Pуската външна политика в борба за ревизиране на Кримската система /1856-1871г./

Александър Емилов Серафимов, фак. No 24075, I1 група

Руската външна политика в борба за ревизиране на Кримската система (1856-1871 г.)


Краят на Кримската война (1853-1856 г.)(1) бележи нова фаза в руската външна политика. С подписването на Парижкия мирен договор (13 (25) февруари 1856 г.)(2) на Русия са отнети редица привилегии, гарантирани й в рамките на Виенската система. Обявена е неутрализация на Черно море, което фактически означава оголване на южните граници, тъй като империята е задължена да ликвидира крепостните си съоръжения и да не държи военен флот в Черно море. Руската граница в Закавказието се запазва, но част от Бесарабия и устието на Дунав са й отнети.Това коренно променя разположението на силите в Европа.Изграденият англо-австро-френски блок е насочен към запазване политическата изолация Русия и нейната военностратегическа слабост, осигурени на решенията в Париж през 1856г.Тя не губи положението си на велика сила, но поражението не и дава право на решаващ глас в международните отношения. Русия е лишена и от правото на еднолично покровителство над християните в Сърбия и Дунавските княжества, което допълнително отслабва позициите й.Членът за неутрализация на Черно море я лишава от възможността да оказва ефективна подкрепа на балканските народи.Във връзка с това главна задача на руската дипломация става борбата за отмяна на този член и за засилване международния авторитет на страната. В рамките на Парижкия конгрес окончателно е потвърдено и новото преразпределение на силите, получило названието Кримска система. Със силна анти-руска насоченост, новата система води до изключителен спад в международния престиж на Русия и кара мнозина да зачеркнат империята от числото на Великите сили. От тук насетне приоритет в политиката на империята стават вътрешните й дела, като външната политика се ориентира изцяло към ревизиране на решенията на Парижкия конгрес чрез средствата на дипломацията.Огромно значение придобива средноазиатското направление.Руското првителство начертава и реализира програма за присъединяване на Средна Азия,за нейното по-нататъшно усвояване и колонизиране.
От 1855 до 1881 г. Русия е оглавена от Александър II , а постът министър на външните работи заема Александър Михайлович Горчаков (1856-1882 г.) - голям дипломат с широк политически кръгозор.Неговата историческа фраза: "Русия не се сърди, тя се съсредоточава..." отразява основните принципи на вътрешната и външната политика на страната от това време. За разлика от предшественика си Неселроде, Горчаков имал собствено виждане за проблемите от външно-политическо естество, стоящи пред Русия, и водел политика на сближение между държавите, изхождайки от политическите и икономическите им сходства, а не от династически връзки. Също така, той е човекът, насочил Александър II към вътрешно-политическото развитие на страната с цел преодоляване на следвоената криза. Тази преориентация в приоритетите на държавата той разглеждал като продължителна мярка, за което свидетелства и доклада му до Александър II, писан 1865 г.: “При съвременното положение на нашата държава и Европа изобщо главното внимание на Русия трябва да бъде насочено предимно към осъществяване делото на нашето вътрешно развитие и цялата външна политика трябва да бъде подчинена на тази задача.” Успоредно с това, като главна задача на руската външна политика е определена борбата за отмяна на ограничителните клаузи на Парижкия мир. Русия не може да се примири южната й граница да остане незащитена, а по същото време състоянието й на външно-политическа изолация и икономическа изостаналост чертае единствения възможен път за постигането на целите й – дипломатическо лавиране между държавите от Кримската система. От 1856 до 1871 г. отношенията на Русия с другите Европейски държави се определят изцяло от това какво отношение имат те към руските искания за ревизия на Парижкия договор.
