срещу немската окупационна армия, срещу представители и симпатизанти на нацистка Германия и на СССР - за една „чиста от чужди влияния Украйна". След 1943 УПА започва да избива и евреи от малцинството в Карпатите, от март 1944 започват да избиват и граждани от полското малцинство, останали във войводство Волхиния, до 1939 полско. По-късно геноцидните убийства от УПА са продължени в Източна Галиция, като само при този геноцид жертвите на полски граждани са над 100 000.
```````````
Полша под марксистко-ленински режим
Около 100 000 полски граждани са арестувани от комунистическата секретна служба на полската държавна сигурност в Полската народна република след 1945, като арестуваните са изпратени в затвори или лагери за наказателен труд без или чрез инсценирани народни съдебни процеси.
Числото на избитите не е известно и до днес. Само за загиналите при един политицид чрез разстрел 2810 полски граждани, обвинени за врагове на новата власт, има свидетелства и документи. Тъй като по високите етажи на комунистическата власт и на държавна сигурност в Полша се намират не само преминали от католицизма в марксизма поляци, но и преминали в марксизма евреи, много антисемитски мотивирани полски граждани се настройват в новата насилствено наложена обстановка към обикновеното еврейско население. Демагогията на подобно отношение се запазва и насажда сред населението трайно, въпреки че между май 1945 и есента на 1946 над 2000 полски евреи са избити от новата комунистическа власт в страната, а над 50 000 са прогонени от комунистите, през периода 1968/1969 комунистическата власт прогонва над 20 000 полски граждани от еврейски произход и Полша е обявена от комунистите за практически „чиста от евреи", въпреки че полското население по време на хитлеристката окупация е спасило над 250 000 свои съграждани евреи и отказва масово сътрудничество с немските нацисти.
Библиография: Kosyk 1986; Gross 1988; Sword 1996; Wrona 1996; Paczkowski 1997a; 1997b; Poliszczuk 1997; Petrov/Roginsky 1998
`````````````
Чечения
На 22.02.1944 народът на Чечения е депортиран от родината си заедно с ингушските си съседи в Централна Азия. До 1933 чеченците са се борили срещу Червената армия и НКВД.
1938 75 % от страната им е национализирана и колективизирана. Десетки хиляди чеченци са разстрелвани до летните месеци на 1941, а други десетки хиляди са сред милионите жертви на ГУЛаг. През ноември 1942, при наближаването на нацистките войски и към чеченските области, започват нови надигания на гласове за независимост. От февруари 1943, след изтеглянето на германците,з апочват нови репресии по заповед на КПСС в района. При депортациите една година по-късно на глава население е позволен само 20 кг багаж. От над 400 000 насилствено депортирани са убити 130 000. Едва на 9.01.1957 оцелели от депортациите чеченци имат правото да се върнат по родните си места. След рухването на комунизма чеченците започват нов опит за добиване на независимост - с декларацията от 1.11.1991 се обявяват за независима държава. В отговор на това станалата република Русия извършва от 11.12.1994 до август 1995 многократни демоцидни бомбардировки над чеченската столица Грозни, но и над други градове и села, като само в Грозни директните жертви са 65 000 - 90 000 души. Половината от това число са дори руски граждани, заселени там. 500 000 до 1,3 милиона жители на Чечения остават бездомни и са прокудени насилствено в изгнание. Въпреки това Русия е приета 1996 за член на Европейския парламент.
Библиография: Conquest 1970, Nekrich 1978, Levine 1996; Malek 1996
``````````
Kулаци
Кулак (руска дума за „юмрук") е до 1917 пренебрежителното име, давано в Русия на селските измамници. След революцията понятието се идеологизира като антипод на пролетариата - който трябва да се наложи като господстваща класа - и се пренася върху цялото свободно, но най-вече върху едрото и средното, заможното селячество, което представлява в очите на комунистите „експлоататор и враг" на жадуваната система на диктатура на пролетариата. В началото изключена от това понятие е най-бедната селска прослойка, но с времето и на нея се слага презрителното име „подкулачник", т.е. послушен на кулаците човек, и е включена в преследването и изтребването, при оказана съпротива на национализирането на собствеността. След принудителни отклонения от марксическата доктрина от страна на Ленин, които целят връщане на собствеността и частната икономика, поне за кратко, за да спаси диктатурата от следствията на унищоженото лично стопанство и плановата икономика, от 1928 нататък Сталин се връща към тоталната национализация и плановото стопанство. Според собствените думи на Сталин до Чърчил, при тези мерки е избил 10 000 000 човека. Между 10 милиона (по собственото признание на Сталин) до 15 милиона се намират днес предположенията на историците, при което Румел идва до цифрата 11 440 000 жертви (1996, 83). От тези жертви 6,5 милиона са директно убитите по места, а останалите в ГУЛаг. С това борбата за унищожение на руското собственичество от 1928-1937 е като класово убийство безпрецедентно организиран най-големият икономицид в човешката история.
Библиография: Conquest 1986; Rummel 1990; livi-Bacci 1993; Hughes 1996; Stettner 1996
````````
Мегамасови убийци (с над 1 милион жертви) през 20-ти век (Марксистите са с курсив), след 1994 разширени от Хайнзон:
Йосиф Сталин * (СССР) - 42 672 000
Mao Цзедун ** (НР Китай и револ. вр. преди 1949 ) - 37 828 000
Адолф Хитлер (Националсоциалистическа Германия) - 20 946 000
Чан Каиши (Китай) - 10 214 000
Владимир Ил. Ленин (СССР) - 4 017 000
Т. Хидеки ( Япония 1941-1945) - 3 990 000
Пол Пот (Камбоджа) - 2 397 000
Менгисту Хайле-Мариам (Етиопия 1977-1991) - 2 000 000
Я. Кхан (Пакистан 1971) - 1 500 000
Тито (Югославия и партиз. дв.) - 1 172 000
* За цифрите при Сталин, историци се колебаят между 20 и 40 милиона.
** С допълнителните 20 милиона жертви на Мао за периода 1958-1961 по Бекер (Becker 1998), Мао би застанал на 1-во място.
Все още не е разбрано достатъчно добре (не само от широката общественост, но и от редица изследователи), защо марксистко-ленинистките режими са избивали така безгранично.
Понятия като диктатура, тоталитаризъм, деспотство, психопати-водачи и т.н. служат по-скоро да прикрият съществуващото недоумение и широко разпространеното неразбиране, отколкото да осветлят действителността на престъпленията на режимите и идеологическата им система. Въпреки това или, точно поради това, не е възможно до безкрайност да се отклоняваме в избягване на изясняването на количествено най-мащабните демоциди в историята - тези на марксизма-ленинизма. Поне един опит в тази насока би трябвало да бъде направен. (Хайнзон, 1998).
Относително просто могат да бъдат разбрани жертвите при революционните акции, съответно при преврати и при разширяването на властта на режимите. В същността си те не се различават на пръв поглед от останалите борби за диктатурна, съответно тоталитарна власт. Конкурентният елит бива елиминиран, всичко (и съответно всеки), което може да представлява противник, е заплашено да бъде унищожено.
Национални малцинства, които вероятно тендират да останат привързани към произхода си, са депортирани или избити директно на място. Така мотивираните масови убийства разпространяват достатъчно страх, за да се държи мнозинството живеещи под властта на режима далеч от желание за активна съпротива.
Към избитите, нужни за поддържането и опазването на властта, принадлежат и жертвите от собствения идеологически лагер, които са имали намерение да поемат друг път към властта или са целяли, замисляли, организирали поставянето на други личности на върха на добитата власт. В тази област не съществуват марксистко-специфични основания за демоцидни убиства.
Специфичното в революционния мотив при марксизма-ленинизма се изразява обаче не в стремежа на ненаследили синове, съответно на алтернативен аристократичен елит, стремящ се да заеме привлекателни властови позиции. А увереността, че премахването на собствеността, ако е нужно крайно болезнено, с драстични и кървави мерки, ще умножи благосъстоянието на общество и нация, е принципният, специфично марксистки елемент и се влива самообосновано от идеологията в готовността да се убива за добиването с власт:
[ Марксистите се придържат към Маркс, който в първи том на Капитала определя насилието като „... акушерът, който съпровожда всяко старо общество, бременно с ново". По този начин насилието при марксизма-ленинизма се превръща в един „естествено каноничен" елемент на историческия процес: насилието е исторически факт и историческа необходимост, а не етичен или морален проблем] (фон Бориес 1971, 560).
Библиография: Rummel 1990; 1991; Courtois 1997; Becker 1998
````````
Принудителна колективизация 1928-1937
След като Ленин се отклонява умишлено през 1921 от строго следване на политиката на планова икономика в марксизма поради заплашващо властта всенародно недоволство и въвежда в определени граници отново частната собственост и парите като средство за разплащане. Но неговият наследник Сталин се връща 1928 веднага към първоначалното учение на марксизма за премахване на собствеността с цел отвързване силите на производителността. Тази Сталинова операция унищожава не само собствеността, но и няколко милиона собственици и техните близки. Сам Сталин споделя пред Чърчил (Churchill 1950, 498) „10 милиона" жертви на принудителната колективизация. Числото при Мао за периода 1958-1961 е 30-40 милиона жертви на принудителната колективизация - преобладават селските собственици.