С оглед на външно-политическата обстановка още през 1856 г. Русия се насочва към Франция като държава, за която Изтокът не е от такова значение, колкото едно евентуално разширение в Централна Европа. Не трябва да се подценява обаче и фактът, че Франция е една от страните-създателки на Кримската система и че колкото и склонен да изглеждал на компромиси Наполеон III , той постоянно сверявал действията си с Лондон. Въпреки това Русия съзнавала колко дълбоки са руско-английските противоречия и всячески се опитвала да използва англо-френските конфликти на Изток за сближение с Франция. Първи стъпки в тази насока прави извънредният френски посланик Морни, който още 1856 г. на организирания от него прием заявил френските уверения в най-добро разположение спрямо Русия. Продължение тези контакти имат и през следващата 1857 г., а финалният им етап е белязан от срещата на императорите в Щутгарт през септември 1857 г., когато двамата владетели се споразумели по всички въпроси, свързани с европейската политика, първо да се договарят помежду си. Въпреки това тази среща е оценена доста сдържано от Горчаков: “Нашите отношения с Франция останаха в неопределено състояние, но със стремеж към движение напред...”. Тази среща дава увереност на Наполеон III, че при евентуална война за северно-италианските земи Русия няма да застане на страната на Австрия. Липсата на едно формално споразумение между Русия и Франция особено с оглед на подкрепата, която Англия оказва на Австрия, кара Наполеон III да предприеме активни действия на сближение с Петербург. На 19 февруари (3 март) 1859 г. в Париж се подписва таен руско-френски договор, според който при война между Франция и Австрия за северно-италианските земи Русия се задължава да запази благосклонен неутралитет. Задълженията на Франция към Русия са формулирани доста неясно като подкрепа за изменението на съществуващите договори. Като цяло споразумението е изгодно предимно за Франция, но с оглед международното положение на Русия към този момент то има и някои активи – империята излиза от външно-политическата изолация, наложена й от Кримската система и засилва отчуждението между Англия и Франция.
Френско-австрийската война за северно-италианските земи съвпада с нов подем на национално-освободителните движения в Европа. Въпреки че Наполеон III тръгва към Италия с идеята да установи там свойто господство, той е принуден да оглави национално-освободителното движение на италианския народ и да съдейства по необходимост за обединението на Италия. Революционният подем в Италия е посрещнат със съчувствие от руското общество, но сред правителство започва да се шири страхът, че движението може да се разпространи и в други държави и най-вече в Полша. Победа на революцията в Италия не искал и Наполеон III. С оглед отслабеното положение на Австрия той сключил сепаративен мир с Франц Йосиф през юли 1859 г., според който Ломбардия била дадена на Сардиния, Венецианска област оставала за Австрия, а Ница и Савоя получавала Франция. Френско-австрийската война отслабила Австрия и довела до засилване на Франция, която вече не се нуждаела от помощта на Русия. Въпреки това, когато през 1860-1861 г. вълнения обхванали Сирия и Ливан, в новата фаза на англо-френския конфликт Русия отново подкрепила Франция с надеждата Наполеон III да се застъпи за възстановяването на руските сили в Черно море. Отново обаче, Франция излъгала руските очаквания, което принудило Русия да подкрепи Англия в протеста й срещу оставането на френски войски в Сирия. Настъпил момент на преориентация на руската политика към Прусия и Австрия.
По същото време и за Прусия и за Австрия било изгодно сближението с Русия. Първа крачка в тази насока прави бъдещият канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк, който през есента на 1959 г. се срещнал с Александър II и Горчаков във Варшава. По време на тази среща не се достигнало до никакво конкретно споразумение. Следващата инициатива дошла от Австрия – императорът Франц Йосиф помолил да се срещне с Александър II във Варшава. Царят приел това предложение и допълнително поканил пруския принц-регент. За да не наруши щутгардското споразумение от 1857 г., Александър II съобщил в Париж за срещата на тримата монарси, демонстрирайки желание да привлече и Франция към този съюз. Изправена пред перспективата за австро-пруско-руска коалиция, Франция прави поредния опит да привлече Русия, обвързвайки я във френско-руски съюз. Отново задълженията на Русия по италианския въпрос, вълнуващ най-силно Наполеон III, са изяснени, а частта за задълженията на Франция съвсем неясна. Въпреки това Петербург не отхвърлил това предложение, като смятал, че то може да се използва за база на бъдещи преговори.
Срещата във Варшава се състояла от 22 до 26 октомври 1860 г. и главният обсъждан въпрос бил обединението на правителствата за борба против ревволюционните движения в Европа. Австрия излязла с предложение за съюз, насочен против Франция, но Русия не подкрепяла такава политика с пълното съзнание за антируската политика на Австрия на Балканите. Поредната дипломатическа среща завършила с неуспех.