Библиография: Conquest 1986; Rummel 1990; Livi-Bacci 1993; Hughes 1996; Stettner 1996; Becker 1998
```````````
СССР 1917-1987
„Наше задължение е да изпратим века, който за Русия се превърна във век на кръвопролитие и саморазправа, с покаяние и прошка" (реч на руския президент Борис Елцин на 17.07.1998 в Санкт Петербург по повод погребението на останките на избитото царско семейство на Николай II).
Историкът Файн посочва през 1993: „При демоцидните убийства, държавно организираните и проведени изтребления в случая с бившия СССР можем да говорим директно за един постоянен извършител - комунистическата власт - като за един патологичен масов престъпник". (Fein 1993, 88).
66 милиона само за 38 години от 1917 до 1956 е признатата до скоро реалистична статистика на числата жертви в СССР (Solzhenitsyn 1974, 10). За 29 години, от 1926 до 1954 е изчислен демографски минус от 78 милиона руснаци, при което са сумирани избитите (около 35,5 милиона) и техните неродени деца (Dyadkin 1983). За годините 1918-1953 са отделени по изчисленията на историците само 23 милиона избити руски граждани (Maksudow nach Medvedev 1979). За времето от 1917 до средата на 70те историкът Панин (Panin,1976) привежда в аргументите си до вероятни жертви 69 500 000, като цитира свои колеги, с цифри от изследователската им работа до 80 милиона жертви. Историкът Румел (Rummel, 1996, 82) дава в изследването си за целия 70-годишен период на руската марксистко-ленинска диктатура т.нар. от него минимално ниско число жертви („rock bottom"-число) от 24 063 000 - това е числото жертви, за което без големи трудности може да се намери документация и свидетелства.
Румел поставя и възможната горна окончателна граница на руските жертви - 126 милиона. От своето изследване Румел определя и числото на „най-вероятната сума жертви" за 70-те години на съществуване на СССР - при 61 911 000 (50 милиона от демоцид и 11 милиона от геноцид).
От това число 6,87 милиона жертви са изчислени за 33 години в периода 1954-1987, в които години преобладава унищожението чрез наказателен труд в ГУЛаг. Реалните числа за Афганистан за 1978-1992 не са в тези числа (при Румел 1 милион, според Клас, 1994 - между 1,5 и 2 милиона). Само при Румел се откриват диференцирани числа от десетилетие за десетилетие, които позволяват добър преглед и критика в детайл. При Куртоа и други френски автори (Ternon 1996; Courtois et.al. 1997) цифрите са много несигурни и поради това трудно разбираеми (според Хайнзон, 1998). Френските историци говорят за десетки милиони, стигат и до 35 милиона, без прецизна аргументация.
Руският президент Борис Елцин сам назовава 60 милиона жертви (Katz 1994).Но историческите спорове ще продължат дълго.
Тук са представени средните данни по Румел (1990, 1994, 1995), по периоди и съответните - само цивилни жертви - за тях:
Гражданска война 1917-1922 - 3 284 000
Нова икон. политика 1923-1928 - 2 200 000
Колективизация 1929-1935 - 11 440 000
Големия Терор 1936-1938 - 4 354 000
Предвоенен период 1939-1941 (юни) - 5 104 000
II СВ 06.1941-05.1945 - 13 053 000
Следвоенен период/късен сталинизъм 1945-1953 - 15 613 000
Постсталинизъм 1953-1987 - 6 872 000
Сума: 1917-1987 - 61 911 000
За централния мотив на избиване в СССР - унищожението на собствениците и гражданството (благородници, селяни, предприемачи, занаятчии, интелигенция, търговци) и всички свързани с тях прослойки, заради отвързване силите на продуктивността, е нужно да се разгледат данните в „Марксистко-ленински режими" по-горе.
Между тези страни има и империалистически традиционни страни - като Русия и Китай, завладели етноси и узурпирани цели чужди области и дори страни, в и извън границите си; има и етнически хомогенни мега-масови убийци - като Виетнам и Северна Корея.
Над 7 от 62 милиона жертви при Румел за СССР не са били руски граждани. Но и сред останалите 55 милиона жертви руски граждани има милиони, които не са руснаци, сред това число минимум 8 милиона украинци. СССР е демоцидна държава номер 1 през 20-ти век. Но има позиции на историци (Courtois et al. 1997; Becker 1998), според които този ранг принадлежи (и) на Китай
`````````
понятия:
ужасяващия размер на масовите убийства при марксистко-лениските режими - самостоятелно взет от рамката на таблицата или сравним в таблиците с другите режими – масовите убийства при марксизма-ленинизма са водещи по число, интензивност за единица време, обща продължителност и разнородност на групи жертви в човешката история.
Разликите в понятията, дефиниращи терминологията, употребявана при изследванията в областта на престъпленията срещу човечеството и на масовите убийства:
Демоцид: въведено понятие от изследователя на масови убийства и престъпления срещу човечеството Румел през 1992 година, като свръхпонятие, обхващащо категориите: геноцид, културен геноцид, религиоцид, етноцид, политицид, икономоцид, класов геноцид и гиноцид, както и всички други форми на масови убийства (с изключение на жертви от война), които още не са въведени под никоя от изброените категории от конвенцията за престъпления срещу човечеството и са още предмет на работата на изследователите (от gr. Demos = народ, и от lat. Caedere = убивам).
Геноцид: понятие, дефинирано за първи път от Рафаел Лемкин, при работата му за международния наказателен съд върху конвенцията за престьпления срещу човечеството на ООН от 1948 г. (Член 2).
Лемкин постулира следните параметри на дефиницията на термина геноцид(и) в съответния международен юридически вид:
Геноцид представляват според Член 2: "Действия, които са извършени с намерението да унищожат една национална, етническа, расова или религиозна група като такава напълно, или частично, като:
а) избиване на членове на групата,
б) причиняване на тежки телесни или психически вреди на членове на групата,
в) умишлено създадени условия на съществуване и живот за групата, които ще допринесат за нейното физическо унищожение напълно или частично,
г) въвеждане на мерки, които са насочени да възпрепятстват раждаемостта и размножаването на групата,
д) насилствено отнемане и предоставяне на децата на групата на нечия друга група"
От това се вижда, че:
Tерминът "геноцид", както и самата конвенция 1948, са въведени в конкретния им смисъл само за дефинирането и, съответно чрез това, само за осъждането престъпленията на националсоциализма, престъпленията на режима срещу еврейските и други европейски обшности през Втората Световна война от Хитлерова Германия и идеологията, светогледа на националсоциализма.
За съжаление - и според самия автор и според по-късните изследователи, поради реалностите на периода около и след IIСВ, престъпленията срещу човечеството и масовите убийстава, извършени от марксистко-ленинските режими, вьпреки че са много повече като число и по-разнородни по вид от тези на всяка друга идеология и режим, биват пропуснати в смисъла на дефиницията на геноцид в конвенцията на ООН от 1948.
Този дефицит не е компенсиран и до днес - на международно и национално ниво - като поради това остава и се отразява неслучайно на общата настройка, отношение към престъпленията на марксизма-комунизма - едно повсеместно равнодушие и тендиране кьм омаловажаването на броя, видовете и характера на престъпленията и произвелата ги идеология.
Kултурен Геноцид: в първоначалния текст на конвенцията за осъждане престъпленията срещу човечеството на ООН, подготвен през 1947, съществува самостоятелен член за осъждане на т.нар. "културен геноцид" - "Cultural genocide". Той трябва да осъди "унищожението на особените характеристики на една преследвана група чрез принудително изселване, чрез забрана на националния език и унищожение на езика, вкл. на книгите, литературата и писмените документи, отнасящи се до етноса на групата". В крайния вариант през 1948 г. така дефинирано понятието отпада, защото не е задоволително. Днес с подобно, но по-широко формулирано съдържание, се ползва въведеното понятие "етноцид".
Eтноцид: (от gr. ethnos = народ, племе и lat. caedere = убивам: етноцид) е понятието, дефиниращо умишленото унищожение на език, религия или култура без биологично изтребване на техните носители. Забраната на обучение и говорене на майчиния език или насилственото отнемане на децата на дадена етническа група, представляват типичните, най-широко разпространени в човешката история етноцидни (етноцидални) действия. Според конвенцията на ООН от 1948, осъждаща престъпленията срещу човечеството, етноцид и етноцидни действия са дефинирани юридически като криминално престъпление.
Религиоцид: масово унищожаване на религиозни групи и общества от вярващи по идеологически - политически, идеологически - социални или идеологически - религиозно конкурентни причини.
Политицид: масово убийство на политически групи, които са политически контрахенти или конкуренти на извършващата деянието група.