През 1863 г. на преден план отново излезнал полския въпрос. Правителствената заповед за мобилизация на новобранци по предварително изготвени списъци, включващи всички заподозрени от Петербург за революционна дейност, послужила за повод за всеобщи вълнения в Полша. Особено силно те оттекнали във Варшава, където се организирал Централния въстанически комитет. Отново полският въпрос разбунил духовете и в другите Европейски държави. Страхувайки се за своите полски владения, но и действайки с мотив Русия да бъде отслабена, Австрия обявила неутралитет. По същотото време, пред прага на национално обединение Прусия се страхувала революционното движение да не се пренесе и на нейна територия и затова се обявила твърдо против въстанието, подписвайки тайна руско-пруска конвенция за възстановяване реда и спокойствието. Тази конвенция засилила антируските настроения в Англия и Франция, но нито англичаните, нито французите били склонни да се ангажират с активна помощ за полските въстаници. В тази сложна обстановка западно-европейските държави излезнали с колективно предложение до Петербург да се свика европейска конференция на държавите, подписали договорите от 1815 г. Това предложение било отхвърлено от Горчаков с основанието, че полският въпрос е от вътрешно-политическо естество и Русия не желае вмешателства в него. Постепенно до края на 1863 – началото на 1864 г. и последните въстанически отряди били разбити и бунтът в Полша бил потушен. 1863 година обаче, била и последната година на руско-френски съюзни отношения, защотото след намесата на Англия и под натиска на френското общество, симпатизиращо на полския бунт, Наполеон III бил принуден да обърне гръб на Русия. Следващите години външно-политическите контакти на руската държава щели да бъдат доминирани от отношенията й с Прусия.
През 1864 г. Прусия започнала война с Дания под предтекст обединение на Германия. Като съюзник била привлечена Австрия, но този съюз бил краткотраен, тъй като главната цел на Прусия била да изгони Австрия от Германския съюз от 1815 г. Австрийските части били обвинени, че по време на датско-пруската война осъществявали антипруска агитация, което довело и до обявяване на война, завършила само месец по-късно с решителна победа за Прусия. Като следствие от тази криза Австрия била силно отслабена, Прусия – териториално увеличена, Франция и Англия – изолирани, или както казва Гораков: “тези последици ликвидираха враждебните против Русия съюзи, които произтичаха от Кримската война...”. В края на 1865 – началото на 1866 г. цялата европейска политика се преориентира от Изток на Запад – идеален момент Русия да постави отново своите искания за преразглеждане на Парижките клаузи. За свой съюзник в този момент империята избира Прусия, но без да се отказва и от евентуално споразумение с Франция. Повод за тези нови искания Русия намерила в казуса с Дунавските княжества. Април 1866 г. населението на Влашко и Молдова единно гласувало за обединяване на княжествата под управленето на Карол Хохенцолерн. Този избор, ратифициран на Парижката конференция от 1866 г., практически означавал потъпкване на решенията от Париж през 1856 г. Руското правителство започнало сондажи из западно-европейските държави и Турция, с цел да проучи отношението им към една евентуална по-цялостна ревизия на Парижкия договор. Всички пристигащи сведения, обаче говорели, че моментът още не е назрял. За пореден път Русия се ориентирала към отказване от военните средства за решаване на конфликта и към засилване на “нравствено-просветителското” влияние върху християнските народи. През лятото на 1866 г. обаче Критското въстание отново изправило Русия срещу другите европейски сили. Всички руски предложения за разработване на обща програма по критския въпрос били отхвърлени. По същото време Турция, чувствайки подкрепата на Англия и Франция започнала потушаване на въстанието. От началото до края на Критското въстание Русия подпомагала неофициално критското население с продоволствия и оръжие. Руски кораби спасили повече от 24 000 ранени жени, деца и старци от острова. Постепенно европейските държави започнали да ревизират политиката си по отношение на Критския въпрос и още януари 1867 г. австрийският министър Бейст призовал към съвместни европейски действия по този проблем, като осбено важна роля се отреждала на Русия поради нейната религиозна близост с останалите православни народи и моралното й въздействие върху Балканите. Международната промишлена изложба в Париж също била използвана като повод за среща между европейските монарси и турския султан Абдул Азис. По време на тази среща отново се затоплили отношенията между Франция и Русия, факт помрачен единствено от опита за покушение срещу Александър II, извършен от емигриралия след въстанието от 1863 г. поляк Березовски. Още повече че няколко месеца по-късно в Залцбург бил подписан меморандум между Франция и Австро-Унгария за запазване статуквото на Балканите и съблюдаване клаузите на Парижкия договор. Това френско-австрийско затопляне довело да задълбочване съюзните отношения между Русия и Прусия. Но дори тогава, в навечерието на френско-пруската война, френското правителство не отстъпило от идеята за запазване на Кримската система и се опитвало с дипломатически лавирания да откъсне Русия от Прусия без да й обещае нещо конкретно.
Войната избухнала на 19 юли 1870 г. и постепенно обединила около Прусия всички германски държави. Русия, Англия, Австрия, Италия и Дания заели позиции на неутралитет. Пруските военни успехи обезпокоили Европа. След битката при Седан от 1 септември 1870 г. Наполеон III бил пленен и доброволно абдикирал в полза на сина си. В Париж избухнало въстание, в следствие на което Франция била оглавена от правителството на Националната отбрана, начело с генерал Трошю. На 19 септември германските войски вече обсаждали Париж. Новото правителство било принудено да търси помощ. Френският пратеник прекарал 13 дни в Петербург, но не успял да убеди Горчаков и Александър II, че правителството на Националната отбрана е способно да организира отпор на Прусия. Въпреки това Александър II пратил писмо до пруския крал Вилхем, в което изразявал надеждата си, че Прусия няма да иска териториални отстъпки на Франция. Вилхем не се съобразил с тази молба. В учтивия отговор на писмото той съветвал Александър II да не се намесва в пруските отношения с Франция.
Русия решила да се възползва от тази криза, обхванала Западна Европа и отново да повдигне исканията си. Франция – главният инициатор на исканията за неутрализация на Черно море губела войната с Прусия и не можела да окаже съпротива, Пруското правителство заявило пред Александър II, че счита исканията му за законни, Австро-Унгария и Англия не искали да се ангажират в еднолични войни, а без силна европейска коалиция Турция се страхувала да се обяви против Русия. Не можем да подценим и дипломатическата дейност на генерал Игнатиев, който убеждавал турския велик везир Али паша във взаимната изгода за двете дъжави от премахването на черноморската неутрализация.
Решението на Русия да отмени ограничителните членове на Парижкия мирен договор било изложено с циркулярно писмо на Горчаков до правителствата на всички държави-участнички в Кримската система. Целта на документа била да докаже, че договорът от 1856 г. е изгубил силата си, като за потвърждение на този факт били привдени доказателства от типа на това, че докато Русия нямала право да защити черноморските си граници, Турция държала морски сили в архипелага и в Проливите, а Англия и Франция – в Средиземно море, т.е. за пълен неутралитет не можело да се говори. Изтъкнат бил и казусът с Дунавските княжества – тяхното обединение и оглавяване от чуждестранен владетел – като отстъпление от Парижкия договор. При тези условия Русия не можела да се смята вече зависима от този ограничаващ я договор. Съдържанието на това писмо, което представлявало не молба а заявление, предизвикало силни реакции в Русия.
По същото време в Европа то било посрещнато с изключително неодобрение навсякъде, включително и в Прусия. На страниците на европейския печат се развихрила широка полемика. Най-рязка критика съобщението получило в Австро-Унгария и в Англия. За двете правителства то се разглеждало като достатъчен повод за война. В опит да неутрализира английските реакции Горчаков постоянно изтъквал, че това е акт на “достойнство и задължение да не оставяме цялото пространство на нашата южна граница на произвола на случая или каприза”, а не опит за потъпкване на турските интереси. В опит да защити позициите си Горчаков се опирал и на авторитета на покойния Палмерстон, цитирайки неговите думи при подписването на Парижкия мир: “Този договор ще просъществува не повече от 10 години”. Използвайки англо-френските разногласия, руското правителство припомняло, че клаузата за неутрализация на Черно море била предложена от Франция, като гаранция за нейната политическа власт и че през 1870 г. ситуацията в Европа е много различна от тази през 1856 г. Също толкова враждебно посрещнали писмото и в Австро-Унгария, но тамошното отслабено правителство нямало нито икономически, нито военни възможности да действа самостоятелно. Всички очи се насочили към Турция. Въпреки подготвителната дипломация на Игнатиев в Турция, писмото обезпокоило Дивана със своята категоричност. С нескритото одобрение на Англия в Турция се засилили анти-руските настроения. Постепенно обаче, Игнатиев отново успял да спечели Али паша на страната на Русия. Горчаков отбелязал известно спадане на напрежението.