Икономицид: икономически геноцид - масово унищожаване на група(-и) хора, и отнемане на имуществото им, поради различното им икономическо място или статутa им на собственици, въвеждане на целенасочени икономически и социо-икономически териториални ограничения чрез мерки на насилие, за да се унищожи масово една или повече определени групи хора: марксистко-ленинските режими извършват поради идеологията си най-много престъпления на икономически геноцид - икономицид.
Класов геноцид: масово унищожаване на големи или по-малки групи обществени класи, не отговарящи на, пречещи на, или не приемащи даден класово-политически, социално-политически, идеологически теоретичен светоглед (основна форма и главен брой жертви на геноцидни убийства при марксизма-ленинизма).
Гиноцид: понятието представлява групата масово избивани жени от правителства или отделни идеологически и национални групи (жени са избивани масово експлицитно като група например по време на погромите над евреи и християни през вековете, за да не се раждат повече деца от съответна група, също гиноцид представлява изгарянето на големи групи жени под претекст, че са вещици в Средновековието)
Маркс в Капитала: "Да бъдеш радикален, това означава да изтръгнеш проблема с корена, а корен на всяко зло в човечеството е самият човек."
````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````````
Речник:
Aлбанци, 1998
Aнгола 1975-1919
Арменци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР 1944-1949
Афганистан, марксистко-ленински 1978/1992
Балкари 1943-1957
Босненци, Босненски мюсюлмани
Виетнам, 1954-1987
Газ, СССР - смърт чрез газ
Германци/ Насилствено депортирани германци
Балтийски германци
Военопленници в марксистко-ленинска Русия 1941-1955
Военопленници в марксистко-ленинска Югославия 1944
Волжски германци
Източни германци
Концентрационни лагери в ГДР 1945-1952
Полски германци
Румънски германци
Судетски германци
Унгарски германци
Югославски германци
Глад, изкуствено предизвикан (manmade famine)
Глад, Украйна
Голяма чистка, в марксистко-ленинска Русия/ СССР 1934-1938 (Great Terror)
ГПУ
Гърци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/ СССР
ГУЛаг/ Архипелаг
Евреи през 20-ти век, жертви на марксистко-ленинска Русия/СССР
Евреи в Украйна 1917-1921
Евреи в марксистко-ленинска Никарагуа 1979-1990
Ел Салвадор 1981-1992
Еритрея под властта на марксистко-ленинска Етиопия 1974-1991
Естония под марксистко-ленинска Русия/СССР 1940-1941
Етническа чистка
Етиопия, марксистко-ленинска, 1974-1991
Ингуши 1943-1957
Испания 1936-1939
Италианци 1945-1949
Калмики 1943-1957
Кам, жертви в Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Карачаи 1943-1957
Казаци, Донски 1919
Катин 1940
Квоти
КГБ
Китайци, жертви в Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979
Китай, марксистко-ленински
Класово убийство
Концентрационни лагери
Концентрационен лагер Омарска
Корея, Северна, от 1948
Кримски татари 1944/45
Kулаци
Куропати, край Минск, съветски концентрационен лагер на смъртта, 1937
Лагери на смъртта
Лаос 1975-1979
Латвия 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, окуп. на СССР
Ленин
Литва 1940-1941 и 1944-1953, марксистко-ленински режим, под окуп. на СССР
Марксистко-ленински режими
Мао Цзедун
Менгисту Хайле-Мариам, марксистко-ленинска Етиопия 1974-91
Meо
Меcхети, Турци-месхетинци 1944-1948
Мискито - индианци в марксистко-ленинска Никарагуа, 1979-1990
Монголия 1937-1939
Мозамбик 1975-1989
Никарагуа 1979-1990
НКВД
Пущуни
Пол Пот
Полша
Полша, под марксистко-ленински режим
Принудителна колективизация, 1928-1937
Румъния
Собственици
Сребреница
СССР, 1917-1987
Русия, републиканска от 1987-1991
Сталин
Сталинизъм
Сърби, Краина 1995
Терор, политически
Tибетци, 1950-1990
Tигрейци
Tито
Троцки
Украйна, 1929-1931 под съветска окупация
Унгария
Унищожение чрез работа/наказателен труд
Финландски карелци, 1938-1956, малцинство в марксистко-ленинска Русия/СССР
Хърватска, 1944
ЧЕКА
Чечения
Чехословакия
Югославия, марксистко-ленинска под Тито 1944-1980
Югославия, след 1991
Библиография
Абонамент за:
Публикации (Atom)