Ролята на медиатор заела Прусия. Канцлерът предложил да се свика в Петербург съвещание на държавите, подписали Парижкия договор. Всички одобрили това предложение, с изключение на Англия, която възразила против мястото на провеждане, предлагайки вместо Петербург Лондон. Началото на конференцията се протакало поради мълчанието на френското правителство, което се обявило против предложението, внесено от Прусия – настоящият враг на Франция, а също така изисквало в Лондон да бъде обсъден и френско-пруският конфликт.
На 5 (17) януари 1871 г. в Лондон била открита конференцията, на която присъствали всички представители на страните подписали Парижкия договор, с изключение на Франция, която се включила едва в последното заседание. Предмет на обсъждане бил въпросът за режима на Черно море и Проливите. Никой вече не възразявал срещу премахването неутрализацията на Черно море – отдавна било станало ясно, че съпротивата срещу тези искания на Русия е безмислена. Задачата била само това еднолично решение да бъде ратифицирано като международно. Поведението на турския предствител обаче, сериозно се различавало от обещаната от Али паша на Игнатиев турска реакция по въпроса. Преставителят на Портата заявил, че Турция не разглежда неутрализирането на Черно море като посегателство върху суверенитета й, а напротив се обявява в защита на клаузите на Парижкия договор като гаранция за сигурността и мира. Турция била готова да направи отстъпка на Русия като ревизира част от договора, но само при наличието на нови, регламентирани от Великите сили, гаранциии за сигурността й. В този контекст турският представител искал да се възстанови древното османско право в мирно време да се откриват Проливите за военни кораби на приятелски страни. Единни в желанието си да ограничат победата на Русия, европейските държави застанали твърдо зад това турско искане. След дълги дискусии за конкретната формулровка на проблема било прието компромисното решение на италианския посланник в Цариград Проливите да се откриват в мирно време за “приятелски и съюзни” държави, позовавайки се на Паржкия договор. Русия не възразила против това допълнение.


Лондонският протокол (3) бил подписан на 1 (13) март 1871 г. и ратифицирал правото на Русия да държи военен флот в Черно море и да строи военни укрепления по бреговете му. Така били ознаменувани 15-годишните усилия на руската външна политика за ревизиране на ограничителните клаузи на Парижкия договор. След Лондонската конференция настъпило кратковременно подобряване на руско-турските отношения. Отслабването на напрежението станало всеобщо. Кримската система, обединила се около целта да отслаби Русия, се разпаднала.
Променяйки традиционния си курс за търсене на опора в германските държави, първоначално Русия се опитва да се ориентира към Франция.Сключеният през 1859г. руско-френски съюз - не довежда до желания резултат.Следва ново сближаване с Прусия и Австрия. Русия започва да подкрепя Прусия в стремежа й да обедини всички германски земи под своето върховенство, а по време на френско-пруската война ( 1870-1871г.) се придържа към неутралитет. Възползвайки се от подходящия момент, Горчаков изпраща "циркулярна нота" ( октомври 1870г.), с която уведомява Великите сили и Турция , че Русия не се смята обвързана със задължението да не поддържа военен флот в Черно Море. От благодарност за неутралитета Прусия я подкрепя. Англия и Австрия осъждат едностранното решение на руското правителство, а разгромената Франция няма възможност да протестира.
Конференцията в Лондон само потвърждава отмяната на неутрализацията на Черно море. Русия си възвръща правото да има военен флот, военноморски бази и укрепления по Черноморското крайбрежие. Това позволява отбранителната линия по южната граница на страната да бъде възстановена. Освен това се разширява външната търговия през Проливите, по-интензивно се развива Новорусийският, черноморски регион на страната. А царското правителство е готово за нови политически съюзи, за да поддържа европейското равновесие и да възстанови международния си престиж.



























Използвана литература:

1. Цимбаев, Н. И. – История на Русия XIX – началото на XX век
2. Киняпина, Н.С. – Външна политика на Русия през XIX век